Ю Несбьо
Леопардът (81)

Осемдесет и първа глава
Светли петна

Изминаха три дни. Той още беше жив. Всички бяха още живи.

Никой не знаеше къде се намира Тони Лайке. Следите на мнимия Од Ютму се губеха в Копенхаген. Един от жълтите вестници помести снимка на Лене Галтунг с шал на главата и с големи очила, стил „Грета Гарбо“. Надсловът гласеше „Без коментар“. Лене потърсила убежище в лондонската къща на баща си и от два дни не била излизала оттам. В пресата се появи и снимката на Тони в работен гащеризон пред хеликоптер. В последните издания говореха за „Изчезването на Кавалера“. Лайке се сдоби с прозвището на Алтман, защото то вече се бе наложило в медиите, а и много повече подхождаше на новия спряган за убиец. Засега журналистите не бяха надушили роднинската връзка между Тони и Ютму. Явно майката, а впоследствие и Тони, се бяха постарали да я скрият.

Микаел Белман даваше ежедневни пресконференции. В телевизионно токшоу той обясни собствената си версия как от КРИПОС са разплели случая. Впрегна педагогическите си способности и подкупващата си усмивка и омаловажи неосъществения арест на Кавалера, като наблегна колко по-важно е, че КРИПОС са разобличили, неутрализирали и извадили Лайке от играта.

Мракът се спускаше няколко минути по-късно от всяка предходна вечер. Всички очакваха пролет или студ, ала не се появи нито едното, нито другото.

По тавана пробягваха светли петна от фаровете на преминаващи автомобили. Легнал ребром, Хари се взираше в дима от цигарата си, който се виеше в тъмното, описвайки сложни и непредвидими фигури.

— Много си мълчалив — отбеляза Кая и се притисна към гърба му.

— Ще поостана малко след погребението и после заминавам.

Хари дръпна от цигарата. Кая мълчеше. Неочаквано той усети нещо влажно и топло по лопатката си. Остави цигарата в пепелника и се обърна към нея:

— Плачеш ли?

— Само малко — засмя се тя и подсмръкна. — Не знам какво ми става.

— Искаш ли цигара?

Тя поклати глава и избърса сълзите си.

— Днес Микаел ми се обади и поиска да се видим.

— Мм.

Кая отпусна глава върху гърдите му.

— Да ти кажа ли какво му отговорих?

— Само ако искаш.

— Отказах. Той ме предупреди, че ще съжалявам. Щял си да съсипеш живота ми. Вече няколко пъти се било случвало.

— Прав е.

Тя повдигна глава.

— За мен тези предупреждения нямат никаква стойност, разбираш ли? Ще те последвам навсякъде. — Сълзите отново рукнаха от очите й. — Дори да ме завлечеш на дъното, пак искам да съм с теб.

— Но там няма нищо. И аз изчезвам. Нали ме видя в „Чунгкинг“. Ще се почувстваш като в хижата след лавината. Ще бъдем в една стая, но сами и изоставени.

— Но там ти ме намери и ме извади. Сега и аз ще ти помогна.

— А ако не искам да ме спасяваш? Нямам повече умиращи бащи, заради които да ме убеждаваш да живея.

— Ти ме обичаш, Хари. Знам го. Нима това не е достатъчна причина? Нима аз не мога да те мотивирам да живееш?

Хари погали косата й, бузите й, обра сълзите й е пръсти и целуна мястото, където бяха попили.

— Можеш, разбира се — увери я той с печална усмивка.

Тя взе ръката му и я целуна на същото място.

— Недей — прошепна Кая. — Не ми казвай, че заминаваш, за да не ме повлечеш към дъното. Ще те последвам накрай света, чуваш ли?

Привлече я към себе си и в същия миг усети как нещо в него, някакъв мускул в тялото му, несъзнателно изопнат до скъсване, изведнъж се отпусна. Хари престана да се напряга, предаде се, отказа се да се съпротивлява. И болката у него се стопи, превърна се в нещо топло, смекчаващо и успокояващо и плъзна по кръвта из цялото му тяло. Усещането да се предадеш на свободното падане му донесе освобождение и в гърлото му заседна буца. Даваше си сметка, че в снежната пелена над сипея част от него е жадувала точно за това.

— Накрай света — прошепна тя и дишането й се ускори.

Светлите петна от фаровете продължаваха да пълзят по тавана.