Ю Несбьо
Леопардът (82)

Осемдесет и втора глава
Червено

Хари седна до леглото на баща си. Още не се бе развиделило. Медицинска сестра му донесе чаша кафе, попити го дали е закусвал и пусна клюкарско списание в скута му.

— Хубаво е да се поразсеете — посъветва го тя, наклони глава и едва се стърпя да не го погали по бузата.

Докато тя проверяваше показателите на баща му, Хари разтвори послушно списанието. Ала дори жълтата преса го върна към случая „Кавалера“. Страниците на списанието бъкаха със снимки на Лене Галтунг: от премиери, от галавечери, в новото й порше. Заглавието твърдеше, че „Тони й липсва“, опирайки се не на нейни изказвания, а на думите на нейни приятели от светските среди. Папараците бяха щракнали и няколко кадъра на къщата й в Лондон, но никой не бе виждал Лене да излиза оттам. Или просто не я бяха познали. Материалът бе придружен и от размазана снимка на червенокоса жена пред банка „Кредит Сюис“ в Цюрих. Списанието посочваше, че тази жена е не коя да е, а именно Лене Галтунг, позовавайки се на думите на стилистката й, навярно получила тлъст хонорар за съгласието си да говори: „Поиска да й накъдря косата и да я боядисам в керемиденочервено.“ Изданието споменаваше, че Тони Лайке е заподозрян в „светски скандал“, визирайки едно от най-тежките серийни престъпления в Норвегия.

Хари стана, излезе в коридора и позвъни на Катрине Брат. Още нямаше седем, ала тя беше будна. Днес я изписваха, а след уикенда започваше работа в Бергенското полицейско управление. Катрине се надяваше поне в началото да не се претоварва. Макар че спокойното отношение към живота никак не отговаряше на нейния буен темперамент.

— Последна задача — обеща Хари.

— А после?

— Изчезвам.

— Няма да липсваш на никого.

— … колкото на теб?

— Има нещо вярно, скъпи.

— Става дума за банка „Кредит Сюис“ в Цюрих. Искам да разбереш дали Лене Галтунг има сметка там. Може да е получила предварително част от полагаемото й се наследство. Швейцарските банки са малко проблемни, вероятно ще отнеме повече време.

— Добре, ще им хвана цаката.

— Още нещо. Искам да провериш делата на една жена.

— На Лене Галтунг ли?

— Не.

— А на коя?

Хари й продиктува името.

 

 

В осем и петнайсет Хари спря пред къщата на „Воксен“, извадена сякаш от вълшебна приказка. Там вече стояха паркирани автомобили, а зад стичащите се дъждовни капки по стъклата Хари зърна изморените лица и дългите обективи на папараците. Имаха вид на хора, прекарали цяла нощ пред къщата. Хари позвъни и влезе.

На вратата го посрещна жената е тюркоазните очи.

— Лене я няма — веднага го отпрати тя.

— Къде е?

— На място, където не могат да я открият — отвърна тя и посочи автомобилите отпред. — След последния разпит обещахте да я оставите намира. Тогава я държахте цели три часа.

— Знам — излъга Хари. — Но сега идвам да говоря с вас.

— С мен ли?

— Може ли да вляза?

Последва я в кухнята. Жената му направи знак да седне, обърна му гръб и му наля кафе от каната върху плота.

— Каква е тази история? — попита Хари.

— Коя история?

— Че вие сте майката на Лене.

Чашата падна върху пода и се строши на хиляди парченца. Жената се опря на плота, раменете й се разтресоха. Хари се поколеба за миг, после си пое дъх и каза каквото си бе наумил:

— Направихме ДНК тест.

Тя се извърна рязко и гневно:

— Какво? Нямате…

Но не довърши.

Очите на Хари срещнаха нейните. Жената повярва на лъжата му. Той почувства известно неудобство, вероятно дори срам, ала бързо го преодоля.

— Махайте се оттук! — просъска тя.

— И къде да отида? При тях ли? — Хари посочи папараците. — Съвсем скоро напускам системата на полицията и съм решил да попътувам, трябват ми обаче пари. Щом медиите са готови да платят двайсет хиляди крони на фризьорката на Лене, за да им издаде актуалния цвят на косата на клиентката си, колко според вас ще ми предложат, ако се съглася да им кажа коя е истинската й майка?

Жената пристъпи напред и вдигна десница вероятно с намерението да му удари шамар, ала сълзите изпълниха очите й, изгасиха яростния пламък в тях и тя се свлече безсилна върху близкия стол. Хари се проклинаше наум, задето прояви такава ненужна жестокост, но ситуацията изискваше крути мерки.

— Извинете ме. Просто се опитвам да спася дъщеря ви. А за целта се нуждая от помощта ви. Разбирате ли?

Сложи длан върху ръката й, но тя я отдръпна.

— Той е убиец — продължи Хари. — Тя обаче не иска и да знае. Ще направи каквото си е наумила.

— А именно? — подсмръкна жената.

— Ще го последва накрай света.

Жената само поклати мълчаливо глава, докато сълзите се стичаха по бузите й. Хари чакаше търпеливо. Стана, наля си кафе, откъсна парче хартия от ролката, сложи го пред жената, седна и продължи да чака. Отпи от кафето.

— Непрекъснато я предупреждавах да не допуска моята грешка — изхлипа тя. — Не се влюбвай в мъж само защото… те кара да се чувстваш красива — така й казвах. По-красива отколкото си. Може да ти изглежда като благословия, ала всъщност е проклятие… Видиш ли се дори един-единствен път преобразена в неговите очи, сякаш той те е разкрасил с магическа пръчица, не искаш да се отделиш от него, защото копнееш отново да се превърнеш в красавица. Израснах в каравана. Обикаляхме страната и не ходех на училище. На осем години социалните ме взеха. На шестнайсет започнах да чистя в корабното дружество на Галтунг. Андерш беше сгоден, когато забременях от него. Той зависеше от парите на жена си; нямаше собствен капитал. Беше вложил средства в пазара, но котировките на бензина паднаха и се намираше в безизходица. Отпрати ме, но жена му разбра. Тя настоя да родя детето, да продължа да работя като чистачка, но в дома им, а тя да осинови детето и да го отгледа като свое. Беше бездетна и Лене стана нейна дъщеря. Тогава, изправена пред перспективата да отглеждам детето си сама, без образование, без близки, които да ме подкрепят, реших, че нямам право да отнемам на дъщеря си възможността да живее добре. Бях съвсем млада и ужасно изплашена. Повярвах, че така е най-добре за всички ни.

— Никой ли не знае за това?

Тя взе хартията от масата и си избърса носа.

— Удивително е колко лесно е да излъжеш хората, когато те ти позволяват. А може просто да са си затворили очите. За тях това не беше от значение. Прислужницата на Галтунг просто е износила детето му, какво толкова?

— А после? Не се ли грижехте за Лене?

— Грижех се, разбира се — сви рамене тя. — Кърмех я, хранех я, сменях пелени, спях с нея. Учех я да говори, възпитавах я… Но всички знаехме, че това е временно, че един ден ще трябва да се откажа от нея.

— Така ли направихте?

Тя се засмя горчиво.

— Нима една майка може да се откаже от рожбата си? Виж, дъщерята може да се отрече от майка си. Лене ме презира заради постъпката ми, заради това, което съм. Но ето какво стана: направи същото като мен.

— Тръгна след неподходящ мъж?

Жената вдигна рамене.

— Знаете ли къде е? — попита Хари.

— Не. Знам само, че замина при него.

Хари отпи от кафето си.

— Знам къде е краят на света.

Жената мълчеше.

— Ако ми помогнете, ще се опитам да ви я доведа.

— Няма да успеете.

— Струва си да се пробвам. — Хари извади лист и го сложи пред нея. — Какво ще кажете?

Тя прочете написаното и вдигна глава. Сълзите от тюркоазните й очи бяха размазали грима и той се стичаше на вадички по хлътналите й бузи.

— Закълнете се, че ще доведете момичето ми невредимо вкъщи, Хуле. Закълнете се и ще ви дам съгласието си, Хари я изгледа продължително.

— Кълна се.

Навън си запали цигара и се замисли над думите й. Нима една майка може да се откаже от рожбата си? Сети се за Од Ютму, занесъл снимка на сина си в скривалището си. Виж, дъщерята може да се отрече от майка си. Дали наистина? Хари издуха цигарен дим във въздуха. А той?

 

 

Застанал до щанда със зеленчуци в любимата си пакистанска бакалница, Гюнар Хаген гледаше смаян старши инспектора от отдела си.

— Искаш отново да заминеш за Конго, за да намериш Лене Галтунг, така ли? И това отново не е свързано с убийствата?

— Като миналия път — потвърди Хари и взе зеленчук, който виждаше за пръв път в живота си. — Отивам във връзка с издирването на изчезнало лице.

— Доколкото ми е известно, Лене Галтунг е обявена за изчезнала само от жълтата преса.

— Вече и от биологичната си майка.

Хари извади лист от джоба на палтото си и показа подписа на Хаген.

— И как очакваш да обясня в Министерството, че започваме издирването й в Конго?

— Имаме следа.

— Каква следа?

— Във „Вижте и чуйте“ прочетох, че Лене Галтунг си е боядисала косата в керемиденочервено. Дори не знам дали съществува такъв цвят според общоприетата номенклатура, но вероятно съм го запомнил именно защото звучи странно.

— Какво си запомнил?

— Че същият цвят е посочен в паспорта на Юлияна Верни от Лайпциг. В началото на разследването бях помолил Гюнтер да провери дали в паспорта й има печат от Кигали. Полицаите не откриха нищо, защото паспортът й беше изчезнал. Сигурен съм, че го е взел Тони Лайке.

— И?

— И го е дал на Лене Галтунг.

Хаген пусна глава китайско зеле „бок чой“ в кошницата за пазаруване и поклати глава.

— Смяташ, че писанията из жълтите вестници са достатъчно основателна причина да пътуваш за Конго, така ли?

— Почакай да разбереш какво откри Катрине Брат за последните новости около Юлияна Верни.

Хаген тръгна към касиера.

— Верни е мъртва, Хари.

— В последно време и мъртвите започнаха да пътуват. Оказа се, че Юлияна Верни — или по-скоро жена с къдрава коса в керемиденочервено — си е купила самолетен билет от Цюрих за края на света.

— Какво означава това?

— За Гома, Конго. Излита утре сутрин.

— Значи ще я арестуват на летището, защото ще открият, че пътува с паспорта на жена, починала преди повече от два месеца.

— Консултирах се с Международната организация за гражданска авиация. Казаха ми, че понякога отнема година, преди да изтрият от регистрите номера на паспорта на починал човек. Прочие, човек с паспорта на Од Ютму спокойно може да пристигне в Конго. Норвегия не е подписала споразумение за сътрудничество с Конго, а там не е проблем да си платиш и полицията да те остави на мира.

Докато чакаше касиера да въведе кодовете на покупките, Хаген разтри слепоочията си в отчаян опит да предотврати настъпващото главоболие.

— Звънни на колегите в Цюрих да хванат Лене Галтунг на летището.

— Не, шефе. По-добре да я проследим. Тя ще ни отведе право при Тони Лайке.

— Ще ни отведе право в пропастта, Хари.

Хаген плати, взе покупките си и излезе на мократа ветровита „Грьонланслайре“, където минувачите бързаха с вдигнати яки и наведени глави.

— Не разбираш, шефе. Брат откри, че преди няколко дни Лене Галтунг изтеглила всички пари от сметката си в Цюрих. Два милиона евро. Тази сума е твърде скромна, за да покрие разходите по миннодобивния проект на Тони Лайке, но ще им стигне на първо време, докато нещата около тях поутихнат.

— Това са само спекулации.

— За какво са й според теб два милиона евро в суха наличност? Хайде де, шефе, няма да имаме друг шанс. — Хари ускори крачка, за да не изостава от началника си. — В Конго е много лесно да изчезнеш. Тази шибана държава е голяма колкото Западна Европа и цялата й територия се състои от джунгли, където бял човек не стъпва. Ако не действаме сега, Лайке ще те преследва в кошмарите ти, шефе.

— Аз не сънувам кошмари като теб, Хари.

— А сподели ли с близките на жертвите колко спокойно спиш, шефе?

Гюнар Хаген се сепна.

— Извинявай, шефе. Прекалих.

— Така е. Всъщност не разбирам защо продължаваш да мрънкаш за моето разрешение. Досега липсата му не те е спирала.

— За да си мислиш, че ти решаваш, шефе.

Хаген го изгледа предупредително. Хари сви рамене:

— Дай ми картбланш, шефе. После ще ме уволниш за нарушение на служебна забрана. Ще поема цялата вина, не се притеснявай.

— Така ли?

— И без това възнамерявам да подам оставка.

Хаген го изгледа продължително.

— Добре. Заминавай тогава.

И продължи пътя си.

— Наистина ли? — Хари забърза след него.

— Да. Впрочем бях съгласен от самото начало.

— И защо не ми го каза?

— Приятно ми беше да си мисля, че аз решавам.