Ю Несбьо
Леопардът (59)

Петдесет и девета глава
Погребението

Хари потъваше в бездна от сънища, спомени, недовършени мисли. Един глас — гласът на баща му — непрекъснато повтаряше едно и също:

— … накрая лицето ти не личало от кръв, а на момчетата им омръзнало да те налагат и си тръгнали.

Хари се мъчеше да прогони този глас, да слуша другите. Улав Хуле обаче ги заглушаваше:

— Ти се боеше от тъмното, но отиваше право в мрака. По дяволите. По дяволите, по дяволите!

Хари отвори очи в мрака. Размърда се в желязната хватка на снега. Опита се да ритне с крака. Започна да копае пред решетката. Освободи си още малко пространство. Пръстите му напипаха ръба на решетката. Не, няма да умре, баща му ще си отиде пръв, нали така е редно: първо родителите, после децата! В отворилото се пространство ръцете му работеха като лопати. Хвана решетката и я дръпна към себе си. Ето! Поотмести се. Направи втори опит. И усети въздух. С миризма на пепел и задушлив, но все пак въздух! Засега. Разрови снега, мушна ръце и пръстите му напипаха нещо като стиропор: навярно обгорени цепеници. Решетката пред камината бе устояла на лавината и вътре нямаше сняг! Хари продължи да копае. Няколко минути — или вероятно секунди — по-късно се сви в голямата камина и жадно започна да вдишва въздух и да кашля пепел.

Внезапно се сети, че досега бе мислил само за себе си. Зашари с длан по външния зид на камината, за да намери щеките. Напипа едната. Стисна кръгчето й и я дръпна. Гладката лека метална пръчка се плъзна безпрепятствено през снега. Хари я провря в камината, стисна я между ботушите си и откъсна кръгчето. Така се сдоби с копие, дълго малко повече от метър и половина. Кая и Колка почти със сигурност се намираха наблизо. Състави си мислено план за обход, както процедираха на местопрестъпление преди оглед, и започна да удря напосоки с щеката. Не пестеше сила: бе преценил трезво поетия риск.

В най-лошия случай ще улучи око или ще пробие нечий врат, но вероятността те вече да са мъртви беше голяма. Заби щеката малко вляво от предишното си местоположение и върхът й отскочи като пружина от досега с предмет. Хари дръпна щеката, пак я заби — този път по-внимателно — и усети същото. Понечи отново да я дръпне, но тя заседна. Отпусна ръка и усети как някой дърпа щеката от другия край или по-скоро я разклаща, за да даде знак, че е жив! Хари дръпна по-силно щеката, но другият не я пускаше. Удивителна сила! Трябваше да издърпа щеката, за да не му пречи, докато копае, затова пъхна ръка в ремъка. И чак тогава успя да надвие „противника“ си, макар и много трудно.

Хари постоя, чудейки се защо още не копае към човека, дал знак. Изведнъж разбра. Поколеба се още секунда и пак започна да забива щеката в снега, но този път надясно от първоначалното си положение. На четвъртия опит върхът на щеката закачи нещо и отскочи. Дали се удари в корем? Хари се опита да прецени дали щеката отбелязва никакво движение. Така ще разбере дали човекът диша.

Не, щеката не помръдна.

Всъщност дилема не съществуваше. Най-разумно би било да поеме към първия човек, дал признаци на живот, да спаси онзи, който може да бъде спасен. И въпреки това Хари, застанал на колене, копаеше като обезумял към втория. Когато стигна до тялото, пръстите му се вкочаниха и той долепи опакото на ръката си о плата, за да се увери, че е вълна. Пуловер. Белият пуловер. Напипа рамо, разрови още малко снега, освободи ръка и издърпа безжизненото тяло през оформилия се тунел. Косата й падаше в лицето му. Все още ухаеше с аромата на Кая. Вкара главата и горната част на тялото й в камината и се опита да провери има ли пулс, но върховете на пръстите му сякаш бяха пълни с цимент. Долепи лице до нейното. Не усети дихание. Разтвори устните й — езикът не му пречеше, — вдиша дълбоко и издиша в устата й. Вдигна глава, за да се запаси с нова порция чист въздух, ала едва се сдържа да не избухне в кашлица от нагълтаната пепел. Повтори процедурата. Преброи до седем. Усещаше световъртеж. Представи си как отново е малко момче и се опитва да раздуха жарта, за да съживи пламъците в камината в Леша, а баща му наблюдава през смях лицето му — пребледняло, сякаш е пред припадък от задушливата пепел. Хари не се отказваше. Знаеше, че всяка изгубена секунда намалява шансовете й за оцеляване.

Наведе се да вдиша в устата й за дванайсети път и най-сетне усети топла струя въздух в лицето си. Притаи дъх, изчака. Не смееше да повярва. Топлата струя се изгуби. Но после пак го лъхна. Тя дишаше! Тялото й се сви и тя започна да кашля.

— Ти ли си, Хари? — попита немощно тя.

— Къде… Не виждам нищо.

— Спокойно, в камината сме.

Мълчание.

— Какво правиш?

— Копая, за да намеря Юси.

Хари изрови главата на финландеца от снега пред камината. Изгуби представа колко време е минало. Но така или иначе, за Юси Колка това беше без значение. Хари запали клечка кибрит и зърна за миг облещените безжизнени очи на финландеца. После пламъкът угасна.

— Мъртъв е — каза Хари.

— Защо не опиташ уста в уста…

— Няма смисъл.

— А сега? — прошепна омаломощено Кая.

— Трябва да излезем оттук — Хари напипа ръката й и я стисна.

— Не може ли да изчакаме да ни намерят?

— Не.

— Клечката…

Хари не отговори.

— Изгасна веднага — продължи Кая. — И в камината няма въздух. Цялата хижа е погребана под сняг. Затова не се опита да го съживиш. Дори за нас двамата няма достатъчно въздух, Хари.

Той се изправи и се опита да се провре през комина, но отворът се оказа твърде тесен и раменете му се заклещиха. Отново приклекна долу, отчупи двата края на щеката и се получи куха метална тръба. Провря я през комина и отново се изправи, този път с ръце над главата. Обзе го клаустрофобия, но не за дълго. Организмът му сякаш проумяваше, че ирационалните страхове в момента са лукс, който Хари не може да си позволи. Долепи гръб до комина и започна да се набира нагоре с краката си. Мускулите на бедрата го боляха, дишаше с усилие, световъртежът се завърна. Ала Хари не се отказа, продължи: единия крак, после натискаш, след това другия. С изкачването температурата се повиши. Това означаваше, че топлият въздух, който се издига нагоре, няма откъде да излиза. Ако по-рано тази вечер бяха запалили камината, отдавна да са се задушили от въглероден моноксид. Извадиха късмет в нещастието. Само дето лавината в случая не беше нещастен случай. Грохотът, който чуха, преди снегът да ги затрупа.

Щеката се удари в нещо над него. Хари се покатери и зашари със свободната си ръка. Оказа се желязна решетка. Слагаха такива решетки на върха на комина като предпазна мярка срещу нашествията на катерици и други животни. Хари прокара пръст по ръба. Беше заварен. Проклятие!

— Вие ми се свят, Хари — долетя слабият глас на Кая.

— Дишай дълбоко.

Провря щеката през ситната мрежа пред решетката.

От другата страна нямаше сняг!

Той дори престана да обръща внимание на млечната киселина, изгаряща бедрата му. Продължаваше да натиска щеката нагоре. За негово разочарование тя се спря в нещо. Димоотводна наставка. Как не се сети по-рано, че върху комина на хижата има кокетна черна метална „шапка“, предназначена да предпазва от дъжд и сняг. Все пак успя да провре щеката под ръба на наставката. Усети масивен, компактен сняг, много по-твърд от снега в хижата. Това вероятно се дължеше на факта, че снегът навлиза в кухата тръба. С всеки сантиметър от щеката, прокаран нагоре, Хари се молеше да усети как съпротивлението спира, как е успял да си проправи път през този снежен ад. А после да издуха снега от тази сламка, да вдиша свеж, животворен въздух, да избута навън Кая и да й удари инжекция срещу смъртта. Ала това не се случи. Краят на щеката стигна чак до решетката. Хари смучеше с всички сили и в устата му непрекъснато падаше сух, студен, компактен сняг. Краката му не издържаха и той се изхлузи надолу. Развика се, размаха ръце и крака, кожата от дланите му се смъкна, ала продължи да се свлича надолу. Приземи се на два крака.

— Как си? — попита Хари и пак се набра нагоре в комина.

— Добре — простена леко Кая. — А ти? Лоши новини ли носиш?

— Да — Хари пак се свлече до нея.

— Какви? И сега ли не си влюбен в мен?

— Напротив, сега съм влюбен — засмя се тихо той и я привлече към себе си.

Усети горещи сълзи по бузите й.

— Ще се оженим ли? — прошепна тя.

— Разбира се — отвърна Хари; знаеше, че недостигът на кислород си казва думата.

— Докато смъртта ни раздели — засмя се тя.

Хари усети топлината на тялото й и нещо твърдо. Кобурът със служебния й пистолет. Пусна я и започна да търси опипом тялото на Колка. Беше вече вцепенено и студено като мрамор. Разрови снега около гърдите му.

— Какво правиш? — промърмори тя.

— Вземам пистолета на Юси.

За миг Кая спря да диша. Ръката й пропълзя колебливо по гърба му като дребно животно, изгубило ориентация.

— Не — прошепна тя. — Не го прави… недей така… хайде да заспиваме… Евен.

Очакванията на Хари се оправдаха: Юси Колка си бе легнал с презрамъчния кобур. Разкопча копчето над револвера, хвана дръжката и го издърпа. Прокара пръст по дулото. Без мушка — „Weilert“. Изправи се рязко и му се зави свят. Трябва да внимава. После всичко пред очите му притъмня.

Белман се взираше в четириметровата дупка, докато звукът от витлата на спасителния хеликоптер се чуваше все по-силно подобно на уред за почистване на килими, включен на максимална мощност. Хората на Белман, вързани за коланите си, изгребваха и изнасяха снега с раници.

— Прозорецът! — извика един мъж от ямата.

— Счупи го! — нареди Милано.

Чу се дрънчене на стъкло.

— О, боже господи… — чу Белман и предусети какво означава това възклицание.

— Хвърлете ми щека…

Белман чакаше мълчаливо.

— Сняг. Шибан сняг, и то до тавана.

Разнесе се кучешки лай. Белман се опита да пресметне колко часа ще им отнеме да изпразнят хижата от целия сняг. Поправка: колко денонощия.

Хари се събуди от силна болка в челюстта. По челото и между очите му се стичаше нещо топло. Явно, падайки, си бе ударил главата и по-точно счупената челюст в камъка и това го бе върнало в съзнание. Странно — продължаваше да стиска пистолета в ръка. Опита се да си поеме въздух, но въздухът беше на привършване. Не знаеше ще му стигне ли за последен опит, но какво от това, ако не стигне? Не пречеше да опита. Мушна пистолета в джоба си и започна да се изкачва по вътрешността на комина. Стигна до желязната решетка, заби двата си крака встрани и напипа края на щеката, която все още си стоеше забита в снега. По-широката част на леко конусовидната щека се падаше откъм Хари. Той извади пистолета и напъха щеката в две трети от дължината на цевта. Получи се нещо като заглушител с дължина метър и половина, втъкнат в дулото на пистолета. Куршумът едва ли щеше да пробие близо двуметров слой сняг, но Хари се надяваше щеката да помръдне със сантиметри нагоре и да се промуши през снега.

Облегна се на оръжието, за да поеме отката. И натисна спусъка. Веднъж, втори, трети път. Оглушителния звук в херметически затвореното пространство едва не проби тъпанчетата му. След четвъртия изстрел Хари спря, лапна отвора на щеката и засмука… въздух.

За миг се смая дотам, че едва не се свлече обратно по комина. Пак всмукна — съвсем внимателно, за да не разруши тунела, пробит от куршума в снега. По езика му се полепиха две-три снежинки. Въздух с вкус на уиски с лед.