Ю Несбьо
Леопардът (27)

Двайсет и седма глава
Добра, с „дълги“ пръсти и свадлива

— Минавах случайно оттук — оправда се Хари. — Да не излизаш някъде?

— Не — усмихна се Кая, застанала на вратата в дебело шушляково яке. — Просто седя на верандата. Влизай. Обуй тези пантофи.

Хари си събу обувките и тръгна след нея. Минаха през хола и излязоха на покритата веранда. Настаниха се на два големи дървени шезлонга. На улица „Людер Саген“ цареше тишина. Един-единствен автомобил стоеше до тротоара. На втория етаж в отсрещната сграда Хари забеляза мъжка фигура, застанала пред осветения прозорец.

— Казва се Грегер — представи го Кая. — На осемдесет е. От войната непрекъснато наблюдава какво се случва на улицата. Понякога си го представям като мой страж. Мисълта, че ме пази, ми действа успокоително.

— Да, всеки човек има нужда да се чувства закрилян — съгласи се Хари и извади кутията с цигари.

— Ти имаш ли си твой Грегер?

— Не.

— Може ли една?

— Цигара ли?

— От време на време се случва да запаля — засмя се ги. — Пушенето ме… успокоява.

— Мм. Мислила ли си какво ще правиш, след като изтече ултиматумът от четирийсет и осем часа?

— Ще се върна в Отдела — поклати глава тя. — Ще си кача краката върху бюрото и ще чакам да се появи някое по-незначително убийство, което КРИПОС великодушно да ни преотстъпят.

Хари извади две цигари, лапна ги, запали ги и й подаде едната.

— „Now, Voyager“^[1] — засмя се Кая. — Хен… Хен… Как му беше името?

— Хенрийд — отвърна Хари. — Пол Хенрийд.

— А актрисата, на която запали цигара във филма?

— Бети Дейвис.

— Убийствена лента. Да ти донеса ли по-дебело яке?

— Не. Впрочем, защо седиш на верандата? Не живеем на тропиците.

Тя му посочи книгата до себе си.

— Умът ми работи по-добре на студено.

Хари прочете заглавието.

— „Материалистически монизъм“. Хм… Събуди спомени от изпита ми по философия.

— Сигурно. Според теорията на материализма всичко е материя и сила. Всичко представлява част от голямо уравнение, от верижна реакция; явява се следствие от нещо, което вече се е случило.

— А свободната воля е пълна измислица, така ли?

— Да. Действията ни се определят от химичния състав на мозъка ни, а този състав, от своя страна, зависи от избора на партньор на нашите родители, а този избор всъщност е обусловен от химията в мозъка им. И така нататък. Всичко може да се сведе до Големия взрив или още по-назад във времето. И фактът, че тази книга е била написана, и онова, за което мислиш в момента.

— Спомням си за един метеоролог — Хари издуха дим към ноемврийската нощ. — Беше заявил, че при наличие на всички нужни му величини ще предскаже какво ще бъде времето във всеки един бъдещ момент.

— Съгласно тази теория и ние ще можем да предотвратяваме убийствата, преди да са се случили.

— И да предвиждаме, че полицайки със склонност да ми искат цигари назаем, ще четат скъпи философски тухли на мразовити веранди.

Кая се разсмя.

— Тази книга не съм я купувала аз. Намерих я тук, в библиотеката. — Тя дръпна от цигарата и димът попадна в очите й. — По принцип рядко давам пари за книги: или ги и взимам назаем, или ги крада.

— Някак не си те представям като крадла.

— Именно. Затова никога не ме хващат — обясни Кая и си остави цигарата върху пепелника.

Хари се изкашля:

— И защо крадеш?

— Крада само от хора, които познавам и знам, че са достатъчно състоятелни. И не от алчност, а защото съм малко свадлива. Като студентка отмъквах ролки тоалетна хартия от университета. Впрочем, сети ли се за заглавието на онази книга от Фанти?

— Не.

— Като се сетиш, изпрати ми го на есемес.

— Съжалявам, но не изпращам есемеси — засмя се Хари.

— Защо?

— Нямам представа — сви рамене Хари. — Просто идеята не ми допада. Както например представители на местното население в някои райони отказват на фотографите да ги снимат, защото смятат, че така ще се почувстват емоционално ограбени.

— Разкрих те! — разпалено извика Кая. — Не пращаш есемеси, за да не оставяш следи. Не искаш да съществуват неопровержими доказателства за личността ти. Държиш да си сигурен, че ще изчезнеш напълно и безвъзвратно.

— Уцели в десетката с това предположение — призна Хари и дръпна от цигарата. — Искаш ли да влезем?

Той кимна към ръцете й — Кая ги беше пъхнала под бедрата си.

— Не, не. Само пръстите ми измръзнаха малко — усмихна се тя. — Но сърцето ми е горещо. А ти?

Хари плъзна поглед над градинската ограда. Очите му пак се спряха върху колата на улицата.

— Какво за мен?

— И ти ли си като мен: добър, с „дълги“ пръсти и свадлив?

— Не, аз съм зъл, почтен и свадлив. А мъжът ти?

Хари зададе въпроса си малко по-рязко, отколкото възнамеряваше, сякаш искаше да я постави на място, задето… задето какво? Задето беше красива, харесваше същите неща като него и му позволи да обуе пантофите на мъжа й, преструвайки се, че той не съществува?

— Какво за него? — усмихна се леко тя.

— Определено има големи крака — изтърси Хари и му се прииска да си забие главата в масата.

Кая се разсмя гръмогласно, а смехът й отекна в тъмната тишина, спускаща се над къщи, градини, гаражи. Именно: гаражи. Всички къщи разполагаха с гаражи. Тогава какво правеше тази кола на улицата? Вероятно съществуваха хиляда причини да е там и все пак…

— Нямам мъж — поясни Кая.

— Значи…

— Тези пантофи са на брат ми.

— А обувките на стълбището?

— И те. Държа ги там, защото съм си втълпила, че мъжки обувки с размер четирийсет и шест и половина действат респектиращо на лоши мъже с коварни намерения.

Придружи обяснението си със съзаклятнически поглед. Хари се престори, че не е схванал подтекста в думите й.

— Значи, брат ти живее при теб?

— Не, почина преди десет години. Този апартамент е ни баща ми. През последните години от следването си живееше тук с татко.

— А баща ти?

— Отиде си почти веднага след Евен. Понеже вече се бях преместила тук, продължих да живея в апартамента.

Кая сви крака към гърдите си и опря глава на коленете си. Хари забеляза елегантната извивка на тила й, вдлъбнатината на мястото, където започва косата й, вдигната на опашка. Няколко кичура се бяха изплъзнали от ластика.

— Често ли мислиш за тях? — попита Хари.

Тя вдигна глава от коленете си.

— По-често за Евен. Татко се изнесе още докато бяхме малки, а мама се затвори в черупка. Евен ми беше и майка, и баща. Помагаше ми, окуражаваше ме, възпитаваше ме, служеше ми за пример. В очите ми беше безгрешен. Когато си бил толкова близък с някого, както ние с Евен, връзката помежду ви никога не изгубва силата си. Никога.

Хари кимна.

Кая се прокашля предпазливо:

— Как е баща ти?

Хари огледа пепелта на върха на цигарата си.

— Не ти ли се струва странно, че Хаген ни отпусна четирийсет и осем часа? И два стигат да се изнесем.

— Да, прав си.

— Вероятно е искал през тези два дни да свършим нещо полезно.

Кая го погледна.

— Не да се занимаваме със започнатия случай, защото КРИПОС го поеха изцяло, но пък дочух, че Отделът за и издирване на изчезнали лица се нуждае от подкрепление — подхвърли Хари.

— В смисъл?

— Аделе Ветлесен е млада жена и досега името й не е било свързвано с убийство.

— Да не смяташ, че трябва да…

— Смятам, че утре в седем трябва да отидем на работа и да помислим как да свършим нещо полезно — заяви Хари.

Кая Сулнес дръпна от цигарата. Издуха дима и пак дръпна.

— Успокоява ли те? — попита Хари с лека усмивка.

Кая поклати глава и протегна напред ръката, с която държеше цигарата.

— Не искам да си изгубя работата, Хари.

— Присъствието утре е по желание. И Бьорн би се поколебал на твое място.

Кая продължи да пуши. Хари загаси своята цигара.

— Време е да си тръгвам. А и зъбите ти вече затракаха.

На излизане от сградата се опита да види дали в паркирания автомобил има човек, но не успя. Трябваше да се приближи до колата. Хари предпочете да не го прави.

В „Опсал“ бащината му къща го очакваше: просторна, празна, придаваща ехо на всеки звук.

Хари легна в някогашната си детска стая и затвори очи.

Присъни му се сънят, който толкова често сънуваше.

На пристанище в Сидни някаква верига излиза изпод водата. Подава се медуза. Не, не медуза, а червената й коса, която плува около бялото лице. После дойде и другият сън, по-новият. Беше се появил за пръв път в Хонконг преди Коледа. Легнал, Хари се взира в гвоздей на стената, пробил лицето на човек с ранимо излъчване и грижливо поддържан мустак. Насън Хари усеща нещо в устата си, нещо, което напира да я разкъса отвътре. Какво е това? Обещание. Хари се сепна и дойде на себе си. И така — три пъти. После заспа.