Ю Несбьо
Леопардът (48)

Четирийсет и осма глава
Хипотеза

Началникът на Отдел „Убийства“ в Южното полицейско управление в Сидни, Нийл Маккормак, приглади оредялата си коса, докато оглеждаше жената, седнала срещу него. Тя дойде направо от издателството, където работела. Носеше очила и семпъл омачкан костюм. И все пак видът на Иска Пелър подсказа на Маккормак, че костюмът й е скъп, а стилът й цели да впечатлява по-изтънчени души от неговата. Адресът й не предполагаше да е особено състоятелна. „Бристъл“ не се славеше като луксозен квартал. Иска Пелър изглеждаше зряла и разумна жена. Определено не приличаше на свидетелките, склонни да драматизират и преувеличават само за да привлекат внимание към себе си. Освен това полицаите я привикаха на разговор, а не обратното. Маккормак погледна часовника. Със сина му се разбраха да се разходят с платноходката следобед. Уредиха си среща на Уотсън Бей, където я държаха. Затова Маккормак се молеше разпитът да не се проточи прекалено дълго. Тъкмо надеждите му да се оправдаят, но…

— Госпожице Пелър — началникът се облегна и скръсти ръце над внушителния си корем с форма на полукълбо. — Защо не ни казахте това по-рано?

— Защо да го правя? — сви рамене тя. — Никой не ме е питал, а и не виждам каква е връзката с убийството на Шарлоте. Сега ви го казвам, защото ме разпитвате за подробности. Останах с впечатлението, че ви интересува предимно случилото се в хижата, а не последвалото премеждие. Всъщност това е най-точната дума: малко премеждие. Справихме се бързо и го забравихме почти веднага. Такива идиоти има навсякъде. Не можеш да изтребиш всички подобни твари.

Маккормак се позасмя. Тя, разбира се, беше съвършено права. Маккормак също нямаше никакво желание да се впуска по следите на извършителя в този случай. Намесено ли е лице със служебно звание от полицията възникват безброй неприятности, проблеми и работата се удвоява. Той погледна през прозореца. Слънцето блестеше във водата на Порт Джаксън от страната на Манли, където още се виеше дим, макар от потушаването на последния за сезона пожар да измина повече от седмица. Пушекът се носеше на юг. Приятен, топъл северен ветрец, идеален за плаване. Маккормак харесваше Хари Хуле или Лили, както го наричаше. Норвежецът се представи блестящо, докато им помагаше да заловят убиеца клоун. Но високият рус мъж звучеше изтощен по телефона. Маккормак се молеше Холи да не е поел по поредния гибелен курс.

— Нека започнем отначало, госпожице Пелър.

 

 

Микаел Белман влезе в зала „Один“ и разговорите тутакси утихнаха. Бързо се приближи до катедрата, постави записките пред себе си, включи компютъра към проектора и застана разкрачен пред аудиторията. Разследващата група наброяваше трийсет и шестима души — три пъти повече от обичайното. Понеже работеха от дълго време без никакъв резултат, Белман на няколко пъти се наложи да им повдига духа, но като цяло момчетата се държаха мъжки. Затова началникът приобщи и тях към начинанието, което трябваше да се превърне в гръмовен успех: ареста на Тони Лайке.

— Вероятно сте прочели днешните вестници — подхвана той.

Успя да спаси остатъците от честта на Отдела си. На първа страница на двата най-големи ежедневника стоеше една и съща снимка: Тони Лайке влиза в автомобил пред Главното управление. Третият водещ вестник бе публикувал снимка на Хари Хуле, извадена от архива на телевизионно токшоу, където старши инспекторът говори за Снежния човек.

— Както виждате, Хари Хуле пое отговорността за случилото се; впрочем така беше редно.

Белман чу как стените запратиха обратно думите му. Срещна мълчаливите сънливи погледи на подчинените си. Или се бяха изморили? Трябваше веднага да ги мотивира за действие, защото стана напечено. Началникът на КРИПОС се отби да съобщи, че Министерството задава въпроси. Времето изтичаше.

— Вече нямаме главен заподозрян — продължи Белман, — но добрата новина е, че се появиха нови улики. И всички те са свързани с „Ховасхюта“ в Юстаусе.

Приближи се до компютъра, натисна клавиш и на екрана пред присъстващите се появи първата страница с презентация на Power Point, подготвена от Белман.

В рамките на половин час той успя да изложи всички факти, имена, часове и предполагаеми маршрути.

— Въпросът — Белман изключи компютъра — е за какви убийства става дума. Според мен е време да спрем да се занимаваме с типичното серийно убийство. Жертвите не са случайно подбрани от определена демографска група, а са свързани с конкретно място и конкретен ден. Имаме сериозни основания да подозираме наличието ни рационално обусловен мотив. В такъв случай задачата ни се улеснява значително: разберем ли какъв е мотивът, веднага ще пипнем убиеца.

Белман забеляза, че повечето присъстващи кимнаха одобрително, и продължи:

— За съжаление не разполагаме със свидетелски показания. Единственият все още жив свидетел — Иска Пелър — е лежала болна в отделна спалня през цялото денонощие. Другите са или мъртви, или не са се свързали с нас. Знаем например, че Аделе Ветлесен е пътувала в компанията на мъж, с когото се е познавала отскоро, но никой от приятелите й не знае кой е той. Явно връзката им не е просъществувала дълго. Иззехме компютъра и телефона й, проверката на всички мъжки имена обаче ще отнеме доста време. Докато не се появи надежден свидетел, трябва да си изградим работна версия за мотива на убиеца. Защо някой би отнел живота на четирима души?

— От ревност или защото чува гласове — прогърмя мощен глас от дъното на залата. — Опитът го показва.

— Съгласен съм. Кои хора чуват гласове, заповядващи му да убиват?

— Хора, лежали в психиатрични клиники — пропя друг глас.

— И хора, които не са лежали там — допълни друг.

— Добре. А кой би извършил престъпление от ревност?

— Партньор на някой от гостите в хижата.

— Но нали вече проверихме алибито на партньорите на жертвите и ги зачеркнахме от списъка на заподозрените. По правило първо разпитваме тях.

Микаел Белман, разбира се, си даваше сметка, че гумите на разследването продължават да буксуват в същия коловоз. Белман обаче държеше хората му да дават газ и да не униват. Защото не се съмняваше, че „Ховасхюта“ е греда, подпъхната под една от гумите, и тя съвсем скоро ще ги изведе от клопката на коловоза.

— Не, не сме зачеркнали всички партньори — поклати глава Белман и се олюля на пети. — Един от тях просто не ми се стори ни най-малко подозрителен. Кой от всички няма алиби за часовия диапазон, в който е била убита съпругата му?

— Расмус Улсен!

— Точно така. Когато се срещнах с него в Стуртинга, Расмус Улсен призна, че преди няколко месеца със съпругата му се посдърпали заради проява на ревност от нейна страна. Хванала го да флиртува с друга. Марит Улсен заминала в планината, за да поразмисли. Навярно тогава е отседнала в „Ховасхюта“. А — кой знае? — може не просто да се е отдала на размисъл, но и да е пристъпила към отмъщение. През нощта, когато жертвите са нощували в „Ховасхюта“, Расмус Улсен не е бил в Осло, защото е резервирал хотел в Юстаусе. Какво е правел Расмус Улсен в района, където се е намирала и съпругата му? Дали наистина е прекарал нощта в хотела, или няколко километра по-нататък?

В погледите пред него вече не се четеше умора и униние. Оживиха се, Белман запали наново искрата на интереса им. Ръководителят чакаше отговор. По принцип подобна игра на предположения рядко се оказва ефективна в толкова многобройна следствена група, но всеки от екипа вече бе изпитал усещането фактите да опровергаят и най-силните ти доводи, и най-остроумните ти хипотези. Тези своеобразни шамари на съдбата сринаха самочувствието им.

Сега един от младите събра смелост:

— Може да се е отбил без предупреждение в хижата и да я е хванал на местопрестъплението. В смисъл, сварил я е заедно с любовника й и се е измъкнал незабелязано. После внимателно е обмислил как да действа.

— Възможно е — съгласи се Белман, приближи се до катедрата и вдигна изписан лист. — Аргумент номер едно в подкрепа на изказаната хипотеза: току-що получих тази разпечатка от централата на „Теленур“. Според нея Расмус Улсен е говорил със съпругата си сутринта, преди тя да отседне в „Ховасхюта“. Да предположим, че Расмус е знаел къде възнамерява да нощува съпругата му. Аргумент номер две в подкрепа на същата хипотеза е доклад от метеорологичната служба: през онази нощ времето е било ясно, с отлична видимост и луна. Расмус Улсен преспокойно е можел да се придвижи със ски, както е направил Тони Лайке. Въпросът обаче — съответно и първият контрааргумент — е защо му е на Расмус Улсен да отнема живота на други хора освен на съпругата си и нейния любовник.

— Не е изключено да е имала повече от един — извика дребна полицайка с внушителен бюст — апетитно парче, у което Белман подозираше лесбийски наклонности, и неведнъж бе обмислял да я покани в дома на Кая. Само като жена, разбира се. — Може в хижата да са спретнали цяла оргия.

Из помещението прогърмя дружен смях. Чудесно: градусът на настроението се покачи.

— Или не е видял с кого е правела секс: с мъж или с жена. Просто е забелязал някого под чаршафите — намеси се друг. — И е решил за всеки случай да види сметката на всички.

Още смях.

— Престанете вече, нямаме време за подобни глупости — намеси се Ескилсен, един от най-опитните. Всъщност никой не знаеше от колко години разследва убийства. В залата се възцари мълчание. — Някой от вас, сополанковци, помни ли убийствата, които Отделът за борба с насилието разкри преди няколко години? Тогава всички си мислехме, че из Осло вилнее маниак. Оказа се друго: убиецът е имал мотив да убие само третата си жертва, но за да остане вън от подозрение замаскирал престъплението с убийството на още няколко души и така подведе полицията.

— Ама сериозно ли! — извика невъздържано самоувереният младок, който преди малко се бе включил активно в дискусията. — Наистина ли Отделът за борба с насилието е успял да се справи с някакъв случай? Трябва да е било изстрел напосоки, който случайно е попаднал в целта.

Младежът се огледа ухилен, ала никой не реагира на грубата му шега и той се изчерви. Защото всички с известен опит в професията си спомняха отлично въпросния случай. Преподавателите във всички полицейски школи в Норвегия го споменаваха в лекциите си. Случаят се превърна в легенда, както и онзи, който го бе разплел.

 

 

— Хари Хуле.

— Обажда се Нийл Маккормак, Холи. Как си? Къде се намираш в момента?

Маккормак беше готов да се закълне, че чу „в кома“, но предпочете да изтълкува странния отговор на Хари като име на норвежка местност.

— Говорих с Иска Пелър. Както ме предупреди, госпожицата не ни разказа нищо специално за въпросната вечер, но затова пък за следващата…

— Сериозно?

— Местен полицай закарал нея и приятелката й Шарлоте в дома си — това вече го знаеш. И тук идва новото. Госпожица Пелър легнала да си почива, а полицаят и Шарлоте отишли да изпият по чаша вино във всекидневната. Неочаквано ченгето се опитало да прелъсти Шарлоте по доста настойчив начин, включващ физическо съприкосновение. Тя дори се развикала за помощ, Пелър се събудила, скочила от леглото и се втурнала във всекидневната, където заварила приятелката си със смъкнати до коленете панталони. Полицаят веднага се отдръпнал от жената, а Пелър и Шарлоте решили незабавно да се отправят към гарата и да отседнат в хотел в… не мога да го произнеса…

— В Яйло.

— Да.

— Като казваш, че полицаят се е опитал да „прелъсти“ Шарлоте Лол, имаш предвид „да я изнасили“, нали, Нийл?

— Не. След пространни обяснения с госпожица Пелър се обединихме около по-точно формулировка. Приятелката й споделила, че полицаят й свалил панталона против волята й, но не е докосвал интимните й части.

— И все пак…

— Да, и аз не виждам друга причина да й смъкне панталона, но не е извършил нищо наказуемо. Госпожица Пелър изцяло се съгласи с мен. Двете жени изобщо не са ходили в полицията. Просто си тръгнали от дома му. Полицаят дори помолил свой съсед да ги откара до гарата и им помогнал да се качат на влака. По думите на Пелър изглеждал напълно невъзмутим и видимо се вълнувал единствено от възможността да вземе номера на приятелката й. Дори не се извинил. Все едно случката между него и Шарлоте Лол се вмества в нормалното понятие за флирт.

— Мм. Друго?

— По твоя препоръка й осигурихме охрана. Двайсет и четири часово наблюдение, доставка на хранителни стоки и други необходими продукти до вратата. Иска Пелър може спокойно да се наслаждава на слънцето. Ако в „Бристъл“ грее слънце, разбира се.

— Благодаря ти, Нийл. Ако изникне…

— … нещо друго, ще ти се обадя. Важи и обратното.

— Разбира се. Пази се.

„Кой ми го казва!“ — помисли си Маккормак, затвори и се загледа в синьото следобедно небе. През лятото дните се удължиха. Нищо не пречи да поплава със сина си.

До залез-слънце оставаше около час и половина.

 

 

Хари стана и веднага се пъхна под душа. Стоя под горещата струя двайсетина минути. После излезе, подсуши омекналата си зачервена кожа с кърпа и се облече. Погледна мобилния си телефон: пропуснал бе осемнайсет повиквания, докато е спал. Значи, бързо се бяха сдобили с номера му. Позна номерата на трите водещи вестника в Норвегия и двата най-гледани телевизионни канала, защото вече бе научил с кои цифри започват. Всеки различен завършек на началната еднаква цифрова последователност обаче водеше до конкретни представители на журналистическата гилдия — освирепели за възможност да изкоментират водещо събитие. Кой знае защо, погледът на Хари спря върху един от номерата. Навярно подсъзнателно се забавляваше да запомня числа. Или просто позна кода на Ставангер. Върна се на списъка с входящи повиквания и откри същия номер — бяха разговаряли преди два дни. Кулбьорнсен.

Хари го набра и притисна телефона между рамото и бузата си, докато си завързваше кубинките и мислеше, че е крайно време да си купи нови. Летите железни подметки, които му позволяваха да стъпва спокойно дори върху пирони, се бяха разлепили.

— Майко мила! Хари, днес добре са те подредили в пресата. Очернили са те здравата. Какво казва шефът ти?

Кулбьорнсен звучеше като махмурлия или като болен.

Не знам. Не съм говорил с него.

— Засега отделът за борба с насилието се измъква чист от цялата афера. Нали си поел цялата вина. Началникът ти ли те накара да се жертваш в името на общото благо?

— Не.

Въпросът се появи след продължително мълчание:

— Да не би… Белман да те е накарал?

— Какво искаш, Кулбьорнсен?

— Как да ти кажа, Хари… Точно като теб водя самостоятелно, един вид тайно разследване и искам да разбера дали все още сме от един отбор.

— Нямам отбор, Кулбьорнсен.

— Ясно, значи сме от един отбор. Този на губещите.

— Каня се да го напусна.

— Ти решаваш. Говорих със Стине Йолберг — Елиас Скуг непрекъснато се увъртал около нея.

— И?

— Оказва се, че Елиас Скуг й е разказал нещо за нощта в хижата, което е пропуснала да спомене по време на първия разпит.

— Възвърнах си вярата в повторния разпит — промърмори Хари.

— Какво?

— Нищо, нищо. Давай нататък.