Ю Несбьо
Леопардът (91)

Деветдесет и първа глава
Сбогуване

В деня, когато погребаха Улав Хуле, валеше дъжд. Хората, дошли да се простят с него, бяха колкото очакваше Хари: не много като на майчиното му погребение, но не и обидно малко.

След траурната церемония Хари и Сьос останаха пред църквата да приемат съболезнования от възрастни роднини, за които дори не бяха чували, от бивши колеги на баща им от училище, които виждаха за пръв път, от съседи, които познаваха по име, но не и лично. Единствените присъстващи, чийто вид не навяваше мисъл за скорошна смърт, бяха колеги на Хари от полицията: Гюнар Хаген, Беате Льон, Кая Сулнес и Бьорн Холм. Йойстайн Айкелан изглеждаше ни жив, ни умрял, ала обясни неразположението си с махмурлук. Предаде съболезнования от Сабото. Хари се огледа за двамата, седнали на най-задната пейка в църквата, ала те явно си бяха тръгнали преди изнасянето на ковчега.

После покани опечалените на хамбургери и бира в „Скрьодер“. Отзоваха се малцина. Говореше им се за необичайно ранната пролет, но не и за Улав Хуле. Хари си изпи ябълковия сок, извини се, че има среща, благодари за вниманието и си тръгна.

Спря такси по пътя и даде на шофьора адрес в квартал „Холмен“. В градините на възвишението още имаше неразтопен сняг. Докато се изкачваше към черната къща, сърцето му се разблъска. А когато застана пред добре познатата врата, позвъни и чу познати стъпки зад нея, сърцето му направо щеше да изскочи от гърдите.

Тя си беше все същата. Такава щеше да си остане винаги: с тъмна коса, нежни кафяви очи, елегантна шия. Проклета да е! От ослепителната й красота го заболя.

— Хари — каза тя.

— Ракел.

— Какво е станало с лицето ти? Забелязах го в църквата.

— Нищо. Казаха, че ще се оправя напълно — излъга той.

— Влез, ще направя кафе.

— Не — поклати глава Хари. — Навън ме чака такси. Олег тук ли е?

— Горе е, в стаята си. Искаш ли да го видиш?

— Друг път. Колко ще останете?

— Три дни. Или четири-пет. Още не сме решили.

— Съгласна ли си да се видим?

Тя кимна.

— Не знам дали постъпих правилно.

— Едва ли някой знае — усмихна се Хари.

— Говоря за църквата. Тръгнахме си преди… Не искахме да се натрапваме. Ти беше зает с други неща. А и дойдохме заради Улав. Знаеш колко… се разбираха с Олег. Паснаха си, защото и двамата са резервирани към околните.

Хари кимна.

— Олег говори много често за теб, Хари. Влязъл си му под кожата повече, отколкото предполагаш. — Тя заби поглед надолу. — А вероятно и повече, отколкото аз съм предполагала.

Хари се прокашля.

— И тук всичко си стои същото, откакто…

Ракел побърза да кимне, преди Хари да е довършил: откакто Снежния човек се опита да ги убие в същата тази къща.

Хари я гледаше. През цялото това време бе искал да я види, да чуе гласа й, да усети погледа й върху себе си. Не беше дошъл да я разпитва. Отново се прокашля:

— Може ли да те питам нещо?

— Какво?

— Да влезем за минута в кухнята, а?

Тя се съгласи. Хари седна до масата срещу Ракел. Обясни бавно и изчерпателно за какво става дума. Тя го изслуша, без да го прекъсва.

— Иска да го посетиш в болницата, за да те помоли за прошка.

— И защо да го правя?

— Сама прецени, Ракел. Не му остава много.

— Четох, че страдащите от тази болест често живеят дълго.

— Не му остава много — повтори Хари. — Помисли си. Не е нужно да решаваш веднага. Тя премига и очите й се наляха със сълзи. Разхлипа се съвсем тихо. После си пое пресекливо дъх:

— Ти какво би направил на мое място, Хари?

— Бих отказал. Но все пак да не забравяме, че съм лош човек.

Тя се разсмя през сълзи. Хари се питаше нима е възможно да тъгуваш толкова много по определен звук, по определено трептене на въздуха, по нечий смях.

— Ще си тръгвам — надигна се той.

— Защо?

— Остават ми още три срещи.

— Остават ти? А после?

— Утре ще ти се обадя.

Хари се изправи. От втория етаж се чуваше музика. „Слейър“. „Слипнот“.

Качи се в таксито и съобщи на шофьора следващия адрес. Замисли се за въпроса на Ракел: „А после?“ После ще приключи. Ще се освободи от задълженията. Навярно.

Не пътуваха дълго.

— Този път ще се забавя повече — предупреди той шофьора.

Пое си дъх, отвори портата и тръгна към вратата на приказната къща.

Докато вървеше, имаше чувството, че от кухненския прозорец го следят чифт тюркоазни очи.