Ю Несбьо
Леопардът (45)

Четирийсет и пета глава
Разпит

Микаел Белман пак сънува как пада. Изкачва сам Ел Чоро, скалите се извисяват далеч в небесата, склонът се срива пред очите му и бездната стремително полита към него. В мига преди да го доближи, будилникът звънна. Белман избърса насъбралата се слюнка в крайчетата на устните си и погледна Ула. Застанала зад него, тя му наливаше кафе от пресканата. По време на съвместния им живот тя се научи да наблюдава кога Микаел привършва закуската и веднага, без да губи и секунда, му поднасяше чаша димящо кафе в любимата му синя чаша. И това бе само една от причините да цени и уважава съпругата си.

Освен дома, Ула поддържаше старателно и външния си вид и неслучайно продължаваше да привлича мъжките погледи, когато ги канеха на гости — а това се случваше все по-често. Все пак някога — Микаел беше на осемнайсет, а Ула — на деветнайсет — я смятаха за безспорно най-красивото момиче в Манглерю. Микаел виждаше и трето, много важно достойнство у жена си: без да му го натяква, Ула пренебрегна собствените си мечти за професионално развитие и му осигури отлични условия да се съсредоточи върху кариерата си. Ала най-съществената причина да не зареже жена си седеше на масата: трима малчугани — две момичета и едно момче, — които се караха кой да вземе пластмасовата фигурка от кутията с корнфлейкс и кой ще се вози отпред, докато майка им ги кара до училище. Три основателни причини да цени жената до себе си и съвместимостта на гените й с неговите.

— И тази вечер ли ще работиш до късно? — попита тя и крадешком го погали по главата. Той знаеше колко обожава косата му.

— Разпитите на заподозрения може и да се проточат.

През деня вестниците щяха да оповестят името на арестувания — Тони Лайке, — но Микаел предпочиташе да не издава вкъщи служебна информация. Понеже се придържаше неотклонно към този принцип, лесно оправдаваше честите си закъснения с „не ми е разрешено да говоря за това, скъпа“.

— Защо не го разпитахте вчера? — попита Ула, докато приготвяше закуска за училище на децата.

— Трябваха ни още факти, а и не бяхме приключили обиска на дома му.

— Открихте ли нещо?

— Не мога да навлизам в подробности, скъпа — отвърна той и я погледна със съжаление, задето служебният дълг не му позволява да сподели повече.

Не се издаде, че Ула неволно улучи болното му място.

По време на огледа Бьорн Холм и другите криминални експерти не откриха нищо, пряко свързано с убийствата. За щастие засега този факт се смяташе за второстепенен.

— Кратък престой в килията няма да му се отрази зле — отбеляза Белман. — Даже ще бъде по-сговорчив преди началото на разпита. А началото на разпита винаги е най-важно.

— Така ли? — попита тя, колкото да регистрира интерес.

— Трябва да тръгвам.

Стана и я целуна по бузата. Да, Микаел ценеше достойнствата на съпругата си. Да изостави Ула и децата — скелето и основата на кариерата му, на издигането му в обществото му се струваше абсурдна. Белман осъзнаваше, че е пълна утопия да се поддаде на повика на сърцето, да захвърли всичко заради някакво, да го наречем, влюбване. Да, с Кая си мечтаеха на глас как ще бъдат щастливи заедно, но Микаел Белман предпочиташе по-мащабни и реализуеми мечти.

Огледа зъбите си в огледалото в антрето и си нагласи вратовръзката. Журналистите със сигурност ще го чакат пред входа на Главното управление.

Колко време ще задържи Кая? Снощи забеляза у нея признаци на колебание. Любиха се, но тя не показа някогашния ентусиазъм. Ала Белман знаеше, че докато се цели към върха, както досега, тя няма да му избяга. Кая, разбира се, не беше от жените, които по сметка си лягат с шефа, но на чисто биологично ниво у всяка жена, колкото и модерно мислеща да е, е заложено да се подчинява на алфа самеца. В това отношение жените си остават на интелектуалното равнище на маймуните. Ако Кая обаче е започнала да изстива към него, защото се съмнява, че той ще напусне жена си и децата, налагаше се Микаел да я поощри. Тя редовно го захранваше с вътрешна информация от Отдела за борба с насилието и Белман се нуждаеше от помощта й поне още малко, докато разнищи случая и спечели битката, а с нея — и войната.

Приближи се до прозореца, докато си закопчаваше палтото. Наследиха тази къща след смъртта на родителите му. Тузарите от западните части на Осло смятаха Майглерю за долнопробно предградие, ала хората, израснали тук, предпочитаха да останат. Кварталът притежаваш особен чар. Неговият квартал. С изглед към останалата част от града. Която съвсем скоро щеше да покори.

 

 

— Идват — съобщи полицаят, застанал на вратата към стаята за разпит, снабдена с камери за видеонаблюдение.

— Добре — кимна Микаел Белман.

Някои разпитващи предпочитат арестантът пръв да влезе в стаята и да го накарат да чака, за да разбере кой командва парада. После се появяват и подхващат безкомпромисен разпит, докато заподозреният е най-уязвим и в неизгодна позиция. Белман прилагаше тактиката да изчака арестанта в стаята. Така маркираше територията си и показваше кой доминира в помещението. Не започваше разговор веднага, а продължаваше да прелиства документите пред себе си, докато безпокойството на арестувания расте. Изведнъж вдигаше поглед и откриваше огън. Белман, разбира се, не смяташе, че неговият подход е единствен, и с желание би обсъдил предимствата му с други опитни полицаи. Провери пак дали червената лампичка на диктофона свети. Започне ли да се суети с апаратурата в присъствието на арестанта, ще обезсмисли напълно встъпителната си заявка за териториално надмощие.

През прозореца видя как Бийвъс и Колка водят Тони Лайке в съседния кабинет.

Белман си пое дъх. Наистина, пулсът му се ускори. Изпитваше известно безпокойство, но и тръпката на ловеца, дебнещ плячка. Тони Лайке не пожела адвокатът му да присъства на разпита. Това негово решение облагодетелстваше КРИПОС и предоставяше на разпитващия по-голяма свобода на действие. Същевременно обаче показваше колко спокоен е Лайке. Бедничкият. Не подозираше, че Белман знае за разговора по телефона с Елиас Скуг. Лайке дори бе отрекъл да го познава.

Белман погледна книжата си. Чу как Лайке влиза. Бийвъс затвори вратата зад него — точно според инструкцията.

— Седнете — нареди Белман, без да вдига глава.

Лайке се подчини. Белман се спря на произволна страница и зашари с пръст по долната си устна, докато броеше наум. Тишината кънтеше в малката затворена стая. Едно, две, три. С колегите си бе посетил семинар за новите методи на разпит, които законът ги задължаваше да използват: така нареченото investigate interviewing, или интервю с разследваща цел. Академиците — хора с доста оскъден практически опит — препоръчваха по време на работа разпитващият да се придържа към три основни принципа: откритост, диалог и доверие. Четири, пет, шест. Белман, разбира се, бе изслушал лекцията мълчаливо — все пак много по-тесни специалисти от него бяха разработили новата методика. Но у него възникна въпросът дали наистина тези теоретици си дават сметка какви хора разпитват служителите на КРИПОС. Чувствителни, отзивчиви натури, готови да си излеят душата на рамото ти? Академичните среди заклеймиха досегашния традиционен деветстепенен модел на ФБР като антихуманен, манипулативен и контрапродуктивен, защото принуждава невинни хора да признават престъпления, които не са извършили. Седем, осем, девет. Добре де, от време на време се срещат податливи на внушение арестанти, но те са нищо на фона на стотиците ехидни негодници, които ще умрат от смях, разберат ли за „откритостта, диалога и доверието“ между разпитващ и арестант, които теоретиците препоръчват.

Десет.

Белман долепи върховете на пръстите си и повдигни глава.

— Знаем, че сте се обадили на Елиас Скуг от Осло, а два дни по-късно сте били в Ставангер. Там сте го убили. Питам се обаче защо. Имахте ли конкретен мотив, Лайке?

Това представляваше първата стъпка от модела на ФБР агентите Инбау, Рийд и Бъкли: конфронтацията. Опитай се да шокираш разпитвания, като му нанесеш мигновен нокаут. Покажи му, че вече знаеш какво е извършил и е безсмислено да отрича. Защото целта на разпитващия е да получи признание. В този случай Белман съчета първата стъпка с друг прийом за водене на разпит: отъждестви един потвърден факт с друг или с други псевдофакти. В този случай инспекторът прокара връзка между датата, когато бе извършено телефонното обаждане, престоя на Лайке в Ставангер и вината му. Изслушвайки доказателствата за първото твърдение, съзнанието на Лайке механично ще възприеме, че те доказват и второто. Белман целеше да представи вината му като неоспорим факт, съпоставим с датата на обаждането, а после да премине на „единствения“ въпрос без отговор: „защо?“

Наблюдавайки с какво усилие преглъща Лайке, как се опитва да се усмихне, оголвайки едрите си зъби, за да прикрие паниката си, Белман разбра, че успехът му е сигурен.

— Не съм звънил на никакъв Елиас Скуг — отрече арестантът.

— Да ви покажа ли разпечатката от централата на „Теленур“? — въздъхна Белман.

— Не съм звънил на такъв човек — сви рамене Лайке. — Преди известно време си изгубих джиесема. Може някой да го е намерил и да се е обадил на този Скуг.

— Не се правете на интересен, Лайке. Говоря за стационарния ви телефон.

— Не съм звънил на такъв човек — настоя арестантът.

— Разбрах. Според адресния регистър живеете сам.

— Да. Е, не съвсем сам…

— Понякога годеницата ви остава да спи у вас. Случва ли се да станете преди нея и да тръгнете за работа, докато тя все още е в апартамента?

— Да, но по-често аз ходя при нея.

— Значи, богаташкото момиче има по-луксозно жилище, а?

— Може да се каже. По-уютно е от моето.

Белман скръсти ръце и се усмихна.

— Ако не вие сте позвънили на Скуг от дома си, трябва да е била годеницата ви. Имате пет секунди да ми дадете разумно обяснение, Лайке. В противен случай най-близката патрулка до уютното й местенце ще пусне сирената, ще надене белезници на китките й, ще я докара в Управлението, а тя ще се обади на баща си да му съобщи, че сте я натопили за телефонно повикване. Андерш Галтунг веднага ще осигури на дъщеря си най-свирепата глутница адвокати в страната, а вие, Лайке, ще си спечелите опасен противник. Четири, три…

Арестантът сви рамене.

— Щом смятате, че разполагате с достатъчно основания да поискате заповед за арест на млада жена с кристално досие, няма да ви спра. В такъв случай обаче не аз ще си навлека опасен противник.

Белман не изпускаше Лайке от очи. Дали все пак не го бе подценил? Затрудняваше се да проникне отвъд фасадата му. Така или иначе, приключи с първата стъпка от разпита. Не успя да изкопчи самопризнание. Какво толкова — оставаха още осем. Втората стъпка предписваше разпитващият да прояви съчувствие към заподозрения, като се опита да оправдае действията му. Това обаче предполагаше разпитващият да е наясно с мотива за престъплението. Иначе как да покаже разбиране към деянието? Убийството на хората, пренощували по едно и също време в туристическа хижа, по никакъв начин не разкрива каква мотивация е движила престъпника. Белман, разбира се, знаеше, че подбудите, тласкащи серийните убийци, се крият в дълбините на съзнанието, които повечето от нас предпочитат да не посещават. Затова предварително реши да прескочи мимоходом втората стъпка и да премине на третата: изтъкни пред заподозрения убедителна причина да признае вината си.

— Разберете ме, Лайке. Не съм ви враг. Просто искам да проумея защо сте постъпили така. Кое ви е подтикнало към убийство. От пръв поглед си личи колко способен и интелигентен сте. Успехите ви в бизнеса говорят достатъчно. Възхищавам се на хора, които си поставят цели и ги преследват независимо от мнението на околните; на хора, открояващи се от посредствената маса. Смея да твърдя, че ги чувствам душевно близки. Разбирам ви по-добре, отколкото предполагате, Тони.

Белман накара един от подчинените си да се свърже с борсов спекулант — приятел на Лайке — и да го попита как точно бъдещият зет на Галтунг предпочита да произнасят името му: с дълго „о“ или с дълго „н“? Получи отговор Тони, съвсем обикновено.

Сега Белман заложи на правилното произношение и се постара да улови погледа на Лайке и да го задържи:

— Ще ви призная нещо, което би трябвало да запазя в строга тайна, Тони. По ред причини, свързани с работата ни, не можем да протакаме повече този случай и се нуждаем от вашето самопризнание. При други обстоятелства не бихме предложили сделка на заподозрян, чиято вина можем да докажем. Този път обаче искаме да ускорим процеса. Затова сме склонни в замяна на самопризнанията ви — и с тях, и без тях пак ще ви осъдим — да намалим наказанието ви. Законът ми забранява да назова конкретна цифра, но, между нас казано, редукцията на присъдата ви ще бъде значителна. Как ви се струва, Тони? Давам ви думата си. Имате обещанието ми на запис.

Белман посочи червената лампичка на диктофона.

Лайке го изгледа продължително и замислено.

— От двамата полицаи, които ме доведоха, разбрах, че се казвате Белман — каза най-после арестантът.

— Наричай ме Микаел, Тони.

— Описаха ви като изключително интелигентен мъж. Безкомпромисен, но надежден.

— Надявам се да се увериш лично в правотата на думите им.

— И обещавате значителна редукция на присъдата, нали?

— Имаш думата ми — Белман усети как пулсът му се ускори.

— Добре.

— Чудесно. — Микаел Белман докосна с пръст долната си устна. — Какво ще кажеш да започнем от самото начало?

— Нямам нищо против. — Лайке извади бележка от задния си джоб — явно Трюлс и Юси му бяха позволили да я задържи. — Хари Хуле ми продиктува датите и часовете, които ви интересуват. Ще приключим за нула време. Боргни Стем-Мюре е починала между двайсет и два и двайсет и три часа на шестнайсети декември в Осло.

— Точно така — кимна Белман, предвкусвайки успеха.

— Проверих си органайзера. Тогава съм се намирал в Шиен. Поканиха ме в къщата на Ибсен да представя мой проект за добив на колтан в зала „Пер Гюнт“. Алибито мм ще потвърдят разпоредителят на залата и близо сто и двайсет потенциални инвеститори, присъствали на събитието. Предполагам, знаете, че от Осло до Шиен се пътува около два часа. Следващата жертва е Шарлоте Лол, починала между… да видим… между двайсет и три часа и полунощ на трети януари. По това време съм вечерял с по-дребни инвеститори в Хамар. На два часа път от Осло. Впрочем, тогава се придвижих с влак. Опитах се да открия билета, но, уви, не успях.

Лайке се усмихна със съжаление на Белман. Инспекторът беше спрял да диша. Едрите зъби на Лайке се показаха леко между устните му.

— Надявам се обаче, че поне един от свидетелите, присъствали на вечерята, ще се окаже достатъчно надежден — заключи той.

 

 

— Все пак призна, че е възможно да го уличим в убийството на Марит Улсен, защото макар да е прекарал вечерта с годеницата си, излязъл сам да кара ски за два часа по осветените писти в Сьоркедален.

Белман поклати глава и зарови ръце още по-дълбоко в джобовете на палтото си, докато разглеждаше „Болно момиче“.

— По времето, когато е починала Марит Улсен ли? — удиви се Кая, наклони глава и прикова поглед в устните на бледата, навярно мъртва девойка. При всяко посещение в музея на Едвард Мунк Кая съсредоточаваше вниманието си върху конкретен детайл от картината: веднъж върху очите, друг път — върху пейзажа на заден план, върху слънцето или просто върху подписа на художника.

— Нито той, нито щерката на Галтунг…

— Лене — вметна Кая.

— … си спомнят кога точно е излязъл, но навярно е било много късно, защото Лайке предпочитал пистата да е само на негово разположение.

— Следователно нищо не пречи по това време Томи Лайке да е минал през парка „Фрогнер“. Ако наистина е карал ски в Сьоркедален, трябва да е минал през пропускателните бариери на отиване и на връщане. При електронно плащане часът се регистрира автоматично. Ще проверим дали…

Тя се обърна и млъкна, пронизана от хладния му поглед.

— … но вие, разбира се, вече сте проверили — побърза да добави Кая.

— Не се наложи. На всяка бариера е плащал в брой и системата не е регистрирала кога е преминал автомобилът му.

Тя кимна. Приближиха се до следващата картина и застанаха зад неколцина японци, които сочеха и жестикулираха бурно, говорейки на странния си неразбираем език. Кая и Белман бяха избрали музея на Едвард Мунк за място на делничните срещи заради безспорното му предимство пред заведенията: освен дето се намираше на еднакво разстояние от централата на КРИПОС и от Главното управление, там съществуваше нищожна вероятност да засечеш колеги, съседи и познати.

— Какво каза Лайке за Елиас Скуг и за Ставангер? — попита Кая.

Микаел поклати глава.

— Призна, че няма алиби и за часа, в който е починал Скуг, защото по това време спял сам в дома си. Попитах го дали на следващия ден е отишъл на работа и той отговори, че не си спомня. Обикновено пристигал в офиса към седем. Посъветва ме да говоря с човека на рецепцията, ако е важно. Направих го. Оказа се, че за въпросния ден Лайке предварително запазил една от залите за срещи за девет и петнайсет. Поговорих с неколцина инвеститори от офиса и двама потвърдиха, че Лайке е присъствал на срещата. Ако е излязъл от апартамента на Елиас Скуг в три през нощта, единственият начин да се върне в Осло за толкова кратко време е със самолет, а името му не фигурира в списъците с пътници от вътрешните полети.

— Това не означава нищо. Може да е пътувал под чуждо име и с фалшив паспорт. Да не забравяме, че от домашния му телефон е извършено обаждане до Скуг. Какво обяснение ти даде?

— Никакво. Отрече — изсумтя Белман. — Какво му харесват толкова на „Танца на живота“? Дори лицата не са нарисувани като хората. Ако питаш мен, приличат на зомбита.

Кая огледа танцуващите върху платното.

— Кой знае, може не само да приличат.

— А наистина да са зомбита? — Белман се изсмя. — Ти сериозно ли…?

— Хората на картината танцуват, носят се по дансинга, но се чувстват вътрешно умрели, погребани, прогнили. Същински зомбита.

— Интересна теория, Сулнес.

Кая мразеше да я нарича с фамилното й име. Белман прибягваше до него, когато е ядосан или иска да демонстрира интелектуалното си превъзходство. Виждайки колко важно е за него да се утвърди, Кая не му възразяваше, а и допускаше, че той наистина я превъзхожда в интелектуално отношение. Че нали точно затова хлътна така безразсъдно по него? Впрочем не си спомняше кое толкова я заплени.

— Трябва да се връщам на работа — каза тя.

— И какво ще правиш на работа? — Микаел погледна към охранителя, който се прозяваше зад въжето в дъното на помещението. — Ще броиш кламери и ще чакаш да разтурят Отдела? Нали осъзнаваш какъв огромен проблем ми натресе с този Лайке?

— Аз ли? — възкликна смаяно тя.

— По-тихо, миличка. Кой друг, ако не ти, ми каза какво е открил Хари за Тони Лайке? Съобщи ми за намеренията на Хари да го арестува. И аз ти повярвах. Стигнах дотам да задържа Лайке въз основа на сведенията, които получих от теб, и оповестих пред медиите „успешната акция“. А сега всичко гръмна. Лайке има желязно алиби за две от убийствата, миличка, и ще се принудим да го пуснем до края на деня. В момента татко Галтунг обмисля да ме изправи пред съд и се съветва с най-добрите си адвокати. А министърът на правосъдието ще иска да знае как, за бога, сме допуснали такъв гаф. И тогава кой ще застане на топа на устата? Не ти, не Хуле, не Хаген, а аз, Сулнес. Разбираш ли? Само аз. Трябва да направим нещо по въпроса. По-скоро ти трябва да направиш нещо.

— Какво по-конкретно?

— Нещо съвсем дребно, а аз ще се заема с по-сериозната част. Искам да изведеш Хари навън. Довечера.

— Навън ли? Аз?

— Да, той те харесва.

— Кое те кара да мислиш така?

— Не ти ли казах, че онази вечер ви видях, докато пушехте на терасата?

Кая пребледня.

— Тогава ти закъсня, но не спомена нищо подобно.

— Бяхте толкова погълнати един от друг, че изобщо не забелязахте колата ми. Паркирах и постоях вътре. Той те харесва, миличка. Искам да го заведеш някъде за няколко часа.

— Защо?

— Защото Хари се застоява прекалено дълго вкъщи — усмихна се Белман. — Хаген няма да му даде отпуск: Хари не би понесъл да бездейства. А ние не искаме нашият скъп колега да се пропие в „Опсал“, нали? Заведи го на вечеря, на кино или на бира. Просто се погрижи между осем и десет да не си е вкъщи. И внимавай. Не знам дали е свикнал да наблюдава, или го гони параноя, но онази вечер, когато си тръгна от апартамента ти, огледа колата ми много внимателно. Ясно?

Кая не отговори. По време на дългите раздели с Микаел, наложителни заради семейните и професионалните му ангажименти, Кая копнееше да зърне усмивката му. Тогава защо сега й се повдигаше от същата тази усмивка?

— Да… да не би да…

— Ще направя каквото трябва — прекъсна я Микаел и си погледна часовника.

— А именно?

— Ти как мислиш? — сви рамене той. — Ще сложа другиго на топа на устата.

— Не ме моли за такова нещо, Микаел.

— Аз не те моля, миличка. Заповядвам ти.

— А ако… — едва доловимо подхвана тя, — … ако откажа?

— Тогава ще смачкам не само Хуле, но и теб.

Лампите обливаха със светлина пигментните петна по кожата му. „Красавец — възхити се тя. — Някой трябва да го нарисува.“

 

 

Марионетките танцуват по план. Хари Хуле откри, че позвъних на Елиас Скуг. Харесвам го. Ако се познавахме от деца или юноши, вероятно щяхме да се сприятелим. Свързват ни доста общи черти. Например интелигентността. Единствен той от всички разследващи притежава способността да вижда какво става зад мъглата на привидното. Това, разбира се, означава, че се налага да внимавам с него. Очаквам продължението с детско нетърпение.