Ю Несбьо
Леопардът (60)

Шейсета глава
Гноми и тролове

Рогер Йендем тичаше по улица „Карл Юхан“. Магазините започваха да отварят. На площад „Егер“ вдигна очи. Стрелките на червения часовник с надпис „Фрея“ — първата неонова реклама в Осло, популяризираща продуктите на едноименната шоколадова фирма, — показват десет без три. Ускори ход.

Спешно го викаха при Бент Нурбьо — легендарния главен редактор на „Либерал“, наскоро излязъл в пенсия; понастоящем член на борда и пазител на храма.

Рогер пое надясно по улица „Акер“, където някога, преди нашествието на дигиталната епоха, се намираха редакциите на най-високотиражните вестници. Сви вляво към съда, надясно по улица „Апотекер“ и, почти останал без дъх, прекрачи прага на „Стоп Пресен!“. Явно дизайнерите на заведението така и не бяха успели да решат в какъв стил да го направят: спортен пъб или традиционен английски. А навярно съвсем умишлено бяха съчетали двата стила, за да привличат всякакви журналисти. По стените висяха снимки от пресата, показващи какво е занимавало, разтърсвало, радвало и ужасявало нацията през последните двайсет години: главно спортни събития, шоу звезди и природни бедствия. Плюс неколцина политици, които впрочем спадаха към последните две категории.

Понеже заведението се намираше на хвърлей от двете вестникарски редакции, останали на улица „Акер“ — на „Ве Ге“ и на „Дагбладе“, — много хора възприемаха „Стоп Пресен!“ като столова, естествено прилежаща към редакционните офиси. В момента вътре имаше само двама души: барманът зад плота и мъж, седнал в дъното на помещението под рафт с класически творби, издадени от „Юлдендал“, и старо радио, поставено там несъмнено с цел да придава на мястото известно достолепие.

Мъжът под рафта, Бент Нурбьо, имаше високомерното изражение на Джо Гилгуд, панорамните очила на Джон Мейджър и тирантите на Лари Кинг. И четеше истински хартиен вестник. За Рогер отдавна не бяха тайна слуховете, че Нурбьо следи само „Ню Йорк Таймс“, „Файненшъл Таймс“, „Гардиън“, „Чайна Дейли“, „Зюддойче Цайтунг“, „Ел Паис“ и „Монд“. Затова пък ги четеше всеки ден. От време на време прелистваше „Правда“ и словенския „Дневник“ и сериозно твърдеше, че „източноевропейските езици са много тежки за окото“.

Йендем спря пред масата и се изкашля. Бент Нурбьо дочете последните редове от статията за опитите на мексикански имигранти да възродят западнали квартали в Бронкс, хвърли поглед върху другите новини, за да се увери, че не е пропуснал нещо интересно, свали огромните си очила, извади кърпичка от джоба на туиденото си сако и вдигна очи към нервния, задъхан мъж, застанал до масата му.

— Рогер Йендем, предполагам.

— Да.

Нурбьо сгъна вестника. Приятели предупредиха Йендем да смята разговора за приключен, когато доайенът на журналистиката отново го разтвори. Нурбьо наклони глава и се зае с отговорната и нелесна задача да бърше стъклата на очилата си.

— От години работиш като криминален репортер и познаваш служителите на КРИПОС и Отдела за борба с насилието, нали?

— Ами… може да се каже.

— Какво знаеш за Микаел Белман?

 

 

Хари присви очи срещу слънчевата светлина, нахлуваща в помещението. Току-що се бе разбудил и през първите няколко секунди се опита да се отърси от сънищата и да си припомни реалността.

Спасителите чули изстрелите му и още с първата копка в снега открили щеката. Веднага се заели да ринат сняг, за да стигнат до комина. Бояли се единствено да не ги улучи куршум.

Главата го болеше като след едноседмичен сух режим. Спусна крака на пода и огледа стаята си във високопланинския хотел в Юстаусе.

Хеликоптерът отнесе Кая и Колка до Държавната болница в Осло. Хари отказа да се качи. Излъга, че през цялото време е поемал достатъчно въздух и се намира в перфектна физическа форма, и екипът се съгласи да го остави.

Мушна глава под кранчето в банята и пи направо от него. „Водата не може да навреди, а в повечето случаи дори е много полезна.“ Кой казваше това? Ракел, когато подканваше Олег да си изпие чашата с вода на вечеря. Включи мобилния си телефон. Вече имаше обхват. Бе получил съобщение на гласовата си поща. Хари го пусна. Оказа се съвсем кратко. Чу се кашлица или смях, после човекът затвори. Хари огледа номера — на мобилен телефон. Стори му се познат, но със сигурност не беше на лекар от болницата. Който го е търсил, ще се обади пак, ако е важно.

В ресторанта Микаел Белман, в самотното си величие, седеше пред чаша кафе и няколко сгънати ежедневника, явно прочетени. И без да поглежда водещите заглавия, Хари се досещаше, че медиите продължават да бълват нови и нови подробности по Случая, нови и нови упреци срещу безсилието на полицията. С други думи, натискът върху КРИПОС ставаше по-съкрушителен. Но едва ли бяха успели да поместят информация за смъртта на Юси Колка.

— Кая е добре — съобщи Белман.

— Мм. А другите къде са?

— Тръгнаха си със сутрешния влак.

— Но ти остана?

— Исках да те изчакам. Какво мислиш?

— За кое?

— За лавината. Природно бедствие?

— Нямам представа.

— Сериозно? Чу ли тътена, предшестващ срутването?

— Може пряспата на върха да се е свлякла по стръмното и да е завлякла снежната маса.

— Така ли ти прозвуча тътенът?

— Не знам как да го тълкувам, Белман. Просто чух звук, който очевидно е задействал лавината.

Главният инспектор в КРИПОС поклати глава.

— Дори опитни планинари вярват в способността на звуковите вълни да предизвикат свличане на снежна грамада. Експерт по лавини, с когото изкачвах Алпите, ме увери, че според местните, смъртоносните лавини по време на Втората световна война са били предизвикани от артилерийски изстрели. В действителност само прекият сблъсък на взривно вещество със снега може да задейства лавина.

— Мм. И?

— Знаеш ли какво е това? — Белман му показа парченце лъскав метал.

— Не — Хари даде знак на сервитьора, който изнасяше чиниите, да му донесе чаша кафе.

— „Гноми, тролове, джуджета строят си в планината къща. Ако минираме района, ще бягат, няма да се връщат“ — затананика Белман.

— Пас.

— Разочароваш ме, Хари. Добре де, навярно се ползвам с привилегии, защото съм израснал в Манглерю през седемдесетте — тогава разрастващо се предградие. Навсякъде из района изравяха шашки динамит. Саундтракът, съпровождащ детските ми години, беше звукът на избухващ динамит. Изчаквах работниците да се разотидат и започвах да обикалям. Намирах парчета от червени кабели и хартия от обвивките на шашките. Кая ми е казвала, че децата в планината си имали специални хватки за ловене на динамит, защото шашките са по-често срещани от домашно произведения алкохол. Не може да не ти е минало през ум.

— Виждам, че в ръката си държиш парче от възпламенител. Кога и къде го намери?

— След като качиха Кая и Колка на хеликоптера, а теб — на служебна кола, заедно с няколко души огледахме района, откъдето е тръгнала лавината.

— Следи? — Хари пое чашата от сервитьора и му благодари.

— Не. Дори да е имало следи от ски, веявицата вече ги е засипала. Но Кая чула моторна шейна.

— Съвсем слабо. След като шумът заглъхна, измина известно време, преди лавината да ни връхлети. Може да е паркирал шейната по-надалеч и да се е приближил пеш, за да не го усетим.

— И на мен ми хрумна същото обяснение.

— А сега какво? — Хари отпи от кафето.

— Ще търсим следи от моторна шейна.

— Местният ленсман…

— Никой не знае къде се е дянал. Намерих шейна, взех карта, въже за катерене, блокираща макара, ледокоп и метла. Наслади се максимално на това уханно кафе, защото следобед прогнозират снеговалежи.

 

 

За да стигнат до върха, откъдето бе тръгнала лавината, трябваше — по препоръка на датския управител на хотела — да опишат широка дъга на запад от „Ховасхюта“, но да не се отдалечават прекалено на северозапад, за да не попаднат в местност, наречена Дяволската паст заради каменните блокове, остри като зъби, пръснати по цялата й територия. На места дебнеха коварни пукнатини и пропасти, които можеха да костват живота на планинари без познания за особеностите на района.

Към дванайсет Хари и Белман, застанали нависоко, отправиха поглед към долината и зърнаха комина на хижата, изровен изпод снега.

От запад се появиха облаци. Хари присви очи на северозапад. Слънцето се скри и всички очертания се размиха.

— Трябва да е дошъл оттам. Иначе щяхме да го чуем.

— От Дяволската паст.

Два часа по-късно, след като прекосиха местността от юг на север, движейки се със скоростта на охлюв, те не откриха никакви следи от моторна шейна и спряха да си починат. Седнали един до друг върху седалката на шейната, пиха от термоса на Белман. Валеше слаб сняг.

— Веднъж се мотаех близо до строителна площадка в Манглерю и се натъкнах на пръчка динамит — каза Белман. — Бях на петнайсет. В Манглерю пред младежите като мен се откриваха три възможности: спорт, госпъл или дрога. Не ме интересуваше нито едната. А най-малко ме блазнеше перспективата да седя върху външния перваз на пощата в центъра и да чакам дилърите да ме зарибят първо с хашиш, после с лепило, накрая с хероин и да ме вкарат в гроба, както стана с четирима мои съученици.

Хари забеляза как в произношението на Белман се промъкнаха особености на манглерюския диалект.

— Ненавиждах всичко това. Затова предприех първата си стъпка към полицейското поприще още на петнайсет; когато намерих пръчката динамит, я занесох зад близката църква, където компания наркомани правеха „земни“ цигари.

— Земни цигари?

— В изкопана в земята дупка се пъха обърната с гърлото надолу бирена бутилка със запален хашиш. От бутилката излизат няколко пластмасови тръбички с дължина около метър и половина. Наркоманите сядат около дупката и смучат от тръбичките. Нямам представа с каква цел…

— За да охладят дима — засмя се Хари. — Така пестиш наркотика. Много изобретателни наркомани. Явно съм подценявал Манглерю.

— Издърпах една от тръбичките и сложих пръчката на нейно място.

— И взриви цялата инсталация?

Белман кимна, а Хари се разсмя.

— В продължение на половин минута се сипеше дъжд от пръст — усмихна се Белман.

Настъпи мълчание. Вятърът свирукаше дрезгаво и тихо.

— Исках да ти благодаря — продължи Белман. — Задето измъкна Кая навреме.

Хари сви рамене. Кая. Белман откъде знаеше, че Хари е научил за връзката им? А дали бе разбрал за Кая и Хари?

— И без това нямах какво друго да правя, затрупан под снега — отвърна Хари.

— Напротив. Видях трупа на Юси, преди да го отнесат.

Хари мълчеше и се взираше с присвити очи в снежните парцали, които вече падаха по-нагъсто.

— По врата и по дланите му забелязах следи от лек удар с остър предмет, най-вероятно щека. Намерил си първо него, нали?

— Не е изключено.

— Защото от раната на врата му бе потекла кръв. Бил е жив, когато си го улучил с щеката, Хари. Впрочем забил си я доста силно. Можел си да спасиш Юси, ако го беше изровил навреме, но си предпочел да помогнеш на Кая, нали?

— Колка май се оказа прав — Хари изля остатъка от кафето си върху снега. — Понякога се налага да избереш страна.

В три часа следобед откриха следи от моторна шейна на завет, на километър от лавината между два грамадни зъбчати каменни блока.

— Паркирал е тук — Хари посочи следите от гъсенична верига. — Шейната е потънала в снега.

Прокара пръст по лявата бразда от коловоза, където се забелязваше тънка ивица, докато Белман замиташе настрани лекия сух сипест сняг върху следата.

— Да — съгласи се той. — А тук е обърнал и е продължил на северозапад.

— Наближаваме пропастите и снегът се усилва — Хари погледна нагоре и извади телефона си. — Ще се наложи да повикаме планински водач. Проклятие!

— Какво има?

— Обхватът ми се изгуби. Налага се да се върнем в хотела.

Хари погледна екрана на телефона си, където още стоеше съобщението от гласовата му поща или по-точно звука, оставен от анонимен глас. Последните три цифри му се струваха толкова познати. Откъде? Неочаквано му просветна. Детективската му памет проработи. Беше виждал този номер в папката с данните на „предишни заподозрени“: изписан върху визитка с текст „Тони К. Лайке, предприемач“. Хари бавно повдигна глава и погледна Белман.

— Лайке е жив.

— Какво?

— Или поне телефонът му. Опитал се е да се свърже с мен, докато сме били в „Ховасхюта“.

Белман гледаше Хари, без да мига. Върху дългите му мигли се наслоиха снежинки. Петната по лицето му сякаш пламнаха.

— Има добра видимост, а, Хари? — прошепна той. — И не вали сняг.

— Да, отлична видимост. Дори не прехвърчат снежинки — съгласи се Хари и се метна върху шейната в движение.

 

 

Придвижваха се поетапно и спираха на всеки сто метра, за да видят дали карат по следите на шейната. После продължаваха, пак спираха, помагаха си с метлата, за да не изпуснат следите, и пак потегляха. Ивицата в лявата бразда от коловоза им показваше, че не са сбъркали следата. На места — в малки падини или по ветровити била, следите личаха ясно и двамата мъже напредваха бързо, но се стараеха да не прекаляват със скоростта, защото Хари вече на два пъти съзря навреме опасността да пропаднат в пропаст и им се размина на косъм. Наближаваше четири. Белман включваше фаровете, когато виелицата му пречеше да вижда. Хари следеше картата. Не знаеше къде точно се намират. Установи само, че все повече се отдалечават от Юстаусе. Съвсем скоро щеше да се смрачи. Една трета от Хари започна да се тревожи как ще се върнат, ала другите две трети изобщо нехаеха и следователно — понеже представляваха мнозинство — Хари също нехаеше.

В четири и половина изгубиха следата.

Снеговалежът се усили и вече не виждаха почти нищо.

— Това е пълна лудост — извика Хари, за да заглуши ръмженето на двигателя. — Защо не изчакаме до утре?

Белман се обърна и се усмихна в отговор.

В пет отново намериха следата.

Спряха и слязоха от шейната.

— Води натам — Белман се канеше да се качи обратно. — Идвай!

— Чакай малко.

— Защо? Побързай, вече се стъмва!

— Като извика, чу ли ехо?

— Ами като се замисля, май да. — Белман спря. — Отвесна скала?

— На картата не е отбелязано наоколо да има отвесни скали — възрази Хари и се обърна в посоката на следите. — Скален процеп! — изрева той.

И ехото му отговори. Със светкавична бързина.

— Шейната, оставила тези следи, май е претърпяла сериозна злополука — отбеляза Хари.

 

 

— Какво знам за Белман — повтори Рогер Йендем, за да спечели време. — Носи му се име на много съвестен полицай и голям професионалист. — Какво целеше с този въпрос Нурбьо? — Способностите му нямат граници. Никога не греши. Бързо усвоява нови знания. Научи се например как да се държи с журналистите. С две думи: whiz kid^[1]. Ако си чувал този…

— Да, изразът ми е познат — увери го Бент Нурбьо с възкисела усмивка, докато палецът и показалецът на дясната му ръка търкаха усърдно стъклата на очилата с кърпичката. — По-скоро ме интересува какви слухове се носят около него.

— Слухове ли? — Йендем дори не забеляза, че отново се върна към неприятния си навик да стои с отворена уста, след като е задал въпрос.

— Надявам се това понятие да присъства в речника ги, Йендем, защото благодарение на него ти и списанието, за което работиш, си вадите хляба. Е?

— Какво точно имаш предвид под „слухове“?

— Спекулации — с нескрита досада започна да изброява Нурбьо, — измислици, откровени клевети. Лично аз не съм особено вещ в тази област, Йендем. Затова ще те помоля да обърнеш чувала с клюките и да позлорадстваш.

— З… значи, негативни слухове?

От гърдите на Нурбьо се откърти тежка въздишка:

— Скъпи Йендем, кога си чувал слухове за нечие въздържание, щедрост, съпружеска вярност и адекватен лидерски стил? Дали липсата на такива слухове не се дължи на изконното предназначение на слуха, а именно — да ни радва, защото на фона на чуждите издънки изпъкваме и по-добра светлина?

Нурбьо приключи с едното стъкло и се прехвърли на другото.

— Сещам се за един много слабо подплатен слух — каза Йендем и побърза да добави: — И определено знам за доста други хора със същата слава, които обаче категорични не са такива.

— Като бивш редактор бих те посъветвал да зачеркнеш или „определено“, или „категорично“. Получава се смислово повторение. И така, категорично не са какви?

— Ами… ревниви.

— Че кой не е ревнив?

— Говорим за патологична ревност.

— Да не бие жена си?

— Не, никога не й е посягал. Нея не е имал повод да удря. Но виж, мъже, които я заглеждат…