Ю Несбьо
Леопардът (32)

Трийсет и втора глава
Полиция

— Радвам се, че си се измъкнала от „Ховасхюта“ преди бурята — каза ленсман Кронгли. — Можеше да останете затрупани там няколко дни. — Той кимна към панорамния прозорец в хотелския ресторант. — Но гледката е прекрасна, нали?

Кая се загледа в снежната виелица. Едно време Евен също се въодушевяваше от силата на природата, независимо дали подпомага или възпрепятства човешката дейност.

— Надявам се влакът ми да пристигне — отвърна Кая.

— Разбира се — Кронгли държеше чашата си с вино някак несвойски, явно рядко му се случваше да пие. — Ще се погрижа всичко да е наред. И ще проверя книгите за гости в съседните хижи.

— Благодаря.

Кронгли прокара пръсти през буйните си къдрици и се усмихна. От тонколоните в ресторанта „Lady In Red“ на Крис де Бърг се точеше като захарен сироп. В ресторанта имаше само още двама клиенти: мъже на трийсетина години, всеки седнал сам пред халба бира върху маса с бяла покривка. Взираха се във виелицата навън и очакваха нещо, което няма да се появи.

— Понякога тук не се ли чувствате самотни? — попита Кая.

— Зависи — ленсманът проследи погледа й. — Ако нямаш жена и деца, идваш на такива места.

— За да си самотен заедно с някого.

— Да — усмихна се Кронгли и наля още вино в нейната, а после и в своята чаша. — Нима и в Осло не е така?

— Същото е. Имаш ли семейство?

— Имах приятелка — сви рамене той. — Не понесе еднообразието и се върна при родителите си. Разбирам я. За да се чувстваш добре на такова място, трябва да имаш интересна професия.

— А ти имаш?

— Така мисля. Познавам всички и те ме познават. Те ми помагат, а и… — той се смути.

— И ти им помагаш — довърши Кая.

— Да.

— Това е много важно.

— Така е — съгласи се Кронгли и я погледна с погледа на Евен: в него винаги припламваше ведро огънче, все едно се е случило нещо забавно или хубаво. Дори да не беше така. Особено когато не беше така.

— А Од Ютму? — поинтересува се Кая.

— Какво за него?

— Остави ме и веднага си тръгна. Какво прави вечер?

— Откъде знаеш, че няма жена и деца?

— Не за пръв път виждам самотник, Кронгли…

— Аслак — поправи я той, засмя се и вдигна чашата. — Имаш страхотен полицейски нюх. Ютму обаче не е бил винаги самотник.

— Сериозно?

— Преди синът му да изчезне, общуваше повече с хора, дори бих го нарекъл приказлив. Никога не е бил агресивен.

— Не си представях човек като него да има семейство.

— Жена му беше красавица, докато той не изглежда никак добре. Забеляза ли какви зъби има?

— Да, носи шина.

— За да не му се изкривели зъбите — Аслак Кронгли поклати глава с весело пламъче в очите, но гласът му остана сериозен: — Всъщност ако не носи шината, зъбите му ще изпадат.

— Я ми кажи: той наистина ли носеше динамит в шейната?

— Ти си го видяла, не аз.

— Какво искаш да кажеш?

— Мнозина от местните рибари не виждат нищо романтично да киснат часове наред с въдица, хвърлена и планинското езеро.

— И затова хвърлят динамит в езерата?

— Само за да се разтопи ледът.

— Не е ли незаконно?

— Нищо конкретно не съм казал — Кронгли вдигна отбранително длани пред себе си.

— Не си. Все пак живееш тук. Ти използваш ли динамит?

— Само за гаража, който възнамерявам да построя.

— Аха. А пушката на Ютму? Видя ми се модерна, с оптичен мерник и всякакви екстри.

— Такава е. Преди да ослепее с едното око, беше отличен ловец на мечки.

— Забелязах, че окото му изглежда странно. Какво се е случило?

— Синът му го залял с киселина.

— Сериозно?

— Само Югму знае със сигурност как е станало — сви рамене Кронгли. — Синът му изчезна едва петнайсетгодишен. А не след дълго — и съпругата му. Това се е случило преди осемнайсет години, а тогава още не живеех тук. След като останал сам, Югму заживял в планината без радио, без телевизор, дори без вестници.

— Как така са изчезнали?

— Къщата на Югму се намира между стръмни склонове, където има опасност от лавини. Открили само обувката на сина му. От момчето нямало и следа. Обувката си стояла ей-така, върху снега. Някои твърдят, че го нападнала мечка. Доколкото знам, допреди осемнайсет години там не са скитали мечки. Според злите езици Ютму го убил.

— И на какво основание го твърдят?

— Ами знам ли… Синът му имал грозен белег върху гърдите и хората подозирали, че е от удар, нанесен от бащата. Заради Карен, майката.

— В смисъл?

— Двамата си съперничели за нейното внимание.

Аслак поклати глава в отговор на неизречения въпрос в погледа на Кая.

— Случило се е, преди да постъпя на работа тук. Тогавашният ленсман — Рой Стиле — отишъл в дома им, но заварил Од и Карен сами. И двамата твърдели едно и също: момчето отишло на лов и не се прибрало. Но се случило през април.

— А тогава не се ходи на лов?

— Да. Оттогава никой не е виждал сина на Югму. На следващата година изчезнала и Карен. Според някои скръбта я съсипала и тя се хвърлила в някоя пропаст.

Кая долови леко потреперване в гласа на ленсмана, но го отдаде на виното.

— Ти какво мислиш, че е станало?

— Според мен момчето наистина е било затрупано от лавина. Задушило се е под снега, а после, когато се е разтопил, водата го е отнесла в някое езеро и тялото му е останало там. А може и майка му да лежи при него. Тази версия ми звучи някак по-успокоително.

— Да, по-приятна смърт от нападение на мечка.

— Не.

Веселото пламъче в очите на Аслак изчезна.

— Няма по-ужасна смърт от това, да лежиш затрупан под снежна купчина — погледът му се зарея някъде навън, във виелицата. — Тъмнината, самотата. Не можеш да помръднеш, сякаш се намираш в желязната хватка на звяр, който осмива опитите ти да се измъкнеш. Убеден си, че ще умреш. Обзема те паника, страхът те задушава. Няма нищо по-кошмарно.

Кая отпи от виното и остави чашата.

— Колко време прекара под снега? — попита тя.

— Сториха ми се три, даже четири часа. Когато ме изровиха, се оказаха не повече от петнайсет минути. Още пет и вече нямаше да ме има.

Сервитьорът дойде и попита дали желаят още нещо. След десет минути затваряли бара. Кая поклати отрицателно глава, а сервитьорът сложи сметката пред Аслак.

— Защо Ютму носи тази пушка? — поинтересува се Кая. — Нали в момента не е ловен сезон?

— Твърди, че се пази от диви зверове. За самозащита.

— Тук има ли хищници? Вълци?

— Не уточнява от какво се бои. Впрочем из местността се носи слух, че призракът на мъртвия му син обикаля около къщата. Видиш ли го, трябва да внимаваш, защото вероятно те предупреждава за пропаст или лавина. Кая изпи виното си.

— Ако искаш, ще удължа работното време на бара.

— Благодаря, Аслак, но утре трябва да ставам рано.

— Уф — въздъхна той с усмихнати очи и се почеса по къдриците. — Прозвуча, все едно те…

— Какво?

— Нищо. Сигурно си имаш съпруг или приятел в Осло.

Кая се усмихна, но не отговори.

Вторачен в масата, Аслак прошепна:

— Виж какво стана: селският ленсман изпи едва две чаши вино и започна да бръщолеви глупости.

— Няма проблем. Не съм обвързана. И те харесвам. Напомняш ми за брат ми.

— Но?

— Какво „но“?

— Не забравяй, че и аз съм полицай. Харесваш някого, прав ли съм?

Кая се засмя. При други обстоятелства не би се впуснала в обяснения. Ала дали заради виното, дали заради симпатията, която изпитваше към Аслак Кронгли, се разприказва. След смъртта на Евен Кая нямаше с кого да споделя лични неща, а Аслак живееше далече от Осло и не познаваше хората от близкото й обкръжение.

— Влюбена съм — призна Кая. — В полицай.

Тя засрамено отпи от чашата с вода, сякаш за да прикрие устата си. Едва сега, изричайки тези думи, те се превърнаха във факт.

Аслак вдигна чашата си към нея:

— Наздраве — за късметлията и за късметлийката, надявам се.

— Няма нищо за празнуване — поклати глава Кая. — Поне засега. А вероятно между нас нещата никога няма да се получат. Боже, какви ги дрънкам…

— Какво друго да правим? Разкажи ми за него.

— Много е сложно. Той е необикновена личност. И същевременно е съвсем просто: не знам дали въобще ме иска.

— Нека позная. Има си жена и не може да я зареже.

— Не съм сигурна — въздъхна Кая. — Честно казано, не знам дали това е причината. Аслак, много ти благодаря за помощта, но…

— … трябва да си лягаш. Аз — също.

Кронгли се изправи.

— Пожелавам ти нещата с твоя човек да не потръгнат, да ти се прииска да избягаш от любовната мъка и от града и да обмислиш това предложение.

Той й подаде лист А4 със заглавната част и емблемата на полицейския участък в Хул. Кая прочете написаното и се разсмя.

— Помощник на ленсмана?

— Рой Стиле ще се пенсионира наесен, а добри полицаи се намират трудно. Пуснахме тази обява миналата седмица. Службата ни се намира в центъра на Яйло. Ще си свободна всеки втори уикенд и ти се полага безплатна стоматологична помощ.

Кая си легна и чу далечен тътен. Гръмотевиците и снегът рядко вървят ръка за ръка, учуди се тя.

Обади се на Хари, но се включи секретарят. Кая му остави съобщение: разказа му злокобната история на Од Ютму с изгнилите зъби и шината. Не пропусна да спомене и сина му — сигурно още по-грозен, защото броди как призрак из района от осемнайсет години. Кая се засмя осъзна, че е пийнала повечко, пожела лека нощ и затвори.

През нощта сънува лавини.

 

 

В седем сутринта Хари и Джо тръгнаха от Гома, пресякоха безпрепятствено границата с Руанда и в единайсет Хари се намираше в кабинет на втория етаж на летищния терминал в Кигали. Двама униформени полицаи го измериха с очи от глава до пети. В погледа им не се четеше враждебност, а по-скоро опит да преценят дали наистина е такъв, за какъвто се представя: норвежки полицай. Хари прибра служебната си карта в джоба на якето и попипа гладката повърхност на кафявия плик вътре. Как да подкупи двама обществени служители наведнъж? Да ги помоли да си поделят рушвета и да не се топят взаимно?

Единият офицер — същият, който провери паспорта на Хари преди два дни, — повдигна баретата над челото си:

— So you want a copy of the immigration card of… could you repeat the date and the name?^[1]

— Adele Vetlesen. We know she arrived at this airport November twenty-fifth. And I do pay a finder’s fee.^[2]

Двамата офицери се спогледаха. Единият даде знак на колегата си и той излезе. Онзи, който остана в кабинета, се приближи до прозореца и се загледа в пистите за кацане, където току-що се приземи малък „DH8“. Същият самолет след петдесет и пет минути щеше да превози Хари по първата отсечка от маршрута към къщи.

— Възнаграждение, казвате — повтори тихо офицерът. — Предполагам, знаете, че подкупът на държавен служител се счита за престъпление, господин Хуле. Но вероятно сте си помислили „Shit, this is Africa“^[3].

Хари отново обърна внимание колко черна е кожата на мъжа: изглеждаше като лакирана. Ризата залепна за гърба на старши инспектора. Ще си купи нова от летището в Найроби. Ако изобщо стигне дотам.

— That’s right^[4] — потвърди Хари.

Офицерът се разсмя и се обърна:

— Ама че работа, а? Не се давате лесно, Хуле. Още щом влязохте, разбрах, че сте полицай.

— Сериозно?

— Огледахте ме от глава до пети — както ви огледах и аз.

Хари сви рамене. Вратата се отвори. Другият офицер се върна заедно с жена в строг костюм, с обувки на висок ток и очила, смъкнати на върха на носа.

— Съжалявам — обърна се тя към Хари на безупречен английски. — Проверих датата. На борда на самолета не е пътувала жена на име Аделе Ветлесен.

— Възможно ли е да е станала грешка?

— Малко вероятно е. Имиграционните карти се завеждат по дата в специална картотека. В самолета от „Ентебе“ с имало само трийсет и седем места. Няма как да е станала грешка.

— В такъв случай мога ли да ви помоля да проверите още нещо?

— Можете да опитате. За какво става дума?

— За имената на жените с чуждестранен произход, пътували на борда на самолета.

— И защо да ви ги предоставя?

— Защото Аделе Ветлесен се е регистрирала за този полет. Следователно или тук е представила фалшив паспорт, или…

— Съмнявам се — прекъсна го офицерът, проверил неговия документ за самоличност при влизането му в страната. — Разглеждаме внимателно снимката в паспорта, и после сканираме паспорта с автоматичен четец, който проверява номера на документа в международния регистър на ИКАО^[5].

— … или друга жена, минала паспортната проверка с истинския си паспорт, е пътувала под самоличността на Аделе Ветлесен. Това е напълно възможно, защото на гишето за летищна проверка и на проверката преди качване на борда, никой не проверява номерата на паспортите на пътниците.

— Правилно — потвърди офицерът и пооправи баретата си. — Служителите на авиокомпаниите проверяват единствено дали снимката в паспорта отговаря на лицето пред тях. За да се качиш на борда, е достатъчно да си извадиш фалшив паспорт за петдесет долара. Ала когато пристигнеш на другото летище, подлежиш на паспортна проверка, при която служителите проверяват номера на паспорта и веднага разбират дали е фалшив. И все пак остава въпросът защо да ви помагаме, господин Хуле. Ако сте упълномощен от норвежките власти, моля да ни удостоверите това с официален документ.

— Възложиха ми мисия в Конго — излъга Хари. — Но там не открих нищо. Аделе Ветлесен се намира в неизвестност и се опасяваме, че е станала поредната жертва на сериен убиец, отнел живота на поне три жени, сред които и норвежка депутатка. Името й е Марит Улсен, можете да проверите в интернет. Наясно сте с официалната процедура: трябва да се прибера в Норвегия, да изискам необходимите документи по каналния ред и чак тогава да ви моля за съдействие, но така ще изгубим ценно време, а убиецът ще увеличи преднината си и ще му се отвори възможност да убие още невинни хора.

Хари установи, че думите му оказаха необходимото въздействие. Жената и двамата офицери си размениха николко думи и жената излезе.

Зачакаха мълчаливо.

Хари погледна часовника. Още не бе минал летищната проверка.

След шест минути чуха тракане на токчета.

— Ева Русенберг, Юлиана Верни, Вероника Раул Гуено и Клеър Хобс — изстреля тя, повдигна си очилата и сложи върху масата пред Хари четири имигрантски карти — всичко това, преди вратата да се хлопне зад гърба й.

— Тук рядко пристигат жени от Европа — поясни тя.

Хари огледа картите. И четирите жени бяха посочили в кой хотел смятат да отседнат, но нито една не бе избрала „Горила“. Хари провери адреса им по местоживеене: срещу Ева Русенберг пишеше „Стокхолм“.

— Благодаря — кимна Хари и преписа имената, адресите и номерата на паспортите върху касов бон от такси, който намери в джоба на якето си.

— Съжалявам, че не разполагаме с повече информация — жената пак си оправи очилата.

— Напротив. Много ми помогнахте. Наистина.

— А сега, господин полицай… — подхвана високият слаб офицер и върху черното му лице блесна усмивка.

— Да?

— … е време да ви регистрираме за полета към Найроби.

— Да, но… — Хари си погледна часовника. — Май ще се наложи да хвана следващия.

— Следващия ли?

— Трябва да се върна в хотел „Горила“.

 

 

Кая се возеше във вагон първа класа. Екстрите включваха безплатни вестници, две чаши кафе и ток за лаптопа, но пътниците се возеха натъпкани като сардели. Телефонът й звънна и тя побърза да влезе в един от по-евтините вагони — бяха почти празни, — за да разговаря на спокойствие.

— Къде си? — попита Хари.

— Във влака. Тъкмо подминахме Хьонефос. А ти?

— В хотел „Горила“ в Кигали. Разгледах формуляра попълнен на името на Аделе Ветлесен. Ще хвана следобедния полет. Ще се прибера утре сутринта. Моля те, обади се на твоя обожател, Тиквата от Драмен, и му поискай пощенската картичка, която Аделе е изпратила на съквартиранта си. Може да слезеш на гарата в Драмен, нали влакът има престой там.

— Май ще си насиля късмета, но ще опитам. За какво ти е картичката?

— Искам да сравня подписите. Преди в КРИПОС работеше графолог на име Жан Хю. Наскоро го пенсионираха по болест. Повикай го в Управлението утре в седем.

— Толкова рано? Не е ли…

— Права си. Ще сканирам и ще ти изпратя по имейл формуляра на Аделе, а довечера ти ще го занесеш заедно с картичката в дома на Жан.

— Довечера?

— Жан ще ти се зарадва. Ако си имала други планове ще се наложи да ги промениш.

— Добре. Извинявай за снощното обаждане.

— Няма нищо. Забавна история.

— Бях малко пийнала.

— Разбрах.

Хари затвори.

— Благодаря за помощта — кимна той на рецепционистката.

Тя се усмихна в отговор. Кафявият плик най-после се сдоби с нов собственик.

 

 

Шещи Рьодсмуен влезе в общото помещение и се приближи до жената, седнала до прозореца. Тя гледаше как дъждовните капки се сипят върху дървените къщи в квартал „Сандвикен“. Пред нея стоеше недокоснато парче торта със свещичка.

— Дежурната сестра е намерил този телефон в стаята ти, Катрине — тихо съобщи психиатърката. — Нали знаеш, че разговорите по мобилен телефон са забранени?

Катрине кимна.

— Сега звъни — доктор Рьодсмуен й подаде телефона.

Катрине Брат го взе и натисна зелената слушалка.

— Аз съм. Сдобих се с четири женски имена — започна гласът от другата страна на линията. — Искам да разбереш коя от тях не се е регистрирала за полет RA101 за Кигали на двайсет и пети ноември и дали въпросната жена фигурира в базата данни на хотел в Руанда през същата нощ.

— Добре съм, лельо.

Секунда мълчание.

— Ясно. Обади се, когато можеш.

Катрине върна телефона на Шещи Рьодсмуен.

— Леля ми: поздравява ме за рождения ден.

Доктор Рьодсмуен поклати глава.

— Правилникът не разрешава употреба на мобилни телефони, но не виждам нищо лошо да имаш такъв в себе си, стига да не го използваш. Само гледай сестрата да не го забележи, нали?

Катрине кимна и лекарката се отдалечи. След малко пациентката се отправи към стаята за свободни занимания. На прага я застигна гласът на сестрата:

— Къде отиваш, Катрине?

— Да редя пасианси — отвърна тя, без да се обръща.