Ю Несбьо
Леопардът (3)

Трета глава
Хонконг

Дъждът отказваше да спре. Продължаваше да вали. Влажното и меко време продължи седмици. Земята се наводни, европейски пътища започнаха да се срутват, прелетните птици не отлетяха, а по медиите съобщиха за насекоми, каквито досега не били виждани толкова на север. Астрономическата зима настъпи, но тревните площи в Осло не само не бяха заснежени — дори не бяха покафенели. Примамваха със зеления си цвят. Площадката с изкуствена настилка в район Согн се напълни с разочаровани скиори, облечени с екипи от марката „Дели“^[1]. Те тичаха за здраве, докато чакат температурите да паднат и езерото Согн да се заледи. В навечерието на Новата година падна гъста мъгла и гърмът от фойерверките от центъра на Осло отекваше чак в предградието Аскер, но затова пък хората не виждаха дори ракетите, които са изстреляли от градината си. Въпреки това според проучване на потреблението всяко норвежко домакинство изразходило средно шестстотин крони за пироефекти. Същото проучване показваше и друго: само за три години броят на норвежците, осъществили мечтата си за бяла Коледа по белите брегове на Тайланд, се е удвоил. Явно времето се бе побъркало и в Югоизточна Азия, защото върху метеорологичната карта се появиха знаци, характерни единствено за сезона на тайфуните. Сега обаче те изпъстриха района около Южнокитайско море. Тази сутрин в Хонконг, където февруари по принцип е най-сухият месец през годината, валеше проливен дъжд и поради лоша видимост самолетът на компания „Кетуей Пасифик Еъруейс“, полет номер 731 от Лондон, се принуди да кръжи няколко минути, преди да започне финално снижаване към летище „Чек Лап Кок“.

— Радвайте се, че няма да се приземим на старото летище — отбеляза пасажерът до Кая Сулнес, която стискаше ръкохватките с побелели пръсти. — То се намира в центъра на града и има опасност самолетът да се забие право в някой небостъргач.

От излитането преди дванайсет часа мъжът не бе обелил дума. Кая веднага се хвана за забележката му, за да се откъсне от мисълта, че се намират във въздуха, а целият самолет се тресе от турбуленция:

— Успокоихте ме, господине. Англичанин ли сте?

Той се сепна, все едно му бе ударила шамар. Кая се досети, че му е нанесла кръвна обида, вземайки го за потомък на бившите колониални владетели, и побърза да се поправи:

— Навярно сте китаец?

— Хонконгски китаец — поправи я той. — А вие, госпожице?

Кая Сулнес се поколеба дали да не отговори „хоксюнска норвежка“, но се ограничи до „норвежка“. Хонконгският китаец се позамисли и възкликна победоносно:

— Аха! Скандинавка значи! А по каква работа идвате в Хонконг?

— Търся мъж — отвърна тя и се вторачи в оловносивите облаци с надеждата под тях съвсем скоро да се мерне твърда земя.

— Аха! Много сте красива, госпожице. Не вярвайте на приказките, че китайците се женели само за китайки.

— За хонконгските китайци ли говорите? — усмихна се малко вяло тя.

— Най-вече за тях — кимна разпалено той и повдигна демонстративно ръката си, на която нямаше халка. — Занимавам се с производство на микрочипове. Семейството ми притежава фабрики в Китай и Южна Корея. Какво ще правите тази вечер?

— Ще спя — прозина се Кая.

— А утре вечер?

— Дотогава се надявам да съм го намерила и да пътувам към къщи.

— Много бързате, госпожице — намръщи се мъжът.

На летището той й предложи да я закара до хотела, но тя отказа и се качи на двуетажен автобус до центъра. След час се озова сама в коридора на хотел „Емпайър Коулун“ и вдиша дълбоко няколко пъти. Прокара магнитната карта през четеца на вратата и оставаше само да отвори. Насили се да натисне дръжката и я дръпна рязко към себе си. После надникна трескаво в стаята. Вътре нямаше никого. Съвсем естествено.

Кая влезе, остави куфарчето на колелца до леглото, застана до прозореца и погледна навън: първо към гъмжилото по улицата седемнайсет етажа под нея, после към небостъргачите, които по нищо не приличаха на ако не грациозните, то поне помпозните си побратими в Манхатън, Куала Лумпур и Токио. Тукашните напомняха термитници. Едновременно плашещи и внушителни, те свидетелстваха за способността на човешкия род да се нагажда към обстоятелствата дори когато седем милиона души трябва да се поберат върху малко повече от сто квадратни километра. Кая усети как умората бавно я надвива, изхлузи обувките си и се отпусна върху леглото. Широко сто и двайсет сантиметра, то заемаше почти цялата двойна стая в четиризвездния хотел. Кая си даде сметка, че сред цялата тази гмеж трябва да открие конкретен човек, който — личеше по всичко — бе предприел всякакви мерки да потъне в неизвестност. Претегли възможностите: да затвори очи или да се хване на работа. Стегна се и стана от леглото. Съблече се и се мушна под душа. После застана пред огледалото и без капка самодоволство констатира правотата на хонконгския китаец: наистина беше красавица. Красотата й не беше въпрос на вкус, а се доближаваше до неоспорим факт, доколкото външният вид може да бъде неподвластен на субективизъм. Високи скули, гарвановочерни, характерни и фино оформени вежди над по детски големите очи със зелени ириси, от които струеше зрялото излъчване на млада жена; меденокафяви коси, широки сочни устни, нежно прилепнали една към друга; издължена слаба шия, елегантна фигура с малки гърди, които приличаха на малки възвишения или вълни върху гладка морска повърхност от безупречна, макар и доста бледа кожа; нежно закръглени бедра, дълги крака, които изкушиха две столични модни агенции да се пробват с предложения за фотосесии, докато Кая учеше в гимназията в Хоксюн. Приеха отказа й с многозначително поклащане на глава. На сбогуване един от агентите злобно отбеляза:

— Не забравяй, миличка: не си идеална. Имаш прекалено малки и остри зъби. Съветвам те да не се усмихваш прекалено често.

Кая прие „препоръката“ с радост и оттогава се усмихваше много по-често отпреди.

В камуфлажен панталон и тънък дъждобран Кая се качи в асансьора, а той се понесе в безтегловност към рецепцията.

— „Чунгкинг Меншън“? — попита рецепционистът и едва се стърпя да не повдигне вежда. После посочи: — Първо по Кимбърли Роуд, после по Нейтън Роуд и накрая наляво.

Всички хостели и хотели от страните членки на Интерпол са длъжни да регистрират чуждестранните гости, но когато Кая се обади в норвежкото посолство в Хонконг, за да провери последното местонахождение на човека, когото търси, секретарят й обясни, че „Чунгкинг Меншън“ не е хотел или „меншън“ в смисъла на „имение“, а квартал с магазини, заведения за бързо хранене, ресторанти и повече от сто сертифицирани и несертифицирани хостела, обхващащи четири небостъргача. Някои от стаите били чисти, приятни, със скромна мебелировка, но не липсвали и дупки с вид на затворнически килии. И най-важното: в „Чунгкинг Меншън“ човек без големи претенции можел преспокойно да спи, да се храни, да живее, да работи и да се формира като личност, без изобщо да напуска мравуняка.

По Нейтън Роуд — оживена търговска улица с маркови стоки, лъскави фасади и високи витрини — Кая откри входа към „Чунгкинг Меншън“ и влезе. Посрещнаха я миризми на готвено от заведения за бързо хранене, удари с чук от обущарски ателиета, мюсюлмански молитви от радиоапарати и изморени погледи на продавачи в магазини за дрехи втора употреба. Усмихна се на объркан турист с огромна раница и пътеводител в ръка. Изпод камуфлажните му шорти — прекалено оптимистичен избор за сезона — се подаваха побелелите му премръзнали прасци. Кая показа на униформен служител бележка, а той каза „lift^[2] C“ и й направи знак да продължи към дъното на коридора. Пред асансьора се извиваше дълга опашка и тя успя да се напъха вътре чак на третия път. В скърцащия, тресящ се железен сандък хората се возеха натъпкани като сардели и Кая неволно се сети, че циганите погребват мъртъвците си вертикално.

Съдържателят на хостела, мюсюлманин с нещо като тюрбан на главата, веднага и с голям ентусиазъм показа на Кая стая, малка като кутийка, където — незнайно как — бяха побрали телевизор на стената над долната част на леглото и малък климатик до горната. Въодушевлението на съдържателя обаче се стопи в мига, когато Кая го прекъсна с въпроса знае ли къде се намира мъжът от снимката, която му показа. Уточни и как се пише името му. Виждайки какво неудоволствие се изписа върху лицето на съдържателя, Кая побърза да го осведоми, че е съпруга на мъжа от снимката. Секретарят от посолството неслучайно я бе предупредил колко „контрапродуктивно“ би било да размаха официална служебна карта под носа на служител в „Чунгкинг“. За всеки случай Кая добави, че с мъжа от снимката имат пет деца. Това предизвика коренна промяна в отношението на съдържателя. С това признание „многодетната майка“, макар западнячка и неверница, си извоюва уважението му. Мъжът въздъхна тежко, поклати глава и отговори на отсечен английски със съжаление в гласа:

— Лоша работа, госпожо. Дойдоха и му взеха паспорта.

— Кой?

— Как кой? Триадата, разбира се.

— Триадата ли? — възкликна Кая.

Тя, разбира се, беше чувала за криминалната организация, но незнайно защо си мислеше, че китайската мафия съществува предимно в комиксите и във филмите за бойни изкуства.

— Седнете, госпожо. — Той издърпа внимателно стол и Кая се настани. — Питаха за него, но го нямаше и му взеха паспорта.

— Паспорта ли? Защо?

Той се поколеба.

— Моля ви, кажете ми. Трябва да знам.

— Боя се, че мъжът ви залагаше на конни състезания.

— На конни състезания?

— Да, на хиподрума в Хепи Вали. Гадна работа.

— И е задлъжнял на Триадата?

Той кимна и поклати глава няколко пъти, за да потвърди и отрече едновременно.

— И са му взели паспорта?

— Ако иска да се махне от Хонконг, ще трябва първо да си плати дълга.

— Какво му пречи да си извади нов паспорт в консулската служба?

— Нищо. — Тюрбанът се разклати наляво-надясно. — А в „Чунгкинг“ ще ти направят фалшив за осемдесет американски долара. Но проблемът не е в паспорта, а в мястото: Хонконг е остров, госпожо. Вие например как дойдохте дотук?

— Със самолет.

— А как ще си тръгнете?

— Пак така.

— Именно. В Хонконг функционира едно летище, всички имена на пътниците се вписват в компютър, правят се щателни проверки. Триадата плаща на някои служители, за да се оглеждат за познати лица. Разбирате ли?

— Значи е много трудно да избягаш — кимна бавно тя.

— Не, госпожо: невъзможно е да избягаш. Но можеш да се скриеш. В Хонконг живеят седем милиона души. Лесно е да се слееш с тълпата.

Кая затвори очи, защото й се спеше ужасно, а събеседникът й явно разтълкува жеста погрешно и сложи окуражително ръка върху рамото й:

— Спокойно, спокойно.

Поколеба се, наведе се напред и прошепна:

— Мисля, че той е още тук, госпожо.

— Аха.

— Не, не. Имам предвид, че е в „Чунгкинг“. Видях го.

Тя повдигна глава.

— Два пъти, в ресторанта на Ли Юан. Там предлагат евтин ориз. Не казвайте на никого, че знаете това от мен. Мъжът ви е добър, но все си търси белята — отбеляза той и забели театрално очи, а те почти изчезнаха в тюрбана. — Здравата е загазил.

Кая отиде в ресторанта. След шест часа престой, гарниран с две порции пържен ориз, три кафета и два литра вода, тя вдигна стреснато глава от мазната маса и погледна със сънливи очи Ли Юан, а той й се усмихна окуражително. Заведението се състоеше от тезгях и четири пластмасови маси.

— Tired?^[3] — засмя се той и оголи оределите си предни зъби.

Кая се прозина, поръча си четвърто кафе и продължи да чака. В заведението влязоха двама китайци и седнаха до тезгяха, без да разговарят и без да си поръчват. Дори не я удостоиха с поглед. Изпита облекчение. Тялото й се бе схванало от продължителното седене и каквато поза да заемеше, я прорязваха ужасни болки. Направи няколко кръга с глава, за да активизира кръвообращението си. Тилът й изпука. Вторачи се в синкавобелите луминесцентни лампи на тавана и пак наведе глава. Пред очите й се появи бледо, някак мнително лице. Застанал пред една от спуснатите щори в коридора, мъжът оглеждаше внимателно малкото заведение на Ли Юан. Погледът му спря върху двамата китайци до тезгяха, после продължи да сканира помещението. Кая се изправи, но единият й крак бе изтръпнал и се огъна. Все пак грабна чантата си и закуцука след мъжа, колкото й позволяваха силите.

— Welcome back^[4] — чу Кая поканата на Ли Юан зад гърба си.

Мъжът й се стори прекалено слаб. На снимките изглеждаше широкоплещест, грамаден. В онова токшоу по телевизията столът, на който го бяха настанили, изглеждаше като за пигмеи. Ала независимо от всичко Кая не се съмняваше, че е същият: късо подстриган, с ръбест череп, характерен нос, ситна мрежа от кръвоносни съдове в склерите на очите, измити от алкохола светлосини ириси, волева брадичка с изненадващо нежни, почти красиво изписани устни.

И така, Кая тръгна по Нейтън Роуд. Под неоновата светлина проблесна гръб с кожено яке, извисяващ се над навалицата. На пръв поглед той не вървеше бързо, но й се наложи да подтичва, за да не го изгуби. Той сви от оживената търговска улица и увеличи разстоянието помежду им, докато навлизаше в тесни, малко по-пусти улички. Тя забеляза табела с надпис „Мелдън Роу“. Изкушаваше се да се приближи до него и да му се представи, да приключи с това веднъж завинаги, но бе решила да се придържа стриктно към плана и да разбере къде живее той. Дъждът спря, някой сякаш повдигна крайчеца на облачната покривка и откри високото, кадифеночерно небе, изпъстрено с блещукащи звезди с големината на иглен бод. След двайсет минути той спря неочаквано до един ъгъл и Кая веднага се изплаши да не я е разкрил. Ала той не се обърна. Само извади нещо от джоба на якето си. Тя се вторачи изумена: бебешко шише за хранене? Мъжът зави зад ъгъла. Кая го последва и излезе на голям открит площад, пълен с хора, предимно младежи. В отсрещния му край, над широки стъклени врати светеше табела с надпис на английски и китайски. Кая разпозна заглавията на някои от новите филми, които никога нямаше да успее да гледа поради липса на време. Погледът й веднага фиксира коженото яке и тя забеляза как мъжът остави бебешкото шише върху ниския цокъл на бронзова скулптура, представляваща бесило с празен клуп, а после продължи покрай две заети пейки и седна на третата. Извади вестник. След около двайсет секунди пак стана, върна се до постамента, грабна шишето мимоходом, мушна го бързо в джоба си и продължи по пътя, по който дойде.

Започна да вали. Мъжът влезе в „Чунгкинг Меншън“.

Кая се приготви за речта си. Пред асансьорите вече не се точеха опашки, но мъжът предпочете стълбите, зави надясно и изчезна през въртяща се врата. Кая се спусна след него и неочаквано се озова на рушаща се пуста стълбищна площадка. Лъхна я остра миризма на котешка урина и мокър бетон. Притаи дъх, но не чу друго освен шум от капеща вода. Реши да продължи нагоре, ала някаква врата се затръшна малко по-нататък. Спусна се по стълбите и се озова пред единствената врата, способна да произведе такъв звук: метална, осеяна с вдлъбнатини. Сложи ръка върху дръжката и усети как отново започва да трепери. Затвори очи и изруга наум. После дръпна рязко вратата и пристъпи в мрака. Нещо пробяга през краката й, но тя нито изпищя, нито помръдна.

Първоначално помисли, че се е озовала в асансьорна шахта. Ала когато погледна нагоре, различи опушени стени, премрежени с множество тръби, кабели, криви метални парчета и полусрутено ръждясало желязно скеле. Беше излязла в междублоковото пространство с площ едва няколко квадратни метра. Не можеше да се нарече вътрешен двор. Единствената светлина идваше от звездите. Небето беше ясно, ала върху асфалта капеше вода. Досети се, че течността се получава при кондензация в малките ръждясали климатици, накацали върху фасадите на околните сгради. Отдръпна се и се облегна на металната врата. Зачака.

Накрая от тъмнината се чу:

— What do you want?^[5]

За пръв път чуваше гласа му. Всъщност бе гледала предаването за серийните убийци с негово участие, но на живо беше много по-различно. Дрезгавият му глас, сякаш раздиран от терзания, подхождаше на по-възрастен мъж, а — доколкото Кая знаеше — той нямаше още четирийсет. Същевременно долови спокойствие и самоувереност, в пълен дисонанс с подплашеното лице, което зърна в заведението на Ли Юан. Дълбок, топъл глас.

— Норвежка съм — побърза да му съобщи тя.

Той не отговори. Кая преглътна. Знаеше колко важни са първите думи.

— Казвам се Кая Сулнес. Възложиха ми да те открия. По-конкретно Гюнар Хаген ми го възложи.

Дори името на началника му в Отдела за борба с насилието не предизвика реакция. „Да не би вече да се е омел?“ — зачуди се тя.

— Разследвам убийства под ръководството на Хаген — поясни тя.

— Поздравления.

— Няма място за поздравления. Не си ли чел норвежки вестници през последните месеци? — Идеше й да си отхапе езика. Откъде й хрумна да се прави на оригинална? Сигурно липсата на сън си казваше думата. Или притеснението.

— Поздравявам те, че успя да си свършиш задачата — обади се той. — Откри ме. Вече може да си ходиш.

— Почакай! — извика Кая. — Не искаш ли да чуеш защо съм дошла?

— Не.

Заучените наизуст думи обаче се затъркаляха от устата й:

— Две жени са убити. Според съдебномедицинските експертизи извършителят е един и същ. Не разполагаме с никакви други улики. Медиите получиха съвсем малко информация, но веднага гракнаха: из Осло вилнее нов сериен убиец! Ширят се и спекулации, че се вдъхновявал от Снежния човек. Поискахме съдействие от специалисти в Интерпол, но и те не могат да помогнат. Натискът от страна на медии и власти…

— Казах „не“ — прекъсна я той.

После се чу как затръшна врата.

— Ехо? Ехо? Там ли си?

Тя стигна опипом до някаква врата и я отвори, преди страхът да я сграбчи за гърлото. Озова се в друго тъмно стълбище. Горе зърна светлина и взе три стъпала с един скок. Светлината идваше от стъклена въртяща се врата и Кая я бутна. Навлезе в гол коридор, където явно се бяха отказали да подновяват олющената мазилка, и влагата от стените я лъхна с гнилия си дъх. Опрени на стената, срещу Кая стояха двама мъже с цигари, олюляващи се от крайчеца на устните им. В ноздрите й нахлу миризма на застояло. Изгледаха я с премрежен поглед. Тя се молеше да не й обърнат внимание. По-дребният беше чернокож, вероятно от африкански произход. По-високият — бял, с пирамидален белег на челото, напомнящ предупредителен светлоотразителен триъгълник. Докато веднъж преглеждаше служебното списание на полицията, й попадна информация, че по улиците на Хонконг патрулират близо трийсет хиляди пазители на реда. Затова го смятали за най-безопасния мегаполис в света. Но уточнението беше много съществено: „по улиците“.

— Looking for hashish, lady?^[6]

Тя поклати глава и се помъчи да се усмихне спокойно, както едно време инструктираше младите момичета от училищата. „Постарайте се да изглеждате като човек, който знае къде отива, а не като изгубил стадото, не като плячка.“ Мъжете също й се усмихнаха. Единственият друг изход в коридора беше зазидан. Те извадиха ръце от джобовете на панталоните си, а цигарите — от ъглите на устата си.

— Looking for fun, then?^[7]

— Wrong door, that’s all^[8] — отвърна тя, обърна се и понечи да излезе.

Ала в китката й се вкопчиха пръсти. Кая усети вкуса на страх в устата си: все едно лапна парче алуминиево фолио. На теория знаеше как се действа в такава ситуация. Беше се упражнявала по време на демонстрация с учебна цел заедно с колеги и инструктор в осветен физкултурен салон. Тогава обаче всички седяха върху гумени постелки.

— Right door, lady. Right door. Fun is this way^[9].

Лъхна я дъх на риба, лук и марихуана. По време на демонстрацията във физкултурния салон се беше упражнявала само срещу един противник.

— No thanks^[10] — парира тя, като се опитваше да говори спокойно.

Чернокожият се изравни с нея, стисна и другата й китка и каза с глас, от време на време преминаващ във фалцет:

— We will show you.^[11]

— Only there’s not much to see, is there?^[12]

И тримата се обърнаха към вратата.

Кая знаеше, че по паспорт е висок сто деветдесет и четири сантиметра, но като го видя на вратата, съобразена с хонконгските стандарти за височина, й се стори поне два метра и десет. И двойно по-широкоплещест отпреди час. Бе отпуснал ръце отстрани на тялото си, като ги държеше леко разперени, но не помръдваше. Не фиксираше с очи, не си придаваше заплашителен вид, само погледна спокойно белия и повтори:

— Is there, jau-ye?^[13]

Кая усети как белият изпъна пръсти и отпусна хвата около китката й, а чернокожият започна да пристъпва от крак на крак.

— Ng-goy^[14] — отвърна мъжът на вратата.

Пуснаха колебливо ръката й.

— Ела — подкани я той и внимателно я хвана над лакътя.

Кая усети как я облива гореща вълна от напрежение и от срам. Засрами се, защото изпита страшно облекчение от намесата му; в критични ситуации умът й работеше много мудно и тя не успя да се справи сама с двама нищо и никакви дилъри на хашиш, които просто искаха да я поизплашат.

Мъжът я поведе. Два етажа по-нагоре минаха през въртяща се врата, застанаха пред асансьора, той натисна копчето за надолу и прикова поглед в светещото табло с етажите.

— Гастарбайтери — поясни. — Скучаят и се чудят как да си разнообразят живота.

— Знам — инатливо отвърна тя.

— Натисни „G“ за партера, после тръгни надясно и само направо, докато излезеш на Нейтън Роуд.

— Моля те да ме изслушаш. Единствено ти в целия отдел си минал специално обучение за разследване на серийни престъпления. Ти залови Снежния човек.

— Така е. — Кая улови някакво раздвижване в погледа му. Той потърка челюстта под дясното си ухо. — А после напуснах.

— Как така си напуснал? По-скоро си взел отпуск.

— Напуснах. Подадох си оставката.

Едва сега Кая забеляза, че долната му челюст стои неестествено изпъкнала от дясната страна.

— Гюнар Хаген ми каза, че преди шест месеца, когато си заминал от Осло, ти е разрешил да излезеш в безсрочен отпуск.

Той се усмихна и Кая забеляза колко се промени лицето му.

— Хаген говори така, защото така и не си наби в главата, че…

Млъкна и усмивката му изчезна. Пак погледна таблото. Светеше числото пет.

— Така или иначе — вече не работя за полицията.

— Нуждаем се от теб… — тя си пое дъх. Осъзнаваше, че стъпва върху тънък лед, но се налага да действа, преди пак да е изчезнал. — А ти се нуждаеш от нас.

Той рязко отвърна поглед от таблото и прикова очи в нея:

— И кое те кара да мислиш така?

— Дължиш пари на Триадата. Купуваш си дрога с бебешко шише. Живееш… — тя се намръщи — … тук. И нямаш паспорт.

— Чувствам се добре. За какво ми е паспорт?

Чу се звук, вратите на асансьора се разтвориха със скърцане и отвътре ги лъхна топъл въздух с неприятна миризма от телата на пътуващите в кабината.

— Няма да се кача! — извика Кая по-високо, отколкото възнамеряваше, и забеляза раздразнение и нескрито любопитство по лицата на хората.

— Напротив, ще се качиш — възрази той, докосна кръста й и внимателно, но категорично я напъха в асансьора.

На мига Кая се озова сред човешки тела, блокиращи изхода. Не можеше нито да мръдне, нито да се обърне. Завъртя глава тъкмо навреме да види как вратите се затварят.

— Хари! — извика тя.

Но него вече го нямаше.