Ю Несбьо
Леопардът (35)

Трийсет и пета глава
Водолазен скок

Над тъмната лъскава повърхност на Люсерен се носеше мъгла. Покрай брега дърветата приличаха на навъсени мълчаливи свидетели с поприведени рамене. Тишината нарушаваха команди, разговори по радиостанцията и плясъци, когато водолазите се гмуркаха заднешком през борда на гумените лодки. Започнаха акцията от плитчините покрай брега, близо до някогашната въжарница. Ръководителите на подводното спускане изпращаха хората си да оглеждат дълбините във всички посоки, а те, надвесени над карта, разчертана на квадрати, отбелязваха кои части от района са покрили и сигнализираха на водолазите с подръпване на въжетата, когато искаха да прекратят търсенето или да се върнат. Професионално обучените за спасителни операции гмуркачи — какъвто бе и Ярле Андреасен, — имаха и прикрепени към маските им тръби, за да поддържат непрекъсната комуникация с наземния екип. Ярле взе свидетелството си за правоспособност само преди шест месеца и пулсът му все още се покачваше по време на гмурканията. А високият пулс автоматично означава по-високо потребление на въздух. По-опитните му колеги от противопожарната служба му измислиха прозвището Поплавъка, защото много често излизаше на повърхността, за да смени бутилката с дихателна смес.

Ярле знаеше, че горе, над водата, свети слънце, ала тук, долу, цареше тъмна нощ. Опитваше се да плува метър и половина над дъното — съгласно инструкциите, — но въпреки това с движенията си раздвижваше пясък, който отразяваше светлината от фенера му и частично го заслепяваше. Независимо от другите водолази само на метри от него, Ярле се чувстваше самотен. Самотен и вкочанен до мозъка на костите. А издирвателните работи можеха да се проточат още часове. Вече бе изразходил повече въздух от другите и се ядоса на себе си. Някак щеше да се примири, ако смени бутилката си преди професионалните водолази, но не и ако изплува преди доброволците от местните водолазни клубове. Вторачи се напред и спря да диша. Действието му не беше съзнателно старание да намали потреблението на въздух. Причината се криеше другаде: в средата на светлия конус, в поклащащата се гора от стъбла на подводни растения, избуяли близо до брега, се носеше тяло. Тяло, чието място не беше под водата, защото не можеше да живее тук. Чужд елемент. Именно това го правеше едновременно невероятно и плашещо. А навярно злокобният му вид идваше от светлината на фенера, която се отразяваше в тъмните очи и им вдъхваше живот.

— Всичко наред ли е, Ярле? — обади се ръководителят.

Той зорко следеше как дишат водолазите му и дали промените в дишането им не са сигнал за тревога или за усилие да запазят спокойствие.

Когато човек се потопи на дълбочина повече от двайсет метра, в кръвта нахлува допълнително количество азот и понякога настъпва така нареченият дълбинен унес — азотна наркоза. Под влияние на азота хората започват да забравят и дори наглед съвсем прости задачи ги затрудняват. При още по-голяма дълбочина съзнанието на водолазите се замъглява, получават тунелно зрение и дори се случва да действат нерационално. Ярле не знаеше дали е мит, но беше чувал за водолази, които под влияние на азотна наркоза изваждали наустниците на апаратите си петдесет метра под вода. Досега впечатленията на Ярле от дълбинния унес се изчерпваха със съвсем приятно спокойствие, каквото го обземаше и след чаша червено вино, изпито в компанията на приятелката му.

— Всичко е наред — потвърди той и пак задиша нормално.

Жадно пое сместа от кислород и азот в дробовете си и чу бълбукане на мехурчета въздух, които се издигаха от резервоара му на „чепки“ към повърхността.

Оказа се едър елен, обърнат надолу с главата, все едно пропаднал по стръмнина с рогата напред. Навярно се с приближил до брега да пасе и се е подхлъзнал или някой го е подгонил да влезе във водата. Ярле не се сещаше за друга причина еленът да се намира в езерото. Сигурно се е заплел в тръстиката и в няколкометровите стъбла на водните лилии и при опита да се освободи от примката им се е оплел още по-здраво в лепкавите им зелени пипала, предположи водолазът. Потънал е и е продължил да се бори, но се е удавил. Тялото е слязло чак на дъното на езерото, където е престояло, докато в резултат от взаимодействието между телесната химия и бактериите във водата се е напълнило с газ и пак е изплувало на повърхността, но без да освободи рогата си от хватката на гъстата растителност. Няколко дни по-късно газът от тялото му се е изпарил и то пак е потънало. Точно като удавил се човек. Навярно същото се е случило и с удавницата, която търсеха. Досега не бяха открили тялото, защото не бе изплувало. Вероятно се намира долу, покрито със слой кал, която ще се разлети, когато наближат. Именно поради тази кал тайните на малки подводни участъци дълго оставаха неразкрити.

Ярле Андреасен извади масивния си водолазен нож, преплува до елена и преряза стъблата, усукани около рогата му. Досещаше се, че постъпката му ще предизвика неодобрение у началниците му, но просто не би понесъл мисълта великолепното животно да остане под водата. Трупът се издигна на половин метър, но няколко стъбла все още го задържаха. Той ги преряза внимателно, като се стараеше въжето му да не попадне между тях. Изведнъж усети как някой дръпна въжето силно, сякаш раздразнено. За миг Ярле изгуби концентрация. Ножът се изплъзна от ръката му. Насочи фенера към дъното и за малко зърна как острието потъва в калта. Предпазливо се спусна нататък и протегна ръка към дъното, а калта полетя към него като рехава мъгла. Опипа дъното: камъни, клони, гладки и хлъзгави от продължителния досег до изгнила материя и водорасли. И нещо твърдо. Верига. Сигурно от лодка. Дълга верига. Нещо друго. Твърдо. Очертанията на дупка, отвор. Чу бълбукане на мехурчета, а после разтълкува звука: изплаши се.

— Какво става, Ярле? Ярле?

Този път нещо не беше наред. Защото дори през дебелите ръкавици, дори с мозък, изпитващ недостиг на кислород, Ярле беше сигурен къде е попаднала ръката му: в зиналата уста на човек.