Ю Несбьо
Леопардът (2)

Втора глава
Просветляващият мрак

Дните са къси. Навън все още е светло, но тук вътре, в моята режисьорска кабина, цари вечен мрак. На светлината от настолната лампа хората на снимките изглеждат толкова дразнещо щастливи и нищо неподозиращи. Толкова изпълнени с очаквания, все едно е повече от ясно, че животът се разстила пред тях като гладката, ненарушавана от вълнения повърхност на море от време. Редактирах по свой вкус вестника, изрязах сълзливите истории за шокираното семейство, зачеркнах кървавите подробности около намирането на трупа. Оставих единствено неизбежната снимка, която роднина или приятел бе предоставил на напорист журналист; снимка от времето, когато е била в разцвета на силите си, усмихната, все едно никога няма да умре.

Полицаите още не знаят почти нищо, но скоро ще им се отвори повечко работа. Кое прави човека убиец? Вродено ли е, предава ли се генетично, дали е плод на наследствена предразположеност, която присъства у едни, а у други липсва? Или поривът да убиваш се явява логично следствие от сблъсъка с реалността? Един вид стратегия за оцеляване, животоспасителна болест, рационална лудост? Защото ако страданието е безжалостен вражески обстрел по тялото ни, то лудостта е необходимото отстъпление, за да си осигурим отново прикритие.

Лично аз смятам, че способността да убиваш, е фундаментално заложена във всеки здрав индивид. Съществуванието ни представлява непрестанна борба за блага и онзи, който не може да убие ближния си, няма право да оцелее. Да отнемеш живот в крайна сметка означава да ускориш идването на неизбежното. Смъртта не подминава никого и това е хубаво, защото животът е болка и страдание. В този смисъл и всяко убийство е акт на милосърдие. Ала не така изглежда, когато слънцето огрява кожата ти, водата се стича сладостно по устните ти, усещаш идиотското си жизнелюбие във всеки удар на сърцето си и си готов да жертваш всичко постигнато — чест, позиция в обществото, принципи, — за да си изпросиш още няколко трошици време. Точно в такъв момент трябва да се устремиш към дълбините, подминавайки измамната заслепяваща светлина, да се потопиш в студения просветляващ мрак и да почувстваш сърцевината: истината. Защото точно това трябваше да открия. И го открих. Открих какво превръща човека в убиец.

А моят живот? И аз ли смятам, че животът ми се разстила пред мен като безметежно море от време?

В никакъв случай. Не след дълго и аз ще се озова върху бунището на смъртта заедно с останалите участници в тази малка драма. Ала независимо в какъв стадий от процеса на гниене се намира тялото ми, дори да е останал само скелетът, на устните ми ще грее усмивка. Защото в момента живея тъкмо с тази цел. Тя е единствената причина да съм още жив, моят шанс да се пречистя, да се отърся от целия този срам. Но това е само началото. Сега искам да изгася лампата и да изляза на дневната светлина. Макар тя почти да си е отишла.