Ю Несбьо
Леопардът (55)

Петдесет и пета глава
Тюркоаз

Вечерта донесе звездно небе и кучи студ.

Хари паркира колата на склона пред адреса, даден му от станция „Воксенколен“. Сградата се набиваше веднага на очи. Другите къщи по улицата до една бяха големи и скъпи, а тази, в която отиваше Хари — приличаше на взета от приказките, на кралски дворец от черно дърво, монументални дървени колони пред вратите и трева върху покрива. В двора имаше и други две постройки плюс склад за хранителни продукти като от филмите на Дисни. Хари изобщо не се съмняваше с какви размери е примерно хладилникът на Андерш Галтунг.

Позвъни. Върху зида видя камера. Женски глас го помоли да се представи. Хари го направи и тръгна по изобилно осветена площадка, покрита с чакъл. Ситните камъчета хрущяха изпод подметките му и сякаш се канеха да изядат и последните останки от тях.

Жена на средна възраст, с тюркоазни очи и престилка, го посрещна на вратата и го заведе в някаква стая. Поведението й съчетаваше равни части достойнство, надменност и куртоазия. Попита Хари какво желае — кафе или чай? — и излезе от стаята. Той се запита дали жената е госпожа Галтунг, или прислужница. А защо не и двете?

Когато европейските приказки пристигнали в Норвегия, не заварили нито крал, нито аристокрация и в норвежките им версии кралят е представен като богат селянин с хермелинова наметка. Пред Хари застана точно такъв селянин: дебел, добродушен и леко запотен, облечен в жилетка. Двамата се ръкуваха. Усмивката на Андерш Галтунг бързо премина в угрижена физиономия, по-подходяща за случая.

— Нещо ново? — попита той и изпъхтя тежко.

— За жалост няма.

— Тони явно има навика да изчезва от време на време. Знам го от дъщеря ми.

Хари забеляза, че Галтунг използва неохотно малкото име на бъдещия си зет. Корабният магнат се отпусна върху розово кресло срещу Хари.

— Имате ли… вие лично имате ли някакво обяснение, господин Галтунг?

— Обяснение? — Андерш Галтунг поклати глава толкова енергично, че челюстите му се разместиха. — Не го познавам достатъчно добре, за да изказвам каквито и да е предположения. Може да е отишъл в планината, в Африка, знам ли?

— Мм. Всъщност дойдох, за да разговарям с дъщер…

— Лене ще дойде след малко — прекъсна го Галтунг. — Исках пръв да получа сведения.

— За какво?

— Дали се е появило нещо ново. И… дали сте сигурни, че човекът не крие нещо.

На Хари не му убягна, че „Тони“ стана „човекът“. Първото му впечатление не го излъга: татко Галтунг не беше очарован от избора на дъщеря си.

— Вие как смятате, господин Галтунг?

— Аз ли? Очевидно му вярвам. Все пак предстои да инвестирам сериозна сума в проекта му в Конго. Повече от сериозна сума.

— Значи, давате принцесата и половината кралство на дрипльото — като в приказката?

Възцари се мълчание. Галтунг изглежда изпитателно Хари.

— Може да се каже — потвърди той.

— Навярно дъщеря ви също е повлияла върху решението ви да вложите свой капитал в бизнеса на зет си. Защото реализацията на този негов проект зависи почти изцяло от вашата финансова подкрепа, нали?

— Аз съм корабен търговец — разпери ръце Галтунг. — Рискът ми осигурява препитание.

— Но може и да ви разори.

— Това са двете страни на една и съща монета. В рисковите браншове хлябът на един винаги означава гибелта на друг. Досега гибел сполетяваше само конкурентите ми, надявам се да продължи така и занапред.

— Тоест те да продължават да загиват?

— Корабното дружество е семеен бизнес. Щом Лайке съвсем скоро ще става част от нашето семейство, трябва да се погрижим за…

Млъкна, защото вратата се отвори. В стаята пристъпи висока руса млада жена с недодяланите черти на баща си и тюркоазните очи на майка си, ала без непретенциозната простота на първия и без аристократичното високомерие на втората. Вървеше прегърбена, сякаш за да смали ръста си, да не се набива на очи, а когато протегна ръка към Хари и се представи като Лене Габриеле Галтунг, гледаше не него, а обувките си.

Годеницата на Тони Лайке не можеше да подпомогне с нищо разследването. А впрочем и не попита нищо. Докато отговаряше на въпросите на Хари, тя видимо се сгъваше надве и Хари се питаше дали не сбърка в предположенията си, че Лене е притиснала баща си да инвестира в проекта на Лайке.

Двайсет минути по-късно Хари благодари, стана и по невидим сигнал жената с тюркоазните очи пак се появи.

Тя отвори външната врата и студът нахлу в антрето. Хари спря да си закопчае палтото и я погледна:

— Къде според вас се намира в момента Тони Лайке, госпожо Галтунг?

— Нямам представа.

Дали тя избърза с отговора, или крайчецът на окото й потрепна, а Хари навярно искаше непременно да открие нещо, каквото и да е — той се усъмни в искреността на думите й. Ала уточнението й опроверга всичките му съмнения:

— Не съм госпожа Галтунг. Тя е на горния етаж.

 

 

Микаел Белман нагласи микрофона пред себе си и погледна събралото се множество. Журналистите шушукаха, без да свалят поглед от подиума, за да не изпуснат нещо. В претъпканото помещение Белман съзря репортера от „Сгавангер Афтенбла“ и Рогер Йендем от „Афтенпостен“. До него Нини, както винаги в изрядно изгладена униформа, се приготвяше да води пресконференцията. Някой отброи секундите до началото: обичайна процедура, когато събитието се предава пряко по радиото и телевизията. Гласът на Нини изпращя в тонколоните:

— Добре дошли, уважаеми колеги! Свикахме тази пресконференция, за да ви осведомим за новите обстоятелства в разследването. Ако възникнат въпроси… — в залата се разнесе сподавен смях, — … ще имате възможност да ги зададете накрая. Давам думата на оглавяващия разследването, главен инспектор Микаел Белман.

Белман се прокашля. Абсолютно всички поканени медии бяха изпратили свои представители. Организаторите на пресконференцията разрешиха на телевизионните канали да поставят микрофоните си върху масата на подиума.

— Благодаря ви. За начало ще трябва да ви разочаровам. По броя на присъстващите и по лицата ви съдя, че навярно сме ви вдъхнали неоправдани надежди за новини по случая. — Журналистите посрещнаха „новината“ с недоволни физиономии, придружени с въздишки. — Решихме да свикаме пресконференция, за да удовлетворим желанието ви да получавате своевременно всякаква информация по случая. Искрено съжалявам, ако сте пренебрегнали по-важни задължения, за да присъствате тук.

Белман се усмихна чаровно, неколцина журналисти се засмяха и той се увери, че са му простили.

Очерта в основни линии докъде е стигнало разследването. По-скоро повтори успехите на КРИПОС: уточняване произхода на въжето, с което е обесена Марит Улсен, идентифициране на поредната жертва — Аделе Ветлесен, разкриване на оръжието, използвано за умъртвяване на две от жертвите на убиеца, така наречената ябълка на Леополд. С две думи: нищо ново. Един журналист едва задуши прозявката си. Микаел Белман погледна листовете пред себе си. Или по-точно, погледна сценария си. Защото текстът пред него представляваше не друго, а именно сценарий на драматичен етюд, написан дума по дума. Внимателно обмислен и огледан под лупа. Съставен да звучи нито прекалено дръзко, нито прекалено плахо. Целта беше стръвта да мирише, но не и да вони.

— И накрая малко информация за свидетели по случая — подхвана той и забеляза как журналистите мигом се поизправиха на столовете. — Както знаете, отправихме публичен призив към лицата, отседнали в „Ховасхюта“ заедно с жертвите, да се свържат с полицията. Получихме обаждане от жена на име Иска Пелър. Тя пристига довечера със самолет от Сидни и утре заминава заедно с един от колегите ни за хижата. Там ще се опитат да проведат следствен експеримент, като реконструират събитията през въпросната вечер.

По принцип полицията никога не би назовала име на свидетел, но Белман и компания целяха да отправят ясно послание към убиеца: полицията е открила човек от списъка с гости. Белман не натърти на „един (полицай)“, но в съобщението му присъстваше информацията, че свидетелката ще бъде придружавана не от екип, а от един-единствен, и то съвсем редови представител на полицията. В самотна хижа в планината.

— Ние, разбира се, се надяваме госпожица Пелър да ни опише другите гости от онази нощ.

Подборът на езикови средства бе отприщил продължителна дискусия в разследващата група. По всеобщо мнение изразите трябваше да внушат на убиеца, че свидетелката е в състояние да го разобличи. Същевременно Хари обърна внимание колко важно е да не събуждат подозрението му с прекалено явни намеци за слабото полицейско присъствие в хижата. Затова предложи да смекчат посланието с лишеното от конкретност встъпително „и накрая малко информация за свидетели по случая“ и леко небрежното „ние, разбира се, се надяваме“. Така ще създадат впечатление, че все още нямат основания да смятат госпожица Пелър за важен свидетел, нуждаещ се от засилена полицейска охрана. Оставаше да се надяват убиецът да е на противоположното мнение.

— Какво е видяла тази свидетелка? Бихте ли уточнили как се изписва името й? — попита журналистът от „Ставангер Афтенбла“.

Нини се наведе към микрофона да напомни за уговорката въпроси да се задават накрая, но Микаел й даде знак, че ще отговори:

— Ще изчакаме да се върне от „Ховасхюта“, за да преценим доколко спомените й ще бъдат от полза. — Той доближи устни до микрофона с логото на националната телевизия. — Свидетелката ще замине за „Ховасхюта“ с един от най-опитните ни колеги и ще остане там едно денонощие.

Погледна към Хари Хуле. Застанал в дъното на помещението, старши инспекторът кимна предпазливо. Успя да прокара посланието: едно денонощие; двайсет и четири часа. Сложиха стръвта на тепсия и я поднесоха на убиеца. Белман плъзна поглед над множеството. Видя Пеликанката — единствената, изказала възражения срещу плана. Според нея било недопустимо органите на реда да заблуждават пресата съвсем умишлено. Микаел усети назряващия конфликт и я помоли да поговорят насаме, като разпусна другите от екипа за кратка почивка. След разговора на четири очи Пеликанката се присъедини към мнозинството.

Нини подкани журналистите да задават въпроси. Настъпи всеобщо оживление, ала Микаел Белман се отпусна и се приготви за дежурните мъгляви отговори, обтекаеми формулировки и безспорно ефикасното „на този етап от разследването не мога да коментирам“.

 

 

Краката му замръзваха. Станаха съвсем безчувствени. Как е възможно, щом останалата част от тялото му гори? От викане гласът му се изгуби, гърлото му пресъхна и се превърна в зееща рана със засъхнала кръв. Миришеше на опърлена коса и на месо. Нажежената печки разтопи фланелената му риза, а после започна да топи и кожата на гърба му, докато той крещеше в изстъпление. Чувстваше се като оловен войник. И когато болките и температурата започнаха да разяждат съзнанието му и той очакваше да припадне, мъжът плисна кофа със студена вода върху него и го върна в съзнание. Краткотрайното облекчение го доведе до сълзи. После чу съскането на кипяща вода между гърба си и печката и болките се завърнаха с удвоена сила.

— Още вода?

Той вдигна глава. Мъжът стоеше над него с втора кофа. Мъглата пред очите му се разнесе и в продължение на няколко секунди той го видя съвсем ясно. Светлината от пламъците, процеждаща се от отворите на печката, танцуваше върху лицето му. По челото му лъщяха капки пот.

— Съвсем просто е. Искам само да зная кой е. Полицай? Някой от гостите в хижата през онази нощ?

— През коя нощ? — проплака той.

— Знаеш през коя. Почти всички умряха. Хайде.

— Не знам. Нямам нищо общо с това, повярвай ми. Вода… моля те… моля…

— Молиш ме? Сериозно ли?

Миризмата. Миризмата на собствената му горяща плът. От гърлото му се изтръгна задавен шепот:

— Само… аз бях.

— Много хитро — засмя се меко мъжът. — Звучиш ми като човек, който ще каже всичко, само и само да се отърва от мъките. Опитваш се да ме убедиш, че не си в състояние дори да изречеш името на съучастника си. Но аз знам колко можеш да понесеш. Не си от крехките.

— Шарлоте…

Мъжът замахна с дилафа, но той дори не усети удара. За една блажена, сякаш дълга секунда всичко пред очите му потъмня. После адските мъки отново го връхлетяха.

— Тя е мъртва! — изкрещя мъжът. — Очаквам по-добро предложение!

— Имах предвид другата — той напрегна ума си. Та нали имаше услужлива памет, защо изведнъж му изневери? Явно действително бе получил мозъчна травма. — Австралийка.

— Лъжеш!

Очите му отново се затвориха. После го обля студен душ и за миг съзнанието му се проясни.

— Кой? И как? — настоя да получи отговор мъжът.

— Убий ме! Милост! Знаеш, че не прикривам никого. За бога, за какво ми е?

— Изобщо не съм сигурен в думите ти.

— Тогава защо просто не ме убиеш? Аз я убих. Чуваш ли? Хайде, убий ме! Така ще отмъстиш.

Мъжът остави кофата, свлече се на стола, отпусна лакти върху ръкохватките и подпря брадичка о свитите си юмруци.

— Знаеш ли… — подхвана той съвсем бавно, сякаш изобщо не бе чул думите на клетника, а мислеше за нещо свое, — … от години мечтая за този миг. А сега, когато стигнах до тук… Представях си, че ще ми се услади повече.

Мъжът го удари още веднъж с дилафа. Наклони глава и го изгледа. После със злобно изражение опря щипците в хълбока му.

— Навярно не проявявам достатъчно въображение и на ястието му липсва точната подправка?

Нещо накара мъжа да се обърне. Радиото работеше съвсем тихо. Той се приближи до него и го усили. Новинарска емисия. Гласове, отекващи в голямо помещение. Нещо за „Ховасхюта“. Свидетелка. Следствен експеримент.

Клетникът замръзваше. Вече не си усещаше краката. Затвори очи и се помоли на Господ. Не да го избави от болките, както Го молеше досега. Попроси от Него опрощение. Помоли се кръвта на Исус да го очисти от греховете му, та те да легнат върху чужди плещи. Бе отнел живот. Молеше се да се окъпе в кръвта на опрощението. А после да умре.