Ю Несбьо
Леопардът (20)

Двайсета глава
Йойстайн

Бяха спрели тока. Хари натисна няколко пъти ключа за осветлението в тъмния коридор. Напразно. Пробва и в хола. Нищо.

Седна във фатерщула и прикова поглед в мрака.

След малко мобилният му телефон звънна.

— Да, моля.

— Феликс Рьост.

— Наистина ли? — изненада се Хари, защото гласът подхождаше на нежна дребна жена.

— От негово име се обажда Фрида Ларшен, сестра му. Помоли ме да ви съобщя, че камъните, които сте открили, представляват мафична базалтова магма.

— Чакайте малко! Какво означава „мафична“?

— Гореща лава с температура над хиляда градуса и ниска вискозност, поради което е силно подвижна и се разпространява на голямо разстояние след изригването.

— Може ли да е лава от Осло?

— Не.

— Защо? Нали и Осло е изграден върху лава.

— Тя е стара, а лавата от камъните за експертизата са образувани скоро.

— Колко скоро?

Тя закри слушалката с ръка и се чу как задава въпрос на друг човек. Хари не чу отговора му, но нейният глас пак се появи:

— Според брат ми камъните са на възраст между пет и петдесет години, но ако възнамерявате да откриете точно от кой вулкан са, ще ви се отвори доста работа. На света има повече от хиляда и петстотин активни вулкана — толкова са известни, а навярно съществуват и други, неизследвани. Ако ви интересува още нещо, моля да се свържете с Феликс по електронната поща. Асистентката ви написа адреса.

— Но…

Тя затвори.

Хари се колебаеше дали да не й се обади пак, но се отказа и набра друг номер.

— Такси „Осло“.

— Здрасти, Йойстайн, обажда се Хари Хо.

— Шегуваш се. Хари е мъртъв.

— Не съвсем.

— Значи, аз съм мъртъв.

— Имаш ли желание да ме метнеш до дома на родителите ми?

— Не, но ще го направя. Само да закарам един клиент. — Йойстайн се засмя и избухна в кашлица. — Хари! Ама че работа… Ще ти звънна, като пристигна пред вас.

Хари затвори, влезе в спалнята, събра малко багаж в сак — ориентираше се в мрака благодарение на светлината от уличните лампи. После използва светлината от дисплея на телефона си и във всекидневната избра няколко аудиодиска. Не забрави да вземе стека с цигари, чифт белезници и служебния пистолет.

Седна във фатерщула и използва тъмнината да упражни уменията си да борави с оръжие. Пусна хронометъра на ръчния си часовник, извади барабана на своя „Смит & Уесън“, изпразни го и пак го зареди. Вадиш четири патрона, пъхаш четири. Без помощта на устройство за бързо пълнене — само с ловки пръсти. После щракна обратно барабана и го завъртя. Стоп.

Хронометърът показваше шейсет и шест секунди, три над личния му рекорд. Отвори барабана. Лошо. Срещу ударника на револвера стоеше едно от двете празни гнезда. При реални условия това би му коствало живота. Повтори упражнението. Петдесет и девет секунди. Пак „умря“. След двайсет минути Йойстайн се обади. Междувременно Хари бе успял да скъси времето с осем секунди и бе умрял цели шест пъти.

— Идвам — каза Хари.

Влезе в кухнята и погледна шкафа под мивката. Поколеба се, но после извади снимките на Ракел и Олег и ги мушна във вътрешния си джоб.

— Хонконг? — изсумтя Йойстайн Айкелан и извърна към Хари подпухналото си пиянско лице с дълъг остър нос и тъжно увиснал мустак. — И какво, по дяволите, търси там?

— Познаваш ме — отвърна Хари, а Йойстайн спря на червен светофар пред хотел „Радисън“.

— Не, не те познавам — таксиметровият шофьор започна да си свива цигара. — Откъде ти хрумна?

— Нали израснахме заедно. Да не си забравил?

— И какво от това? Още от малък си беше пълна мистерия, Хари.

Задната врата на таксито се отвори рязко и вътре нахълта мъж в палто:

— До търговски център „Бюпортен“ — спирката на влака за летището. Побързайте, моля.

— Таксито е заето — отбеляза Йойстайн.

— Глупости, лампичката светеше зелено.

— Хонконг ми звучи адски готино. Защо се прибра?

— Извинете, но… — понечи да възрази клиентът.

Йойстайн лапна цигарата и я запали.

— Сабото се обади и ме покани на приятелска сбирка довечера.

— Сабото няма приятели — каза Хари.

— Нали? Затова го попитах: „И кои са приятелите ти?“ „Ти“, отвърна той. „А твоите, Йойстайн?“ „Ти“, отвърнах аз. Теб съвсем те забравихме, Хари. Така става, когато ходиш в… — Йойстайн присви устни като фуния и произнесе отсечено: — Хонконг!

— Ехо! — запротестира мъжът отзад. — Ако сте готови, нека…

Светофарът светна зелено и Йойстайн подаде газ.

— Ще дойдеш ли? Ще се съберем у Сабото.

— Там вони ужасно на потни крака, Йойстайн.

— Но хладилникът му е пълен.

— Съжалявам, но не съм в настроение да купонясвам.

— Да купонясваш? — изсумтя Йойстайн и удари с длан по волана. — Та ти не знаеш какво означава да купонясваш, Хари. Винаги си се чупил от купоните. Спомняш ли си, когато бяхме купили бира и се канехме да ходим в някаква къща в Нурщран заедно с няколко мацки, а ти предложи ние тримата със Сабото да отидем да се напием в бункерите.

— Ей, ама това не е пътят за влака! — извика отчаяно пътникът отзад.

Йойстайн наби спирачки пред червения светофар, преметна настрани рядката си, дълга до раменете коса и се обърна към клиента:

— Така и направихме. Напихме се като кирки, а този мъж пред теб запя „No Surrender“^[1] и спря едва когато Сабото започна да го замеря с празни бутилки.

— Ама моля ви се! — захленчи пътникът и потупа с показалец върху циферблата на часовника си „Таг Хойер“. — Не бива в никакъв случай да изпускам последния полет за Стокхолм!

— От бункерите се открива най-хубавата гледка към града — спомни се Хари.

— Да — съгласи се Йойстайн. — Ако съюзниците от антихитлеристката коалиция се бяха опитали да превземат бункерите, немците щяха да ги направят на решето.

— И още как — ухили се глуповато Хари.

— Само да знаеш какво си бяхме обещали ние тримата — обърна се Йойстайн към пътника, взрян в дъжда с надеждата да зърне свободно такси. — Ако проклетите съюзнически войски настъпят, да свалим кожата от скелетите им.

Йойстайн вдигна въображаема картечница към костюмаря и откри огън. Костюмарят се вторачи шокиран в лудия таксиджия, който имитираше с уста автоматичен от кос и бълваше струя от разпенена слюнка. Тя покапа по тъмния прясно изгладен панталон на непознатия мъж. Той въздъхна, отвори вратата на таксито и излезе под дъжда.

Йойстайн избухна в дрезгав, заразителен смях.

— Сигурно те е треснала носталгията — предположи той. — Затова си се прибрал. Пак ти се е дощяло да потанцуваш с шармантната Килър Куин, с която изгуби девствеността си.

Хари се засмя и поклати глава. В страничното огледало видя как мъжът, който бързаше за летището, се насочи към Националния театър.

— Баща ми е тежко болен. Не му остава много.

— Мамка му — Йойстайн потегли. — Читав човек с той.

— Благодаря ти. Помислих, че ще искаш да го знаеш.

— Разбира се. Ще кажа на моите старци.

— Пристигнахме — извести Йойстайн пред гаража на малката жълта дървена къща в „Опсал“.

— Да.

Йойстайн дръпна от цигарата жадно и тя пламна като пред експлозия; задържа дима в дробовете си и го издиша с продължително съскане. После наклони глава и изтърси пепелта в пепелника. Хари почувства сантиментално пробождане в сърцето. За кой ли път виждаше как Йойстайн накланя глава, все едно цигарата му тежи и ще падне, ако не се подпре, а пепелта се сипе върху пода в училищната пушалня; в празна бирена бутилка на купон, където с Хари са попаднали случайно; върху студен груб бетонен под.

— Шибаният живот е толкова несправедлив — процеди Йойстайн. — Твоят баща не е близвал алкохол, ходел е на неделни походи и е работил като преподавател. Моят пиеше, работеше във фабрика „Кадок“, където всички боледуваха от астма и обриви, и не е мръдвал и на милиметър от дивана, след като се прибере, пребит от умора. Но е здрав като камък.

Хари си спомни фабрика „Кадок“. Наобратно името се чете Кодак. Собственикът на норвежката фабрика, родом от Сюнмьор, чул някъде, че Ийстман нарекъл фирмата си за производство на фотоапарати „Кодак“, защото звукосъчетанието се запомняло и произнасяло лесно навсякъде по света. „Кадок“ обаче затвори преди много години и вече никой не си я спомняше.

— Няма нищо вечно — отбеляза Хари.

Йойстайн кимна, все едно и той мислеше същото.

— Обади се, ако имаш нужда от нещо, Хари.

— Непременно.

Хари изчака гумите да захрущят по чакъла и таксито да се изгуби от погледа му. Чак тогава отключи и влезе. Светна лампата и остави вратата сама да се хлопне зад гърба му. Миризмата, тишината, светлината, падаща върху гардероба — всичко това му проговори. Сякаш се потопи в басейн от спомени. Те го обгърнаха, стоплиха душата му, а в гърлото му заседна буца. Съблече си палтото и си изхлузи обувките. И започна пътуването си от стая в стая, от година в година, от майка си и баща си към Сьос. Накрая стигна и до себе си. Прекрачи прага на детската си стая. Посрещна го плакатът на група „Клаш“ — онази прословута снимка от обложката на албума им, която изобразява музикант, замахнал да размаже китарата си в пода.

Хари легна и вдиша мириса на дюшека. А после сълзите му рукнаха.