Ю Несбьо
Леопардът (57)

Петдесет и седма глава
Гръм

Застанали до големия стоманен плот в лабораторията, Бьорн Холм и Беате Льон се взираха в морскосините панталони за ски, проснати пред тях под ослепително светеща лампа.

— Това определено е петно от сперма — установи Беате.

— Или цяла ивица. Погледни докъде стига.

— Количеството е малко за еякулация. По-вероятно ми се струва да е оставено от пенис, който се е търкал о задника на човека с панталона. Нали каза, че Брюн най-вероятно има хомосексуални предпочитания?

— Да, но отрича да е обувал панталона, след като го е дал на Аделе.

— В такъв случай имаме следа, която напомня изнасилване. Трябва да я изпратим за ДНК анализ, Бьорн.

— Съгласен съм. А за това какво мислиш? — Холм посочи протрития плат под двата задни джоба.

— На теб на какво ти прилича?

— Нещо, което не може да се изпере. Производно на нонилфенола, наречено ФСС — фосфорно-силикатно стъкло. Използва се например при производството на почистващи препарати за автомобили.

— Явно е седяла върху повърхност, покрита с такъв материал.

— Не просто е седяла. Веществото е проникнало дълбоко в тъканта. Търкала се е в него, и то силно. Ето така той размърда таза си напред-назад.

— Аха. Някакви предположения?

Беате си свали очилата. Устните на Бьорн се мъчеха да произнесат нещо, но явно умът му отхвърляше хрумналите му определения.

— Секс през дрехите? — помогна му Беате.

— Да — с облекчение се съгласи той.

— Значи жена, която не работи в болница, облича медицинска униформа и прави секс, без да я съблича, върху ФСС. Къде и кога?

— Много просто: на среднощно рандеву в закрита фабрика за производство на ФСС.

Облаците се отдръпнаха и природата се окъпа във вълшебната синя светлина, в която всичко, дори сенките, фосфоресцираше, застинало като на стопкадър.

Колка си легна. Хари предполагаше, че финландецът не спи, а лежи в спалнята с отворени очи и всички други сетива нащрек.

Опряла брадичка на ръката си, Кая гледаше навън. Беше си облякла дебелия бял пуловер, защото се отопляваха само с електрически печки. Би изглеждало подозрително цяло денонощие от комина да се вие дим при положение, че в хижата уж има само двама души.

— Ако звездното небе над Хонконг ти липсва, погледни навън — обади се тя.

— Не си спомням да съм гледал към небето, докато бях там — призна Хари и запали цигара.

— А кое ти липсва от Хонконг?

— Стъклените спагети на Ли Юан. Всеки ден се сещам за тях.

— Влюбен ли си в мен? — Кая леко понижи глас и го погледна въпросително, докато прибираше косата си с ластик.

— В момента — не — отвърна Хари след кратък размисъл.

— Какво означава „в момента — не“? — засмя се малко учудено тя.

— Докато сме в хижата, съм изключил емоционалната си страна.

— Определено не си съвсем наред, Хуле — поклати глава тя.

— По този въпрос няма ни най-малко съмнение — усмихна се Хари.

— А как ще се почувстваш, след като приключим с тази задача… — тя си погледна часовника, — … след десет часа?

— Тогава може би пак ще се влюбя в теб — Хари отпусна ръка върху масата до нейната. — А навярно още преди това.

Кая се загледа в ръцете им: неговата — голяма, нейната — много по-малка и деликатно оформена. Неговата — огрубяла, възлеста, с дебели вени, нагърчени под кожата.

— Значи, все пак има шанс да се влюбиш в мен преди края на мисията? — Кая сложи ръката си върху неговата.

— Имах предвид, че мисията може да приключи по-рано.

Тя рязко се отдръпна.

— Не исках да… — започна Хари.

— Шшт!

Хари притаи дъх и се ослуша. Не чу нищо.

— Какво стана?

— Чух нещо като кола. — Кая присви очи и се загледа в далечината. — Възможно ли е?

— Не ми се вярва. До най-близкия проходим път има повече от десет километра. Да не си чула хеликоптер или моторна шейна?

— Или просто съм свръхнапрегната и ми се причуват разни звуци — въздъхна Кая. — В момента не чувам нищо. Да, сигурно си въобразявам. Извинявай, вероятно страхът е изострил сетивата ми и…

— Не се извинявай — Хари извади револвера от презрамъчния си кобур. — В твоя случай си просто нащрек и слухът ти работи отлично. Опиши ми какво чу.

Хари стана и се приближи до другия прозорец.

— Нали ти казах: нищо!

Той открехна прозореца.

— Слухът ти е по-добър от моя. Опитай се да чуеш нещо и заради двама ни.

Постояха няколко минути, заслушани в тишината.

— Хари…

— Шшт.

— Ела да седнеш, Хари.

— Той е тук — каза полугласно Хари, все едно говореше на себе си. — Тук е.

— Сега на теб ти се прич…

Разнесе се глух тътен. Нисък, плътен и някак кръгъл звук. Не застрашителен, по-скоро наподобяваше далечен гръм. Хари обаче знаеше, че от ясно небе при минус седем градуса не пада гръм.

Притаи дъх.

След малко се обади грохот, по-различен от тътена, но също нисък и плътен като звук от тонколони с усилени басови честоти, които раздвижват въздуха наоколо с вибрациите си и ги усещаш в корема си. Бе чувал подобен звук само веднъж през живота си, но нещо му подсказваше, че този път ще го запомни завинаги.

— Лавина! — извика той и се втурна към вратата на спалнята, където спеше Колка. — Лавина!

Вратата се отвори и Колка застана на прага напълно бодър. Земята се разтресе. В хижата имаше подземие, но Хари осъзна, че няма да успеят да слязат. Иззад Колка вече ги връхлитаха парчета стъкло от прозореца, изтласкани от мощната въздушна струя, каквато големите лавини тикат пред себе си.

— Хвани ръката ми! — извика Хари в опит да заглуши грохота и протегна и двете си ръце — едната към Кая, другата към Колка.

И двамата се втурнаха към него, ала в същия миг някой изсмука въздуха от хижата. Чудовищната лавина първо издиша вътре насъбрания в грамадните си дробове въздух, а после отново го всмука. Хари усети как Колка стисна ръката му и зачака реакцията на Кая. Снежната стена връхлетя хижата.