Ю Несбьо
Леопардът (75)

Седемдесет и пета глава
Потене

— Какво, по дяволите, означава това?

В седем часа — централата на КРИПОС тъкмо се пробуждаше — в кабинета на Хари влетя бесният Белман с дипломатическо куфарче в едната и „Афтенпостен“ в другата ръка.

— Ако говориш за вестника, шефе…

— За него говоря, да! — Белман плесна вестника върху бюрото пред Хари.

Заглавието заемаше половината страница: „КАВАЛЕРА АРЕСТУВАН ТАЗИ НОЩ“. Още в деня, когато в зала „Один“ измислиха това прозвище на издирвания убиец, то изтече в пресата. Всъщност арестуваха Кавалера не през нощта, а надвечер, ала ленсман Скай намери време да пусне съобщение до медиите чак след полунощ — тогава телевизиите вече бяха излъчили последните за деня новинарски емисии, а редакторите затваряха броевете си. В краткото комюнике не се съобщаваха часът и обстоятелствата около ареста, а само че Кавалера, в резултат от неуморната работа на ленсманската служба, е бил заловен пред старото читалище в Ютре Енебак.

— Какво означава това? — повтори Белман.

— Че полицията е тикнала един от най-опасните убийци в норвежката история зад решетките — отвърна Хари и се опита да повдигне седалката на стола си.

— Полицията ли? — процеди Белман. — Или ленсманската служба в… — наложи се да направи справка във вестника — … в Ютре Енебак?

— Какво значение има? Нали убиецът е заловен. — Хари продължаваше да търси лоста, с който да нагласи стола си. — Как работи това нещо?

Белман отстъпи на няколко крачки и затвори вратата.

— Чуй ме добре, Хуле.

— Какво стана с „Хари“?

— Затваряй си устата и слушай внимателно. Знам как се е стигнало дотук. Говорил си с Хаген и той е отказал да извърши ареста на Кавалера от името на Отдела за борба с насилието. И си решил, щом не можеш да запишеш победа, поне да докараш нещата до равен мач. Позволил си на някакъв прост селяндур, който не отбира нищичко от разследване на убийство, да се накичи с чужди лаври.

— Аз ли, шефе? — попита Хари и погледна невинно Белман със сините си очи. — Все пак едно от телата на жертвите беше открито в неговия район. Струва ми се нормално ленсманът да е провел самостоятелно разследване, защото познава местните. Така е стигнал до онази история с Тони Лайке. Мен ако питаш, шапка му свалям за добре свършената работа.

Пигментните петна по челото на Белман преливаха последователно във всички цветове на дъгата.

— Даваш ли си сметка, че урони престижа ми пред Министерството? Поверяват ми разследването по случая, минават седмици без никакъв резултат. И изведнъж някакъв си провинциалист ни оставя да му дишаме праха!

— Мм — Хари дръпна лоста нагоре и облегалката се отпусна рязко назад. — От твоите уста не звучи добре, шефе.

Белман опря длани о бюрото, наведе се напред и подхвана през зъби, докато пръски слюнка летяха към Хари:

— Надявам се и следващата новина да не ти прозвучи добре, Хуле. Още днес следобед съмнителна бучка, открита в дома ти, ще замине за лабораторен анализ, който ще установи, че става дума за опиум. С теб е свършено!

— А после, шефе?

Хари се залюля на стола, като продължаваше да се бори с лоста.

— Какво имаш предвид? — намръщи се Белман.

— Как ще обясниш на журналистите и на министъра защо точно в деня след извършването на обиска в жилището ми — датата фигурира върху заповедта, издадена от твое име, — където сте открили опиум, ти решаваш да ме привлечеш в екипа си и дори ми осигуряваш специален статут сред колегите. Ще тръгнат приказки: щом ръководителите на КРИПОС действат така, какво чудно има, че ленсман от провинцията, чиято съпруга готви на затворниците в единствената налична килия, се е справил по-успешно със залавянето на опасен убиец?

Белман мигаше ли, мигаше с отворена уста.

— Готово! — Хари се отпусна на удобно нагласената облегалка с доволна усмивка и присви очи заради мощната въздушна струя, изтласкана от затръшнатата врата.

Слънцето се плъзна над гребена на скалата. Кронгли спря моторната шейна, слезе и се приближи до Рой Стиле, застанал до щека, забита на голяма дълбочина в снега.

— Е?

— Май открихме мястото. Навярно това е щеката, с която Хуле е обозначил мястото.

Стиле, комуто съвсем скоро предстоеше да се пенсионира, никога не бе хранил амбиции за професионално израстване, ала гъстата му бяла коса, твърдият поглед и спокойният глас често му отреждаха в хорските очи длъжността на местния ленсман, а не на редови служител, помощник на Аслак Кронгли.

— Мислиш ли? — попита Кронгли.

Стиле го заведе до ръба на пропастта и посочи. И там долу, сред камъните, Кронгли видя преобърнатата шейна. Погледна през бинокъла. Изпод шейната се подаваше обгоряла ръка.

— Да му се не види — промърмори полугласно той. Или най-сетне. А може би и двете.

Сутрешните гости на „Стоп Пресен!“ започнаха да се изнасят един по един. Неочаквано Бент Нурбьо чу прокашляне, вдигна очи от „Ню Йорк Таймс“, свали си очилата, присви очи и направи опит за неубедително подобие на дежурна усмивка.

— Гюнар.

— Бент.

Обичаят да се поздравяват, произнасяйки името на другия, двамата бяха запали от членството си в Ложата на свободните зидари. Ритуалът неизменно извикваше в Хагеновото съзнание асоциация със срещащи се мравки, които обменят мирисно вещество.

Началникът на Отдела за борба с насилието седна, но не съблече връхната си дреха.

— По телефона ми каза, че си открил нещо.

— Един от журналистите ми изрови ето това — Нурбьо плъзна кафяв плик по масата към Хаген. — Микаел Белман е потулил провинение на съпругата си, свързано с наркотици. Случаят е с изтекла давност и двамата не могат да бъдат подведени под съдебна отговорност, но що се отнася до пресата…

— … няма им се размине — довърши Хаген и взе плика.

— Смятай Белман за обезвреден.

— Е, поне ще постигнем някакво споразумение. Той също ме държи с някои неща. Впрочем, може изобщо да не се наложи да използвам компромата. Снощи ленсманът от Ютре Енебак срина самочувствието на Белман.

— Прочетох. Сигурно вече и от Министерството са запознати, нали?

— Там, по високите етажи, хем четат вестници, хем внимават накъде ще задуха вятърът. Благодаря ти все пак.

— Няма защо. Нали сме приятели, помагаме си.

— Кой знае, може някой ден да ми потрябва — Гюнар Хаген прибра плика във вътрешния си джоб.

Не получи отговор. Бент Нурбьо се бе върнал към започнатата статия за млад чернокож американски сенатор на име Барак Обама. Авторът на материала съвсем отговорно твърдеше, че някой ден този сенатор ще стане президент на Съединените щати.

Кронгли се приземи върху сипея в пропастта и извика на другите, че е долу и развързва въжето.

Плазовете на моторната шейна, марка „Arctic Cat“, стърчаха във въздуха на три метра от него. Кронгли си проправи път през снега, като машинално запомняше къде стъпва и какво пипа, защото най-вероятно се намираше на местопрестъпление. Приклекна. Изпод плазовете се подаваше ръка. Позна шейната, която се олюляваше върху два камъка. Пое си дъх и я обърна на ребро.

Мъртвецът лежеше по гръб. Кронгли не успя да разбере дали е мъж, или жена, защото главата бе премазана между шейната и камъните и приличаше на оглозгана от раци. И без да докосва тялото, Кронгли знаеше, че то се е превърнало в желеподобна маса, в крехко, сякаш обезкостено месо; че торсът е смачкан, а тазовите и коленните кости — стрити на прах. Кронгли не би разпознал мъртвеца, ако не бе видял червената фланелена риза. И самотния изгнил кафяв зъб, подаващ се от долната челюст.