Ю Несбьо
Леопардът (29)

Двайсет и девета глава
Клойт

Над Хонконг се спускаше необичайно топла вечер. Небостъргачите хвърляха дълги сенки върху кулата „Пийк“, а някои от сенките стигаха чак до къщата на Херман Клойт, който седеше на терасата с кървавочервен коктейл „Сингапур Слинг“ в едната ръка и мобилен телефон в другата. Заслушан в шума на града, той гледаше как светлините от автомобилните фарове образуват огнени змии в далечината.

Клойт симпатизираше на Хари Хуле. Хареса го още при първата им среща, когато високият, атлетичен, но видимо алкохолизиран норвежец дойде в Хепи Вали да заложи последните си пари на непечелившия кон. Дали войнственият поглед, арогантното поведение или тялото, издаващо постоянно напрежение и готовност за ответен удар — но нещо в Хари му напомняше на самия него от времето, когато служеше като млад наемен войник в Африка. Херман Клойт се бе сражавал къде ли не, и то винаги на страната на онези, които командват парада. В Ангола, Замбия, Зимбабве, Сиера Леоне, Либерия: все страни с мрачна история и още по-мрачно бъдеще. Ала нито една от тях не бе достигнала мрачната слава на Конго — страната, за която го попита Хари. Именно там Клойт се натъкна на златна мина — по-точно на диаманти, кобалт и колтан. Вождът на селото принадлежеше към племето май-май и смяташе, че водата го прави недосегаем, но, иначе разсъждаваше много трезво. В Африка всички пречки се премахват с пачка банкноти или — ако те не помогнат — със зареден „Калашников“. За една година Херман Клойт се превърна в богаташ. За още три — в милионер. Веднъж месечно ходеше в съседния град Гома, където нощуваше непременно в легло. Легнеха ли върху пръстен под в джунглата, рискуваха през нощта да ги нахапят мистериозни мухи-кръвопийци и да се събудят, оглозгани като трупове. Гома. Черна лава, черни пари, черни красавици, черни грехове. В джунглата половината от мъжете пипнаха малария, а останалите — болести, които нито един бял лекар не познаваше и затова бяха известни под общото название „тропическа треска“. На Херман Клойт също не му се размина. Симптомите отшумяваха за известен период, но после пак се обостряха. Единственият лек срещу болестта беше „Сингапур Слинг“. Клойт опита за пръв път това питие в Гома, в дома на белгиец, собственик на великолепна къща, навярно построена от крал Леополд по времето, когато страната се е казвала Свободна държава Конго и е била частна собственост на белгийския монарх — негов трезор и играчка. Къщата се намираше до самия бряг на езерото Киву, а местните жени и залези бяха толкова ослепителни, че веднага забравяш за неволите и джунглата, за племето май-май и за мухите кръвопийци.

Именно този белгиец показа на Херман Клойт малката съкровищница на краля в мазето си: сложно устроени часовници, редки оръжия, инструменти за мъчения, в чиято изработка хората сякаш бяха впрегнали цялото си въображение; кюлчета злато, нешлифовани диаманти, препарирани човешки глави. Там за пръв път Клойт видя така наречената „ябълка на Леополд“. Според слуховете белгийският крал възложил на екип от инженери да изобрети инструмент за изтезание на непокорни племенни вождове, които отказват да издадат находищата на диаманти. Преди това използвали африкански биволи. Намазвали цялото тяло на вожда с мед, привързвали го към дърво и водели при него предварително хванат бивол от гората. Биволът започвал да ближе меда, а понеже езикът му е много грапав, заедно с меда отлепял и кожата от тялото на клетника. Но биволи се хващат трудно, пък и веднъж започнат ли да ближат, не можеш да ги спреш. Затова се наложило да изобретят ябълката на Леополд. Всъщност тя пречела на пленника да говори и дори да поиска, той не можел да издаде находището, откъдето черпи диаманти. Ала въздействието върху другите вождове, които виждали какво става, когато ръководителят на разпита дръпне шнура за втори път, надхвърляло ефекта от всички досегашни инструменти. Следващият „кандидат“ да налапа ябълката си казвал и майчиното мляко.

Херман Клойт кимна на филипинската си прислужница да отнесе празната му чаша.

— Правилно си запомнил, Хари — потвърди Клойт. — Все още стои върху плота на камината ми. За щастие не знам дали някога е била използвана. За мен тя е просто сувенир, който ми напомня какво има в сърцето на мрака. Винаги е полезно, Хари. Не, нито съм виждал, нито съм чувал да е била използвана другаде. Технологията на производство не е никак проста с всичките пружини и шипове. Правят се от специална сплав. Да, от колтан. Точно така. Среща се много рядко. Аз купих моята ябълка от Еди ван Борст. По думите му били произведени общо двайсет и четири парчета, а той притежавал двайсет и две от тях, едната — от двайсет и четири каратово злато. Да, точно така: и иглите са двайсет и четири. Ти откъде знаеш? Числото май е свързано със сестрата на инженера, който проектирал ябълката, но не си спомням точно как. А може и Ван Борст да си е измислил историята, за да надуе цената. Все пак е белгиец, нали?

Смехът на Клойт премина в кашлица. Шибана треска.

— Въпреки това сигурно знае къде се намират другите ябълки. Допреди известно време живееше в прекрасна къща в Гома в провинция Нор-Киву. Точно на границата с Руанда. Точен адрес ли? — Клойт пак се задави. — В Гома всеки ден се появява нова улица, а междувременно лавата заличава и погребва половината град. Там няма адреси, Хари. Но в пощенската служба разполагат със списък на белите жители. Не, нямам представа дали все още живее в Гома. Дори не знам дали е жив. Хората в Конго живеят средно трийсет и няколко години, Хари. Това важи и за светлокожите. Освен това градът на практика е под обсада. Точно така. Не, разбира се, че не си чувал за тази война. Никой не е чувал.

Гюнар Хаген се взираше изумен в Хари. Наведе се над бюрото си:

— Сериозно ли искаш да заминеш за Руанда?

— Само за две денонощия, които включват и пътуването.

— И с каква цел?

— Нали ти казах. Да разследвам изчезването на Аделе Ветлесен. Кая заминава за Юстаусе да провери с кого е пътувала Аделе непосредствено преди да потъне в неизвестност.

— Защо просто не се обадите по телефона и не помолите хижаря да провери в книгата?

— Защото в „Ховасхюта“ всичко е на самообслужване — поясни Кая, седнала до Хари. — Но пренощуващите в хижите на Туристическото дружество са длъжни да впишат в книгата за гости имената си и крайната точка на следващия поход. Така, ако някой изчезне в планината, спасителните екипи знаят откъде да започнат търсенето. Дано Аделе и спътникът й са вписали имената и адресите си.

Гюнар Хаген почеса темето си с две ръце.

— И това не е свързано с другите две убийства?

— Не виждам връзка, шефе — отвърна Хари с издадена напред устна. — А ти?

— Хм… И защо да разреша подобна скъпа екстравагантна командировка?

— Защото търговията с хора е сред приоритетите на правителството — отвърна Кая. — Нали чухте тазседмичното изявление на министъра на правосъдието?

— Освен това — Хари се протегна и преплете ръце на тила си — е напълно възможно това пътуване да доведе до разкриване на нови обстоятелства и дори до пробив в други случаи…

Гюнар Хаген изгледа замислено старшия инспектор.

— … шефе — побърза да добави Хари.