Ю Несбьо
Леопардът (56)

Петдесет и шеста глава
Примамка

Ад от светлина. Дори през слънчеви очила белотата пареше очите. Все едно гледаше море от диаманти; ослепителна, искряща светлина. Слънцето се отразяваше в снега и снегът отпращаше светлина към слънцето. Хари се отдръпна от прозореца, макар да знаеше, че отвън стъклата изглеждат като черни, непроницаеми огледала. Погледна си часовника. Пристигнаха в „Ховасхюта“ през нощта. Юси Колка остана в хижата заедно с Кая и Хари, а другите от екипа се разделиха на две групи по четирима и се разположиха на около три километра в двата края на долината.

Избраха да заложат капана в хижата по три причини. Първо, на пресконференцията дадоха правдоподобно обяснение защо ще заведат свидетелката там; второ, разчитаха, че убиецът, убеден в способността си да се ориентира и района, ще се чувства спокоен да нападне хижата; и трето, мястото само по себе си представляваше идеална клопка. До падината, в която се намираше хижата, се стигаше единствено от североизток и от юг. От югоизточната страна се спускаха прекалено опасни стръмнини, а от западната дебнеха толкова многобройни падини и оврази, че трябваше да ги познаваш като петте си пръста, за да стигнеш жив до хижата.

Хари погледна през бинокъла с надеждата да види подкреплението, ала пред него се ширна само безбрежно бяло море. И светлина. Вече разговаря с Микаел Белман, заел позиция на юг, и с Милано на север, но не по мобилния телефон, а по подвижната радиостанция поради простата причина, че никой в пустия планински район освен телекомуникационната компания „Теленур“ не осигуряваше покритие. Доскоро държавна собственост и монополист в предлагането на мобилни услуги, заможната компания бе построила наземни станции на всеки ветровит хълм. Повечето полицаи, включително Хари, обаче ползваха други мобилни оператори и затова уоки-токито представляваше единствената възможност за връзка. Хари предвидливо остави съобщение на гласовата си поща с номера на Милано — той използваше услугите на „Теленур“, в случай че от болницата се обадят с новини за състоянието на баща му.

По станцията Белман го увери, че са изкарали нощта нормално: комбинацията от спални чували, топлоотражателни постелки и парафинови печки се оказала невероятно ефикасна и дори стигнали дотам, да се поразсъблекат. А в момента от покрива на снежната бърлога, която си направили, капела вода.

Почти всички телевизии, радиостанции и вестници отразиха подробно пресконференцията и само човек, напълно безразличен към случая, би подминал обилния поток от информация за новата свидетелка Иска Пелър, която се отправя към хижата с един-единствен спътник. От време на време Кая и Колка излизаха, жестикулираха бурно и сочеха постройката, пътя, по който бяха дошли, и външната тоалетна. Кая в ролята на Иска Пелър, Колка — на полицая, който й помага да събуди спомените си как са протекли събитията от онази съдбоносна нощ. През цялото време Хари стоеше в трапезарията. Там скри ските и щеките си. Навън, пред хижата, оставиха само два чифта ски и щеки, забити в снега.

Хари проследи с очи как над голата планинска местност вятърът завихря лекия току-що паднал сняг, натрупал през нощта върху досегашната снежна покривка, и го понася по планински върхове, стръмнини, падини, неравности. На места снегът образуваше вълнисти форми, на други — големи преспи. Една такава обрамчваше като периферия билото зад хижата.

Той, естествено, си даваше ясна сметка за възможността човекът, когото очакват, изобщо да не се появи. Или защото по някаква причина Иска Пелър не фигурира в списъка му с обречените на смърт, или просто настоящият случай не му се струва достатъчно подходящ за целите му, или защото е надушил капана. А нищо не изключваше и куп други, съвсем банални причини. Например да е заминал някъде, да се е разболял…

И все пак. Ако си водеше статистика колко пъти интуицията му го е подвеждала, резултатът би го подтикнал да престане да се осланя на шестото си чувство. Но Хари беше далеч от мисълта да си води подобна статистика. Напротив, той броеше само случаи, когато интуицията му се бе оказала безпогрешна. В момента тя му подсказваше, че убиецът е тръгнал към „Ховасхюта“.

Хари погледна отново часовника. Дадоха на убиеца двайсет часа. Зад красивата решетка на внушителната камина пращяха и пукаха елхови съчки. Кая легна да си почине в спалнята, а Колка се настани до ниската масичка и се зае да смазва разглобения си „Weilert“ P11. Хари позна немския пистолет по липсващата мушка. Оръжието бе създадено специално за близкобойни атаки. Когато си принуден да извадиш светкавично пистолета от кобура, колана или джоба си, липсата на мушка намалява риска оръжието да се закачи за нещо. А и в подобен случаи мушката е напълно излишна: стрелецът насочва пистолета към мишената и стреля, без да се прицелва. Резервното оръжие на Колка — „SIG Sauer“ — стоеше сглобено и заредено до немския пистолет. Хари усети как презрамъчният кобур с неговия „Смит & Уесън“ подпира ребрата му.

През нощта кацнаха с хеликоптер до езерото Недал и изминаха няколкото километра до хижата на ски. При по-различни обстоятелства Хари би се възхитил на заснежената планина, окъпана в лунна светлина; на северното сияние по небето. Или на лицето на Кая, излъчващо почти блаженство, докато се носеха през бялата тишина като в приказка. Обгръщаше ги абсолютно беззвучие и имаше чувството, че шумът от ските им се разнася на километри из планината. Хари долавяше магията около себе си, ала ситуацията налагаше да съсредоточи цялото си внимание върху работата, върху преследването на убиеца.

Самият Хари предложи Колка за ролята на „единствения полицай“. Не защото бе забравил случката в „Юстисен“, а защото се нуждаеше от човек с бойната техника на финландеца. В идеалния случай убиецът щеше да се опита да се промъкне до хижата през деня. Тогава един от екипите щеше да го хване, но решеше ли да атакува нощно време, на тримата в хижата щеше да им се наложи да се справят със собствени сили.

Кая и Колка прекараха нощта в спалните. Хари — в трапезарията. Сутринта мина без излишни разговори. Дори Кая избягваше да общува. Изглеждаше съсредоточена.

В отражението на прозореца Хари видя как Колка сглоби пистолета, прицели се в тила му и изпробва „сух изстрел“. Оставаха двайсет часа. Хари се надяваше убиецът да побърза.

 

 

Докато вадеше светлосинята болнична униформа от гардероба на Аделе Ветлесен, Бьорн Холм усещаше погледа на Гайр Брюн в гърба си.

— Не може ли да вземете всичко? — попита Брюн. — Така ще ми спестите усилието да изхвърля дрехите й. Впрочем къде е колегата ви? Хари?

— На ски в планината — отвърна търпеливо Холм, докато слагаше всяка част от униформата в отделен найлонов плик.

— Така ли? Колко интересно. Никак не ми прилича на запален скиор. И къде ще кара ски?

— Не мога да ви кажа. Като заговорихме за ски, с какво беше облечена Аделе по време на похода към „Ховасхюта“? В гардероба й не виждам ски екипировка.

— Дадох й моята.

— Вашата?

— Защо ви учудва?

— Не ми приличате на… запален скиор.

Холм усети колко предубедено прозвучаха думите му, макар и неумишлено, и тилът му пламна. Брюн се засмя тихо и разкърши снага.

— А на какво приличам? На конте, нали?

Холм се прокашля и — кой знае защо — продължи с по-нисък глас:

— Може ли да погледна каква екипировка имате?

— Ама разбира се — отвърна Брюн с превзетото си „с“, сякаш неудобството на Холм го забавляваше. — Елате, ще ви покажа.

 

 

— Четири и половина е — обяви Кая и за втори път подаде на Хари тенджерата с яхния.

Нито ръцете им, нито погледите им се срещнаха. Нощта, прекарана заедно в „Опсал“, им се струваше далечна като завчерашен сън.

— По сценарий трябва да застана до южната стена и да пуша — напомни Кая.

Хари кимна и подаде тенджерата на Колка. Финландецът изсипа всичката останала яхния в чинията си и се нахвърли лакомо върху яденето.

— Добре. Колка, ще поемеш ли западния прозорец? — попита Хари. — Слънцето е слязло ниско, оглеждай се за отражение в бинокъл.

— Първо ще се нахраня — финландецът напъха поредната накамарена вилица в устата си.

Хари повдигна вежда. Погледна Кая и й даде знак да излезе. После седна до прозореца и плъзна поглед над планинските гребени.

— Значи, Белман те е назначил, защото никой друг не те е искал — тихо подхвана Хари.

В помещението цареше пълна тишина и би могъл да шепне.

Изминаха няколко секунди без отговор. Хари предположи, че Колка се опитва да асимилира факта откъде-накъде Хари засяга тема, свързана с личните му дела.

— Знам какъв слух пуснаха, след като те изритаха от Европол — продължи Хари. — По време на разпит си пребил арестант, задържан за изнасилване. Така ли е?

— Това си е моя работа — отвърна Колка и поднесе отново вилицата към устата си, — да кажем, че не ми показа достатъчно уважение.

— Мм. По-интересното е друго — слухът тръгва именно от Европол. Пуснали са го, с цел да си спестят множество неприятности. Така са облекчили и твоето положение, и родителите, и адвокатите на разпитваното от теб момиче.

Хари престана да чува енергичното дъвчене зад гърба си.

— Бутнали са им обезщетение под масата и са им спестили съдебен процес срещу теб и Европол, а на момичето — разпит на свидетелската скамейка. Защото при официално заведено дело тя е трябвало да разкаже пред заседателите как си отишъл в стаята й да я разпитваш за изнасилената й приятелка. Подробностите толкова са те възбудили, че си започнал да я опипваш. Била е на петнайсет — според доклада на „Вътрешни афери“ към Европол.

Колка задиша тежко.

— Белман, да допуснем, е прочел този доклад — продължи Хари. — Докопал се е до него чрез формални и неформални контакти. Както и аз. Не се е свързал с теб веднага. Изчакал е да се отърсиш от гнева, да останеш без въздух, да се почувстваш съсипан. И тогава ти е предложил работа. Върнал ти е изгубеното достойнство с ясното съзнание, че ще му се отплатиш с лоялност. Но знай: Белман купува, когато цената на стоката удари дъното. Така си набира верни стражи.

Хари се обърна към Юси Колка. Лицето на финландеца беше побеляло.

— Купен си, но не си платен, Юси. Никой не уважава роби като теб — нито покровителят ти Белман, нито аз. Дявол да го вземе, та ти сам не се уважаваш, човече.

Вилицата падна от ръката на Колка в чинията с оглушително дрънчене. Той се изправи, бръкна в джоба на якето си и извади пистолета. Приближи се до Хари и се надвеси над него. Хари не помръдна, само вдигна спокойно глава към финландеца.

— Как смяташ да си възвърнеш уважението на околните, Юси? Като ме застреляш ли?

Зениците на финландеца трепереха от ярост.

— Или като най-после се хванеш на работа?

Хари погледна през прозореца. Колка продължаваше да диша учестено и с усилие. После Хари чу как стъпките му се отдалечават. Колка седна до западния прозорец.

Радиостанцията изпращя. Хари грабна микрофона:

— Да?

— Скоро ще се стъмни — обади се Белман. — Няма да дойде.

— Продължавайте да наблюдавате.

— Защо? Заоблачи се. Без лунна светлина няма да видим…

— Щом ние не виждаме, и той не вижда — прекъсна го Хари. — Оглеждайте се за челник.

 

 

Мъжът изгаси челника си. Не му трябваше светлина. Знаеше накъде водят следите от ски: към туристическата хижа. Искаше да привикне към мрака, а зениците му да са разширени и чувствителни към светлината, преди да пристигне. Ето я — черната дървена стена с тъмни прозорци, все едно вътре няма никого. Пръхкавият сняг хрущеше под ските му, докато той се оттласкваше и изминаваше последните метри. Спря и няколко секунди се ослушва. После си свали ските съвсем безшумно. Извади големия тежък ловджийски нож с полирана жълта дървена дръжка и острие страшилище, оформено като кораб. С такъв нож можеш с еднаква лекота да си отсечеш клонки за огън и да разпориш елен. Или да прережеш нечие гърло.

Мъжът отвори вратата, като се стараеше да не вдига шум, и влезе в антрето. Ослуша се до вратата към трапезарията. Тишина. Не беше ли прекалено тихо? Натисна бравата и отвори рязко вратата, заставайки с гръб към външната стена. После се наведе и бързо се шмугна в мрака, държейки ножа пред себе си.

Зърна силуета на мъртвеца, седнал върху пода с клюмнала глава. Ръцете му продължаваха да обгръщат печката.

Прибра ножа в калъфа и натисна ключа за осветлението до дивана. Чак сега му направи впечатление, че диванът е същият като в „Ховасхюта“. Навярно Туристическото дружество получаваше отстъпка за закупено количество. Ала дамаската на дивана изглеждаше протрита. От няколко години хижата не работеше заради опасното местоположение и злополуките с хора, загинали в пропастите наоколо, докато са се опитвали да се доберат до хижата.

Главата на мъртвеца до желязната печка бавно се повдигна.

— Съжалявам, че нахлувам така.

Провери веригите, с които ръцете на мъртвеца бяха завързани около печката, и започна да вади багажа от раницата си: бисквити, хляб и вестници от бакалницата в Юстаусе. Влезе там бързо, с ниско нахлупена над очите шапка, грабна каквото си бе наумил и веднага се омете. В пресата поместваха още информация за пресконференцията и повтаряха за нова свидетелка по случая.

— Иска Пелър — прочете на глас той. — Австралийка. В момента се намира в „Ховасхюта“. Ти как мислиш? Дали е видяла нещо?

Гласните струни на другия получиха малко въздух, колкото да произведат звук:

— Полицията… Полицията е там.

— Знам. Пише го във вестника. Само един полицай.

— Там са. Полицията е завзела хижата.

— Нима?

Той погледна мъртвеца. Дали наистина полицаите са устроили капан, а това прасе пред него се опитва да му помогне, като го предпази да не стъпи вътре? Мисълта го разгневи. И все пак тази жена навярно знае нещо. Иначе защо ще я карат да идва чак от Австралия? Посегна към дилафа.

— Смърдиш ужасно. Да не си се насрал?

Главата на мъртвеца отново клюмна над гърдите му. Явно се бе пренесъл да живее тук. В чекмеджетата имаше лични вещи: писма, инструменти, стари семейни снимки, паспорт. Сякаш мъртвецът бе решил да бяга, да се спаси някъде от адските пламъци, които ще го изгарят заради греховете му. И все пак му се струваше, че мъртвецът не може да е инициатор на цялата тази гадост. Колкото и издръжлив да е човек, нечовешките болки отварят устата на всекиго.

Пак провери телефона. Нулев обхват, да му се не види!

Каква воня! Ще го провеси в хамбара. Нали там се суши опушеното месо?

 

 

Кая легна в спалнята да поспи преди дежурството си.

Колка наля шварц кафе първо в своята, после и в чашата на Хари.

— Благодаря — кимна старши инспекторът и се вторачи в мрака.

Застанал до камината, финландецът оглеждаше ските на Хари.

— Дървени ски — отбеляза лаконично той.

— На баща ми са.

Хари ги намери в мазето в „Опсал“. За разлика от старите, широки, традиционни планински ски, щеките бяха нови, изработени от метална сплав, по-лека и от въздуха. Питаше се дали не са пълни с хелий.

— Когато бях малък, по Великден ходехме на гости при дядо ми в Леша. Татко обичаше да изкачваме планинския връх. Залъгваше ни със сестра ми, че горе ни очаква лавка с пепси-кола — любимата напитка на Сьос. Издържим ли още малко, ще ни почерпи.

Колка кимна и прокара длан по долната страна на белите ски. Хари отпи от кафето.

— Всяка година Сьос забравяше, че лавката е блъф. Искаше ми се и аз да го забравя, но не можех да си го позволя. Длъжен бях да помня всички напътствия на татко как да се държим в планината, как да избягваме опасности, как да използваме природата като компас, как да оцелеем в лавина. Помнех и хронологията на норвежките крале, на китайските династии, на американските президенти.

— Хубави ски.

— Малко са ми къси.

Колка седна до прозореца в другия край на стаята.

— Човек никога не е подготвен за момента, когато бащините му ски му окъсяват — каза той.

Хари чакаше търпеливо. И продължението дойде:

— Харесах я — призна Колка. — Стори ми се, че и тя ме харесва. Колко нелепо, а? Докоснах само гърдите й. Тя не се отдръпна, навярно от страх.

Хари едва се сдържа да не излезе от стаята.

— Прав си. Нормално е да си лоялен към човек, който те е измъкнал от бунището — продължи Колка. — Виждаш, че те използва, но какво друго ти остава? Понякога се налага да избереш страна.

Словесното кранче пресъхна. Хари стана и отиде в кухнята. Прерови всички шкафове — напразен, отчаян опит да отвлече мислите си от гласа, който крещеше в главата му „само едно-едничко питие!“.

 

 

Удаде му се възможност. Една-единствена. Призракът развърза веригите, вдигна го, проклинайки вонята, и го замъкна в банята. Там го стовари върху пода и пусна душа. Призракът постоя при него, мъчейки се да се обади по мобилния си телефон. Изруга, защото нямаше обхват, и влезе в стаята, за да провери дали покритието не е по-добро.

Искаше му се да заплаче. Беше избягал тук, беше се скрил, за да не го намери никой. Настани се в запустялата хижа. Донесе си всичко необходимо, убеден, че тук, обграден от стръмни скали, се намира в безопасност и призракът не го застрашава.

Не заплака. Защото докато водата се просмукваше в дрехите му и размекваше окъсаната му фланелена риза, залепнала за гърба му, изведнъж прозря, че това е последният му шанс за спасение. Мобилният му телефон стоеше в джоба на панталона му, сгънат върху стола до мивката. Обикновено имаше отличен обхват дори в райони с по-слабо покритие на мобилната мрежа.

Помъчи се да се изправи, но краката не го слушаха. Все ще намери сили, столът се намираше само на метър от него. Опря обгорените си ръце о пода, стисна зъби и започна да пълзи. Чуваше как мехурите се пукат и усеща ще миризмата на гной и кръв, ала се добра бързо до стола, прерови джобовете и извади телефона. Беше включен и наистина — с пълен обхват. Влезе в указателя. Бе запаметил номера на полицая най-вече за да знае кога онзи му звъни.

Натисна зелената слушалка. Телефонът сякаш си поемаше дъх във вечността между два сигнала за „свободно“. Един-единствен шанс. Душът вдигаше достатъчно шум, та призракът да не го чува, докато говори. Най-после! Отсреща се обади гласът на полицая. Той го прекъсна със задавен шепот, но онзи си продължи невъзмутимо. Изведнъж съобрази, че се е включила гласовата поща. Изчака гласът да приключи, стискайки конвулсивно телефона. Усещаше как кожата на ръката му се пропуква, но не изпусна апарата. Трябваше непременно да остави съобщение, че… Хайде де, не млъкна ли най-сетне този проклет глас! Кога ще прозвучи сигналът?

Не чу призрака да се приближава. Душът бе заглушил леките му стъпки. Чак когато му издърпа телефона от ръката, видя ботуша му до себе си и изгуби съзнание.

Постепенно дойде на себе си. Мъжът разглеждаше телефона му с интерес.

— Значи си имал обхват?

Излезе от банята, докато натискаше клавишите. После душът отново заглуши всичко. Но мъжът не се бави дълго и скоро излезе.

— А сега двамата с теб тръгваме на път.

Изглеждаше в отлично настроение. В едната ръка държеше паспорт. Неговия паспорт. А в другата — клещи от куфарчето с инструменти.

— Кажи „ааа“.

Той преглътна. „Божичко, смили се…“

— Отвори си устата, ти казвам!

— Милост. Кълна се, казах ти всичко, което…

Не успя да довърши, защото ръката на мъжа го стисни здраво за гърлото и спря притока на въздух. Опита се да се съпротивлява. В очите му избиха сълзи. И той послушно отвори уста.