Ю Несбьо
Леопардът (46)

Четирийсет и шеста глава
Червен бръмбар

Хари отвори очи и погледът му мигом падна върху тлъст четвъртит червен бръмбар, който пълзеше между него и празните бутилки и издаваше звук, подобен на котешко мъркане. Спря, после пак започна да мърка и се придвижи с още пет сантиметра към Хари. Пълзейки по стъкления плот на ниската масичка, насекомото оставяше диря в прахта. Хари протегна ръка, хвана бръмбара и го долепи до ухото си:

— Престани да ми звъниш, Йойстайн.

— Хари…

— Кой се обажда, по дяволите?

— Кая. Какво правиш?

Хари погледна дисплея, за да се увери, че гласът не го лъже.

— Почивам си.

Стомахът му отново се готвеше да се освободи от съдържанието си.

— Къде си почиваш?

— На дивана. Ако няма нищо важно, ще затварям.

— В „Опсал“ ли си?

— Да видим… Да, шарката на тапетите май е същата. Трябва да затварям.

Хари запрати телефона към долната част на дивани изправи се, наведе се, за да позиционира напред центъра на тежестта, и с колебливи крачки тръгна, като използваше главата си едновременно като пеленгатор и таран. Навигационната му система го отведе в кухнята без сериозни премеждия. Хвана се с две ръце за мивката и повърна. Отвори очи. Бе забравил да извади отцедника за чинии от коритото и сега по единствената чиния върху него се стичаше мръсна жълто-зелена струя. Хари пусна чешмата. Едно от предимствата да си алкохолик, върнал се към чашката, е, че през втория ден повръщаш течност, която не запушва сифона.

Хари пи направо от кранчето. Внимаваше да не прекалява с водата. Друго предимство на опитния алкохолик е, че знае какво може да понесе стомахът му и какво — не. Върна се във всекидневната, като вървеше разкрачен, все едно се е изпуснал в панталона. Това впрочем бе твърде вероятно. Легна на дивана и чу тихо квакане откъм краката си. Тънко гласче го викаше по име. Хари набара телефона и пак го долепи до ухото си:

— Какво има?

Чудеше се как да постъпи с жлъчката, която изгаряше гърлото му като лава: да я изхрачи или да я преглътне. Или просто да я остави да го изгаря, защото го заслужава. Тя поиска да се видят и предложи ресторант „Екеберг“. Веднага или след час.

Хари погледна празните бутилки от „Джим Бийм“ върху масичката, после — часовника. Седем. Магазините за алкохол са затворени. Ресторант с бар.

— Веднага — избра той.

Затвори, но телефонът пак звънна. Хари погледна дисплея и вдигна:

— Здрасти, Йойстайн.

— Защо ми вдигаш чак сега? Не ме плаши така. Вече си мислех, че си свършил като Джими Хендрикс^[1].

— Ще ме закараш ли до ресторант „Екеберг“?

— Ти за какъв ме мислиш?! Да не съм шофьор на такси!

Осемнайсет минути по-късно Йойстайн спря пред къщата на Улав Хуле, свали прозореца и се провикна през смях:

— Да ти помогна ли да заключиш входната врата, проклет пияндурник такъв?

Потеглиха. Докато минаваха през Нурщран, Йойстайн попита:

— Ще вечеряте, значи? Защото има изгледи да се чукате или защото вече си я изчукал?

— Спокойно. Колеги сме.

— Именно! Бившата ми жена казваше, че „най-съблазнително изглежда онова, което всеки ден ти е пред очите“. Прочела го в някакво списание. Само дето говореше не за мен, а за шибания плъх в съседния офис.

— Никога не си бил женен, Йойстайн.

— Но можех да бъда. Онзи тип ходеше облечен с плетена жилетка, вратовръзка и говореше на новонорвежки^[2]. Не на диалект, а на шибан иваросеновски новонорвежки! Не се шегувам, Хари. Знаеш ли как се чувствам, докато лежа сам-самичък в леглото и си представям, че жената, която аха да ми стане съпруга, се чука върху офис бюро с новия си приятел. Виждам жилетката, а под нея голият му бял селски задник се движи на тласъци и изведнъж спира, бузите се стягат и гнусният тип изревава: СВЪРШИХ!

Йойстайн не получи никаква реакция.

— Мама му стара, Хари, това беше хумор от висша класа! Чак толкова ли си пиян?

 

 

Устремила поглед към града през прозореца, Кая бе потънала в размисъл. Някой се прокашля предпазливо и тя се обърна. Оберкелнерът, с печален вид в стил „Поръчаното-от-вас-ястие-присъства-в-менюто-но-от-кухнята-ми-съобщиха-че-не-могат-да-го-приготвят“, се наведе към нея и прошепна съвсем тихо:

— Със съжаление трябва да ви съобщя, че компанията ви пристигна. — Изчерви се и побърза да уточни: — Тоест, съжалявам, задето не можем да го пуснем в ресторанта. Господинът дойде леко… почерпен. А политиката на нашето заведение не допуска…

— Не се притеснявайте — прекъсна го Кая и стана. — Къде е?

— Чака ви отвън. Купи си питие от бара и го изнесе — извън ресторанта. Бихте ли го помолили да внесе питието обратно? Подобни инциденти могат да ни костват лиценза за продажба на спиртни напитки.

— Разбира се. Само ми донесете палтото, моля — отвърна Кая и тръгна с бързи крачки към изхода, сподиряна от притеснения оберкелнер.

Навън веднага видя Хари. Олюляваше се до балюстрадата пред склона, където стояха по следния път.

Приближи се до него. Върху балюстрадата стоеше празна чаша.

— Не е задължително да вечеряме тук — подхвана Кая. — Имаш ли друго предложение?

Той вдигна рамене и отпи от джобната си манерка.

— Барът в „Савой“, ако не си много гладна.

Тя се загърна грижливо в палтото си.

— Всъщност не съм. Защо не се поразходим из района? Нали си израснал тук. Ще се качим в колата и ще пообиколим. Може да ме заведеш до бункерите, където сте ходили като деца.

— Там е студено и грозно. Вони на пикоч и на пепел.

— Тогава да изпушим по цигара и да се полюбуваме на гледката. Имаш ли по-добра идея?

 

 

Туристическо корабче, осветено като коледна елха, бавно и безшумно се плъзгаше по водната повърхност в мрачния фиорд. Двамата седяха направо върху мокрия бетонен покрив на бункера, но нито Хари, нито Кая усещаха студа, просмукващ се в телата им. Кая отпи от манерката на Хари.

— Червено вино в джобна манерка — отбеляза тя.

— Само това намерих в барчето на баща ми. Държал го е за гости. Любим актьор?

— Твой ред е — напомни тя и отпи голяма глътка.

— Робърт де Ниро.

— „Анализирай това“? — смръщи вежди тя. — „Запознай се с нашите“?

— Заклех му се във вечна вярност след „Шофьор на такси“ и „Ловецът на елени“. Вярно е, той подложи обета ми на сериозни изпитания. А твоят любим актьор?

— Джон Малкович.

— Мм. Добър избор. Защо?

Тя се позамисли.

— Олицетворява рафинираното зло. Не харесвам това качество у хората, но неговата интерпретация ми допада.

— И има женствена уста.

— А това хубаво ли е?

— Да. Най-добрите актьори имат женствена уста и/или висок глас. Кевин Спейси, Филип Сиймор Хофман.

Хари извади кутия цигари и я поднесе на Кая.

— Ще пуша само ако ми запалиш цигарата — каза тя. — Актьорите, които изброи, не са символ на мъжественост и по отношение на чисто физическите си данни.

— Мики Рурк също има женски глас и чувствени устни. А устните на Джеймс Удс напомнят листенца на рози, подканваща към безсрамни целувки.

— Но неговият глас не е висок.

— Блее като овца.

Кая се разсмя и пое запалената цигара.

— Стига де. Всички мачовци от големия екран имат ниски дрезгави гласове. Да вземем например Брус Уилис.

— Добре. Той наистина говори дрезгаво. Но нисък глас? Как ли пък не! — Хари присви очи и зашепна към града с фалцет: — „From up here it doesn’t look like you’re in charge of jack shit.“^[3]

Кая избухна в неудържим смях, цигарата изхвърча от устата й и описа дъга към храсталака, а от нея се разхвърчаха искри.

— Зле ли се справих?

— Ужасно — едва отвърна тя през смях. — Да му се не види, сега забравих кой актьор с женски глас си бях намислила.

— Ще се сетиш — сви рамене Хари.

— С Евен също си имахме наше място — Кая взе нова цигара и я стисна между палеца и показалеца си като пирон, който се кани да забие. — Представяхме си, че никой не знае за това място. Там се уединявахме и си споделяхме тайни.

— Ще ми разкажеш ли?

— За кое?

— За случилото се с брат ти.

— Той почина.

— Знам. Имах предвид по-подробно.

— В смисъл?

— Например защо си го обявила за светец.

— Така ли изглежда?

— Така ли е?

Тя го изгледа продължително.

— Дай ми още вино.

Хари й подаде манерката и Кая отпи жадно.

— Остави бележка — подхвана тя. — Евен притежаваше изключително чувствителна и уязвима душа. В добрите си периоди сякаш бе изтъкан от смях и усмивки. Влезеше ли някъде, светлината, която бликаше от очите му, окъпваше стаята. Дори да си тъжен, видиш ли го, проблемите ти се изпаряваха като… като роса под слънцето. В черните му периоди ставаше тъкмо обратното. Всички около него се умълчаваха, а въздухът се пропиваше от безнадеждността, осезаема в безмълвието на брат ми. Минорна музика, колкото красива, толкова и ужасяваща, разбираш ли? Но същевременно погледът му бе складирал и малко слънчева светлина, защото очите му пак се смееха. Побиваха ме тръпки, докато го гледах такъв. Случи се през лятната ваканция, през един слънчев ден, какъвто само Евен може да създаде. Намирахме се във вилата в Тьоме. Станах и отидох до магазина да купя ягоди. Върнах се. Мама вече бе приготвила закуската и извика на Евен да слиза. Той обаче не отговори. Предположихме, че още спи, защото обичаше да се излежава до късно.

Качих се да взема нещо от стаята ми. Пътьом почуках на вратата му и извиках „има ягоди!“. Ослушвайки се за отговор, отворих вратата към моята стая. Когато влизаш в стаята си, не се оглеждаш, защото си влязъл с цел да вземеш например книга от нощното си шкафче, нещо от перваза или кутията с примамки за риболов. Първоначално дори не го видях. Забелязах единствено, че светлината в стаята ми се е променила. Извърнах глава встрани и погледът ми срещна босите му стъпала. Познавах ги като петте си пръста. Евен ми се отплащаше с крона, ако се съглася да ги гъделичкам. Обожаваше да гъделичкам краката му. Първата ми мисъл бе, че най-после се е научил да лети. Ала погледът ми зашари нагоре. Беше си облякъл светлосиния пуловер, който аз му оплетох. Висеше, обесен на лампата с електрически шнур. Явно е изчакал да стана и да изляза и се е промъкнал в стаята ми. Исках да побягна, но не успях да помръдна от мястото си. Усещах се като закована. Взирах се в него, той се намираше толкова близо… Понечих да изкрещя „мамо!“, ала колкото и да се опитвах, от устата ми не излезе нито звук.

Кая наведе глава и изтръска пепелта от цигарата си. Пое си пресекливо дъх:

— От случилото се са ми останали откъслечни спомени. Дадоха ми успокоително. След три дни се посъвзех. Тогава вече го бяха погребали. Казаха, че за мен било по-добре, дето не съм присъствала, защото напрежението щяло да ме съсипе съвсем. Няколко дни по-късно се разболях и почти цяло лято прекарах с треска. Винаги съм си мислела, че погребението стана прекалено набързо, сякаш се срамуваха от начина, по който Евен си отиде.

— Мм. Спомена за някаква бележка?

— Да — Кая плъзна поглед над фиорда. — Намерих я върху нощното ми шкафче. Евен пишеше, че се е влюбил в момиче, което не споделя чувствата му, и не иска да живее. Молеше за прошка, задето ни причинява такава болка, и ни уверяваше, че знае колко го обичаме.

— Мм.

— Останах изненадана. Дотогава Евен никога не ми бе споменавал за такова момиче, а по принцип си споделяхме всичко. Ако не се бе появил Руар…

— Кой е Руар?

— Първата ми любов. Срещнахме се през онова лято. Руар беше толкова мил и търпелив с мен. Идваше да ме види всеки ден, докато лежах болна, и ме слушаше, докато му разказвах за Евен.

— Колко неземно прекрасен човек е бил, нали?

— Да. Явно ме разбираш.

— Правех същото след смъртта на майка ми — сви рамене Хари. — Само дето Йойстайн не беше толкова търпелив. Направо ме попита дали възнамерявам да основа нова религия.

Кая се позасмя и дръпна от цигарата.

— Постепенно Руар започна да осъзнава, че споменът за Евен измества всички и всичко от съзнанието ми, включително и него. Връзката ни просъществува кратко.

— Мм. Но Евен не си е отишъл…

— Очаквах да го видя зад всяка затворена врата — кимна Кая.

— И затова…

Тя пак кимна.

— Когато през онова лято се прибрах от болницата, не посмях да отворя вратата на стаята ми. Цялото ми същество се съпротивляваше, защото знаех, че направя ли го, той ще ме посрещне, обесен на лампата. И виновната ще бъда аз.

— Винаги се чувстваме виновни, нали?

— Винаги.

— И никой не е в състояние да ни убеди, че вината не е наша, дори самите ние.

Хари запрати фаса към мрака и си запали нова цигара. Корабчето във фиорда акостира на пристана. Подухна вятър. Въздушната струя засвири глухо и печално, минавайки през бойниците.

— Защо плачеш? — тихо попита Хари.

— Защото виновната съм аз — прошепна тя, докато сълзите се стичаха по бузите й. — За всичко съм виновна аз. Знаел си през цялото време, нали?

Хари дръпна от цигарата и раздуха жарта на върха й.

— Не през цялото време.

— А откога?

— Откакто Бьорн Холм се подаде пред вратата на „Холмен“. Може да е отличен криминален експерт, но не е Робърт де Ниро. Изненадата, изписана по лицето му, беше напълно неподправена.

— Само толкова?

— Нямах нужда от повече. По изражението му разбрах, че не е подозирал за намеренията ми да арестувам Лайке. Следователно не Бьорн бе изпял информацията на Белман. А щом не е бил Бьорн, остава само една възможна къртица.

Тя кимна и избърса сълзите си.

— Защо не каза нищо? Защо не направи нищо? Защо не ме обезглави например?

— И какъв смисъл има? Допуснах, че си имала сериозни причини.

Тя поклати глава. По бузите й отново се търколиха сълзи.

— Не знам какво ти е обещал — продължи Хари. — Навярно висок пост в новия всемогъщ КРИПОС. Явно обаче съм познал, когато предположих, че си хлътнала по женен мъж, който непрекъснато те уверява как ще напусне жена си и децата, но всичко си остава само на думи.

Тя изхлипа съвсем тихо. Главата й клюмаше, сякаш й тежи. На Хари му заприлича на цвете, приведено от падналите дъждовни капки.

— Само не разбрах защо ме повика да се видим — призна Хари и огледа неодобрително цигарата си. Май е време да смени марката. — Първо си помислих, че искаш да ми признаеш какво си направила, но бързо се разубедих. Какво става? Чакаме ли някого, или предстои да се случи нещо? КРИПОС ме извадиха от играта. Доколкото знам, повече няма как да им навредя.

Тя погледна часовника и подсмръкна.

— Може ли да отидем у вас, Хари?

— Защо? Да не би някой да ни чака там?

Тя кимна. Хари пресуши манерката.

 

 

Вратата беше изкъртена. Дървените стружки, посипали се върху стълбището, показваха, че е използван кози крак: взлом, лишен от изтънченост, и никакви опити да се заличат следите. Типично по полицейски.

На стълбите Хари се обърна. Кая, слязла от колата, стоеше със скръстени ръце. Той влезе.

Всекидневната тънеше в мрак, разпръскван единствено от светлинката в отвореното барче. Въпреки тъмнината Хари веднага позна силуета до прозореца.

— Главен инспектор Белман, седиш в креслото на баща ми.

— Позволих си тази волност, понеже диванът вони непоносимо. Дори кучето не посмя да го доближи.

— Какво да ти предложа? — Хари кимна към барчето и седна на дивана. — Или сам си намерил нещо?

Белман поклати глава.

— Не аз, кучето.

— Мм. Сигурен съм, че си уредил заповед за обиск, но ми е любопитно какво основание си посочил.

— Анонимен сигнал. Според подателя си внесъл наркотици в страната чрез нищо неподозиращо трето лице и дрогата най-вероятно се намира в жилището ти.

— И потвърди ли се сигналът?

— Служебното куче откри нещо: бучка с жълтеникавокафява субстанция, увита в станиол. Не прилича на „стоката“, която обикновено конфискуваме в страната, и засега не може да се каже за какво точно става дума. Обмисляме дали да подложим находката на експертиза.

— Обмисляте?

— Може да се окаже опиум, но не е изключено и да е най-обикновено парче пластилин или глина. Зависи.

— От какво?

— От теб, Хари. И от мен.

— В смисъл?

— Ако се съгласиш да ни направиш услуга, съвсем възможно е да сметна, че бучката е от пластилин, и да се откажа от веществен анализ. Всеки ръководител е длъжен да преценява кои задачи са най-спешни и да не губи времето на подопечните си, нали?

— Щом казваш. За каква услуга говориш?

— Умен мъж като теб не се нуждае от пространна увертюра, Хари. Затова няма да увъртам: искам да приемеш ролята на изкупителна жертва.

Хари забеляза кафявото оцветяване върху дъното и бутилката от „Джим Бийм“ върху масичката, но успя да устои на изкушението да излее остатъка от течността в гърлото си.

— Току-що се видяхме принудени да пуснем Тони Лайке на свобода, защото представи желязно алиби за две от убийствата. Единствената улика, която имаме срещу него, е телефонно обаждане до една от жертвите. Направихме обаче доста смели изказвания пред медиите. Лайке и бъдещият му тъст ще се опитат да ни скроят шапката. Трябва още тази вечер да пуснем прессъобщение с обяснението, че арестът се е състоял въз основа на заповед за задържане, която ти, Хари Хуле, инспектор с доста съмнителна слава, си успял да издействаш от неопитна прокурорка в Главното управление благодарение на манипулативните си похвати. Арестът на Лайке ще бъде представен като твоя солова акция, предприета единствено по твое усмотрение, и ти ще поемеш публично цялата отговорност. Ние от КРИПОС сме надушили нередности още по време на ареста, провели сме разговор със задържания и сме си изяснили действителното положение на нещата. Затова незабавно сме го освободили. Ще присъстваш на пресконференцията, ще се подпишеш под комюникето и повече няма да правиш никакви изявления по случая. Нито дума. Ясно?

Хари отново погледна с желание към глътката в бутилката.

— Мм. Доста строга заповед. И си мислиш, че журналистите ще ти повярват, след като те видяха как доволно се перчиш и те чуха да обявяваш ареста за своя лична заслуга?

— Поех отговорността — така ще пише в комюникето. Избрал съм да обявя ареста пред медиите, защото съм го приел като мой служебен дълг, макар да съм подозирал грешка, допусната от мой колега. Но когато Хари Хуле е решил да признае вината си, не съм възразил, защото, първо, той е опитен полицай, и второ, не ми е пряк подчинен.

— Ако не подпиша прессъобщението, ще ме съдят за контрабанден внос и притежание на наркотици. Това ли е моята мотивация?

Белман долепи върховете на пръстите си и се олюля на стола.

— Да. Нека ти помогна да вземеш по-бързо решение относно обещанието да те закопчая веднага, ако не се съгласиш да поемеш вината. Би било жалко да киснеш в ареста, докато баща ти гасне в болницата. Разбрах колко е зле. Тъжна история.

Хари се облегна на дивана. Такива опити за изнудване обикновено го вбесяваха. Някогашният, по-млад Хари би реагирал бурно, ала сегашният искаше да се свие върху дивана, вмирисан на повръщано и на пот, да затвори очи и да се моли всички — Белман, Кая, сенките до прозореца, да се махнат. И все пак умът му инстинктивно продължаваше да следва усвоения професионален навик да разсъждава:

— Да оставим за малко моя случай настрана. Каква е мотивацията на Лайке да потвърди версията ти? Той знае, че не аз, а хората ти от КРИПОС го арестуваха и го разпитваха.

Хари се досети за отговора още преди Белман да заговори:

— Защото Лайке осъзнава, че арестът показва моралните му устои в съмнителна светлина. А в момента той се опитва да стартира сериозен проект и това клеймо петни името му пред потенциалните инвеститори. Най-добрият начин да се отърве от него е като подкрепи версията за безумна проява на психически нестабилен полицай, който не е съгласувал действията си с началството. Добре ли ти звучи?

Хари кимна.

— Да не забравяме и професионалното съсловие… — подхвана Белман.

— Да, ще защитя цялата полицейска гилдия, като поема на плещите си цялата вина.

— Винаги съм знаел, че си сравнително умен мъж, Хуле — усмихна се Белман. — Договорихме ли се?

Хари се замисли. Колкото по-скоро си тръгне Белман толкова по-скоро Хари ще провери дали на дъното на бутилката действително е останало малко уиски. Кимна.

— Това е прессъобщението. Подпиши се отдолу.

Белман плъзна лист с химикалка към Хари. В тъмното написаното не се виждаше. И какво от това? Хари се подписа.

— Добре — Белман взе листа и стана. Светлината на улична лампа падна върху лицето му и петната лъснаха като маскировъчна боя. — Така за всички ни е по-добре. Не го забравяй, Хари, и си почини.

„Снизходителният опит на победителя да покаже загриженост“ — помисли си Хари, затвори очи и усети как сънят го призовава. Пак отвори очи, изправи се с мъка и изпрати Белман до стълбите. Кая продължаваше да стои навън със скръстени ръце.

Хари забеляза как Белман й кимна заговорнически. В отговор тя само сви рамене. Белман пресече улицата, качи се в колата си — същата, която Хари забеляза на „Людер Саген“ през онази вечер, — запали и потегли. Кая се приближи до стълбите.

— Защо удари Бьорн Холм? — прошепна тя със задавен глас.

Хари се обърна, за да влезе, но тя го изпревари. Взе стълбите на два скока и му препречи пътя. Лъхна го горещият й трескав дъх:

— Разбрал си, че той не е виновен, но въпреки това го удари. Защо?

— Върви си, Кая.

— Няма!

Хари я погледна. Затрудняваше се да намери обяснение. Тогава, виждайки Бьорн, узна истината, заболя го и той стовари гнева си върху изненаданото невинно кръгло лице — огледален образ на собствената му доверчивост.

— Защо се интересуваш? — В гласа му прокънтя гневна металическа нотка. — Вярвах ти, Кая. Честито! Извърши успешно мисията си. Ще се отместиш ли?

Очите й отново плувнаха в сълзи. Отстъпи встрани, а Хари влезе и затръшна вратата зад гърба си. Пристъпи в антрето, потънало в звуков вакуум след трясъка, и постоя във внезапно настъпилата тишина, в празнотата, в блаженото нищо.