Ю Несбьо
Леопардът (85)

Осемдесет и пета глава
Мунк

Някой сякаш заби ледена шушулка в черепа на Лене. Въпреки това тя продължаваше да стиска очи.

— Ти… си… я убил? Някаква жена, с която… си спал в планината?

— Либидото ми е по-силно от твоето, Лене. Щом отказваш да задоволиш нагона ми, търся други жени, склонни да го направят.

— Но ти… искаше да… — сълзите я задавиха. — Това е извратено!

Той се изсмя.

— Курвата от „Ховасхюта“ изобщо не се противеше, Лене. Юлияна — също. Е, на нея все пак й плащах, и то добре.

— Юлияна? Какви ги говориш, Тони? Тони?

Лене протегна ръце като слепец.

— Проститутка от Лайпциг, с която се виждахме редовно. За пари прави всичко. По-точно: правеше.

Лене усети как сълзите се стичат по бузите й. Необичайно спокойният му глас подсилваше у нея усещането за нереалност.

— Кажи… кажи, че не е вярно, Тони. Моля те, престани.

— Шшт! Получих второ писмо. Представи си колко шокиран бях, когато в плика открих и снимка на Аделе в колата ми със стърчащ от шията й нож. Подателката се бе подписала „Боргни Стем-Мюре“. Заплашваше ме, ако не й дам пари, да ме предаде в полицията за убийството на Аделе Ветлесен. Естествено, налагаше се да я очистя. Ала се нуждаех и от алиби за убийството, в случай че полицията ме свърже с Боргни и с опита й да ме шантажира. Първоначално възнамерявах да изпратя картичката на Аделе от Африка при следващото ми идване в Конго, но ми хрумна по-подходяща идея. Свързах се с Юлияна и я накарах веднага да замине за Гома под фалшивата самоличност на Аделе, да изпрати картичката от Кигали, да отиде при Ван Борст и да купи от него ябълка, която смятах да поднеса на Боргни. После се срещнахме в Лайпциг. Юлияна имаше честта първа да вкуси от ябълката — Тони се изсмя. — Бедничката, мислеше си, че това е поредната сексуална играчка.

— И… си убил и нея?

— Да. А после и Боргни. Проследих я. Издебнах я пред входната врата на жилището й, опрях нож о гърлото й и я накарах да слезе с мен в мазето. Там вече бях приготвил всичко: катинар, ябълката. Бих й инжекция с кетаномин и заминах за Шиен на среща с инвеститорите в проекта ми. Те изиграха ролята на мои свидетели. Осигуриха ми алиби. Знаех, че докато пием наздравици с бяло вино, Боргни сама ще довърши започнатото от мен. В крайна сметка не издържат. После се върнах, слязох в мазето, взех си катинара, с който я бях заключил, извадих ябълката от устата й и се прибрах при теб. Онази вечер се любихме. Ти се престори, че си свършила. Помниш ли?

Лене поклати глава, неспособна да отрони дори звук.

— Предупредих те да не си отваряш очите.

Тя усети как Тони плъзна длан по челото й и затвори клепачите й като погребален агент. После продължи да нарежда монотонно, сякаш на себе си:

— Той обичаше да ме бие. И сега го разбирам. Усещаш надмощие, когато причиняваш някому болка и виждаш, че той се подчинява, че става твоята воля на земята и на небето.

Лене усети как от него се носи миризмата на женска утроба. Гласът му зашепна плътно в ухото й:

— Убийствата отключиха нещо. Сякаш кръвта на жертвите ме поливаше и подхранваше семе, отдавна посято и мен. Започнах да разбирам омразата в погледа на баща ми. В мое лице е виждал себе си. Сега аз на свой ред виждах него в себе си. Надмощието ми харесваше. Надмощието и безсилието. Опивах се от играта, от риска, едновременно от пропастта и от върховете. Защото, когато застанеш в планината с глава в облаците и чуеш ангелския хор на рая, трябва да доловиш и съскането на пламъците в ада под теб, за да оцениш първото. Баща ми го е знаел. А сега го знам и аз.

От вътрешната страна на клепачите й затанцуваха червени петна.

— Дадох си сметка колко го ненавиждам чак като тийнейджър — една вечер, докато се целувах с момиче в горичката пред местна дискотека. Неин приятел се нахвърли върху мен. В очите му пламтеше ревност. Все едно видях как баща ми посяга с лопатата към мен и майка ми. Прерязах му езика. Хванаха ме и ме тикнаха зад решетките. Там открих как затворът променя хората. Разбрах защо баща ми никога не бе споменавал и дума за престоя си там. Дадоха ми сравнително лека присъда. И въпреки това вътре едва не полудях. Докато стоях там, реших какво да направя, след като изляза. Трябваше да го вкарам в затвора за убийството на майка ми. Не да го убия, а да го оставя да гние жив зад решетките. Ала за целта се нуждаех от доказателство за вината му: тленните останки на майка ми. Затова си построих хижа високо в планината, далече от хорските очи, за да не разпознае някой в мен момчето, изчезнало преди петнайсет години. Всяка година, обикновено още щом снегът се стопи, започвах да претърсвам района педя по педя. Обикалях нощно време, за да не ме види никой. Слизах в пропасти, претърсвах руслата на паднали лавини. В краен случай нощувах в туристически хижи, но гледах да избирам все такива, където туристите отсядат само за през нощта. Ала въпреки предпазливостта ми явно някой от местните ме бе забелязал, защото плъзнаха слухове за призрака на Ютмувия син.

Тони се разхълца от смях. Лене повдигна клепачи, но той не я видя. Взираше се в цигаре, което бе извадил от джоба на халата си. Лене побърза отново да затвори очи.

— След смъртта на Боргни пристигна писмо, подписано „Шарлоте“. Тя твърдеше, че е изпратила и предходните писма. Почувствах се натясно. Откъде да знам дали това не е поредният блъф и писмото не е написано от съвсем друг човек, отседнал в „Ховасхюта“ през онази нощ? Отидох в хижата да проверя списъка с гостите, но някой беше откъснал страницата. После убих Шарлоте. Получих поредното писмо. Убих Марит, а след нея и Елиас. Настъпи затишие. Прочетох във вестника призива на полицията към хората, нощували заедно с жертвите на убийствата, да се свържат незабавно с органите на реда. Реших да се обадя, защото разчитах да науча от полицията имената на гостите и така да стигна до анонимния изнудвач или поне да разбера кого още трябва да пречукам. Свързах се направо с най-осведомения участник в разследващия екип, Хари Хуле. Пробвах се да го подпитам за другите гости, но той не ми каза нищо. Микаел Белман от КРИПОС дойде да ме арестува. Обясни ми, че от дома ми някой се обадил на Елиас Скуг. Тогава се досетих: който ме разиграва така, не иска пари, а ще се опита да ме тикне зад решетките. Кой би могъл толкова хладнокръвно да гледа как умират невинни хора и да продължава този… кръстоносен поход срещу мен? Кой ме мрази толкова силно? Пристигна и последното писмо. Този път нямаше подпис. Авторът пишеше само, че през онази нощ е бил в „Ховасхюта“, невидим като призрак, макар да го познавам отлично. Заричаше се да ме намери и да ми види сметката. И тогава се сетих. Най-сетне ме бе намерил. Баща ми.

Тони си пое дъх.

— Беше ми замислил същата съдба, каквато и аз му бях отредил в плановете си: да ме погребе жив зад решетките до смъртта ми. Но как бе успял? Предположих, че е наглеждал „Ховасхюта“, защото някой му е подшушнал нещо. Вероятно е разбрал, че съм жив и ме е следил известно време, помислих си. След като се сгодих, жълтата преса се наводни с мои снимки, а дори отшелник като баща ми разгръща от време на време клюкарски списания. И все пак трябва да е имал съучастник, предположих тогава. Не би се решил да влезе с взлом в апартамента ми в Осло или да снима Аделе с нож в шията. Разбрах, че е избягал от къщата си, гадината му с гадина. Той обаче нямаше представа колко добре съм опознал района, докато години наред издирвах тялото на майка ми. Открих го в туристическата хижа в Дяволската паст. Зарадвах се като дете, но претърпях разочарование.

Лене чу шумолене на коприна.

— Изтезанията, на които го подложих, не ми донесоха очакваното удоволствие. Кьоравият идиот дори не ме позна. И по-добре. Исках да ме види преуспял и да почувства унижението, задето никога не бе постигнал моите успехи. Ала в действителност той видя истинския ми лик: на убиец. — Тони въздъхна. — Тогава започна да ми просветва, че мистериозният ми душевадец не е баща ми. Той не притежаваше нужните качества, за да замисли и осъществи всичко това. Беше прекалено грохнал, страхлив, нерешителен. Предизвиках лавината над „Ховасхюта“. Намирах се в състояние, граничещо с паника, защото знаех: бил е друг — невидим, безшумно стъпващ ловец, който дебне в мрака и диша с моето темпо. Трябваше да се махна от страната. Да избягам някъде, където няма да ме открие. И ето ни сега тук, скъпа. До джунгла с размерите на Западна Европа.

Цялото тяло на Лене се тресеше неудържимо.

— Защо правиш това, Тони? Защо ми разказваш… всичко това?

Усети дланта му до бузата си.

— Защото го заслужаваш, скъпа. Защото носиш името Галтунг и след смъртта ти свещеникът ще ти отреди дълга възпоминателна реч. Защото смятам за редно да знаеш всичко за мен, преди да ми отговориш.

— На какво?

— Дали ще се омъжиш за мен.

Лене усети как всичко в главата й се завъртя.

— Дали ще… ще…

— Отвори очи, Лене.

— Но аз.

— Казах да ги отвориш!

Тя се подчини.

— Това е за теб.

Лене Галтунг имаше чувството, че се задушава.

— От чисто злато е — поясни Тони. Слънчевата светлина проблесна матово в жълто-кафявия метал, поставен върху лист хартия на ниската масичка помежду им. — Сложи я.

— Да я сложа?

— Да, след като подпишеш брачния ни договор, разбира се.

Лене мигаше зашеметена. Мъчеше се да се събуди от този кошмар. Ръката с изкривените пръсти покри нейната. Лене наведе глава и погледът й падна върху шарката на наситено червения копринен халат.

— Знам какво си мислиш, Лене: парите в куфарчето, което донесе, ще стигнат за известно време, но брачното ни свидетелство ще ми осигури наследнически права след смъртта ти. Питаш се дали възнамерявам да те убия, нали?

— Ще го направиш ли?

Тони се засмя тихо и стисна ръката й.

— А ти възнамеряваш ли да заставаш на пътя ми, Лене?

Тя поклати глава. Бе искала само близост. Като в транс взе химикалката, която той й подаде, и се подписа. Сълзите й покапаха и размиха леко мастилото. Тони дръпна рязко листа.

— Ще свърши работа — увери я той, духна върху мастилото и посочи ниската масичка. — Сложи я.

— Къде да я сложа, Тони? Това не е халка.

— В устата, Лене. Сложи ябълката в устата си.

 

 

Хари премигна. От тавана висеше самотна запалена крушка. Лежеше върху дюшек. Гол. Същият онзи сън, само дето този път не сънуваше. От стената над него стърчеше гвоздей, забит в главата на Едвард Мунк. Норвежка банкнота. Хари се мъчеше да отвори устата си още по-широко, счупената му челюст заплашваше да се разцепи, но натискът отвътре не намаля, напротив: главата му се изду до пръсване. Не сънуваше. Кетаноминът беше изчерпил действието си и болките вече не допускаха никакви сънища. Колко време е лежал тук? Откога болките започнаха да го побъркват? Внимателно извърна глава и погледна стаята. Още се намираше в дома на Ван Борст. Нямаше други хора, не беше вързан, можеше да се изправи, когато пожелае.

Погледът му проследи телта, завързана за дръжката на входната врата: пресичаше стаята и отиваше към стената зад него. Хари обърна предпазливо глава в другата посока. Телта минаваше през U-образния болт в стената точно зад главата му, а после влизаше в устата му. Ябълката на Леополд. Няма мърдане — разбра Хари. Вратата се отваряше навън, така че който я дръпне, ще задейства иглите и те ще пробият главата му отвътре. Същото ще се случи и при рязко движение от негова страна.

Хари пъхна пръсти в двата ъгъла на устата си. Опипа шиповете. Напразно се опита да подпъхне пръст под един от тях. Задави го кашлица и му причерня, защото се затрудняваше да диша. Хрумна му, че шиповете навярно са предизвикали оток на лигавицата около трахеята и съществува сериозен риск да се задуши. Телта, привързана към вратата. Отрязаният пръст. Случайно ли бе това, или Тони Лайке знаеше как бе действал Снежния човек? И целеше да го надмине?

Хари ритна няколко пъти по стената и напрегна гласните си струни, ала металното топче заглуши вика му. Отказа се. Облегна се на стената, въоръжи се с търпение да понесе още по-силна болка и стисна зъби. Някъде прочете, че човешката захапка е почти сравнима със захапката на бялата акула. Въпреки това обаче челюстната му мускулатура успя само леко да натисне шиповете обратно в дупките им. После шиповете отново разтвориха силом устата му. Топчето пулсираше, все едно Хари е лапнал туптящо желязно сърце. Опипа телта, излизаща от устата му. Инстинктите му го призоваваха да я дръпне, да извади топчето. Съвсем неотдавна обаче му бяха демонстрирали нагледно какво става в такъв случай. Бе виждал и снимки от местопрестъпленията. Ако не беше…

В същия миг го осени прозрение не само как ще умре, а и как са загинали другите жертви. Изпита необяснимо желание да се разсмее. Всичко беше адски просто. Толкова адски просто би могло да го замисли само адско изчадие.

Алибито на Тони. Лайке не е имал съучастник. Всъщност в ролята на негови съучастници са влизали жертвите му. След като е упоил Боргни и Шарлоте, те са се събудили сами, без да знаят какво е това топче в устата им. Боргни се е намирала заключена в мазе, а Шарлоте — на открито, но връвта от устата й е влизала в багажника на изоставената кола пред нея и колкото и да се е мъчила, да е дращела и да е дърпала багажника, не е успяла да го отвори. Нито Боргни, нито Шарлоте са имали шанс да се измъкнат от клопката, а когато болките са станали непоносими, двете са постъпили напълно предсказуемо: дръпнали са връвта. Дали са подозирали какво ги очаква? Навярно заради болката надеждата е надделяла над съмнението; надеждата, че при дръпването на връвта шиповете ще се приберат в отворите върху мистериозното топче? И докато двете млади жени бавно, но неизбежно са изминавали пътя от колебанието към решението да дръпнат връвта, Тони на свой ред е изминал няколко десетки километра до уговорен обяд с клиенти или доклад, уверен, че жените ще довършат започнатото от него и ще му осигурят най-желязното алиби за часа на убийствата. Обективно погледнато, той не ги е умъртвил.

Хари раздвижи глава, за да провери какъв обхват на действие има, без да опъва стоманената тел.

Трябва да предприеме нещо, каквото и да е. Простена. Телта сякаш се опъна, той притаи дъх, вторачи се към вратата в очакване тя да се отвори, да…

Не се случи нищо.

Опита се да си спомни демонстрацията на Ван Борст как функционира ябълката; на каква дължина излизат шиповете, когато няма съпротивление. Да можеше да си отвори устата още по-широко, да можеше челюстите…

Хари затвори очи. Удиви се колко естествено и логично прозвуча тази мисъл в главата му. Вътрешно изобщо не се съпротивляваше срещу нея. Напротив, изпита облекчение, задето сам ще си причини по-силна болка, а ако се наложи — дори ще предизвика собствената си смърт в отчаяния си опит да оцелее. Всичко му се стори логично, елементарно, а мракът на съмнението изведнъж отстъпи преди светла, ясна, безумна идея. Хари се обърна по корем с глава до U-образния болт така, че телта се отпусна. После внимателно се изправи на колене и опипа челюстта си. Откри точката вместилище на болката: металната пластина в челюстта му, която едва-едва крепеше мускулите и нервите след инцидента в Хонконг. Сам Хари не би могъл да се удари с необходимата сила. Поглади с пръст гвоздея в стената. Стърчеше на четири сантиметра. Съвсем обикновен гвоздей с голяма широка глава. Би разтрошил всичко, което му се изпречи, стига да се блъсне в него в достатъчно сила. Прицели се, доближи челюст до главата на гвоздея, повдигна се, за да прецени под какъв ъгъл да падне и колко дълбоко да навлезе гвоздеят, без да засегне нерви и да предизвика парализа на тила например. Изчисли. Не хладнокръвно и спокойно, но все пак прецени. Насили се да разсъждава. Главата на гвоздея стоеше леко наведена към тялото му и едва ли би нанесла максимални поражения, ако се извади. Накрая Хари се замисли дали не пропуска нещо, но се досети, че умът му просто се опитва да намери оправдание да отложи замисленото.

Пое си дълбоко въздух. Тялото му отказваше да се подчини. Противеше се, оказваше отпор. Не искаше да позволи главата да се удари в гвоздея.

— Идиот! — помъчи се да извика Хари, но се чу само съскане.

По бузата му потече гореща сълза.

„Стига съм циврил — скастри се той наум. — Време е за малко умиране.“ Заби главата си в гвоздея. Той го пое с дълбока въздишка.

 

 

Кая потърси опипом мобилния си телефон. „Карпентърс“ току-що изпяха на три гласа „Stop!“, а Керън Карпентър отговори „Oh, yeah, wait a minute“ — сигнал за получен есемес.

Навън мракът се спускаше бързо и неумолимо. Кая вече изпрати три съобщения на Хари. Обясни му какво се е случило; че стои в такси пред къщата, където влезе Лене Галтунг и чака реакцията му. Помоли го да й даде знак, че е жив.

Чудесна работа. Ела да ме вземеш от улицата южно от църквата. Няма как да се объркаш: там има една-единствена тухлена сграда. Влез, без да звъниш: отворено е.

Хари

Кая каза адреса на шофьора, той кимна, прозина се и запали двигателя.

Кая написа „идвам“ и го изпрати на Хари, докато таксито пътуваше по светлите улици. Вулканът озаряваше вечерното небе като електрическа крушка, засенчваше звездите и придаваше на всичко наоколо едва доловим кървавочервен оттенък.

Четвърт час по-късно се озоваха на мрачна улица, осеяна с кратери. Пред магазин висяха две парафинови лампи. Или токът бе спрял, или просто улицата не бе електрифицирана. Шофьорът спря и посочи дома на Ван Борст — малка тухлена къща. Кая се огледа. Нагоре по улицата видя два „Рейндж“ роувъра. Подминаха я два врещящи мотопеда с подскачащи светлини. От близка врата се носеше африканска дискомузика. Тук-там в мрака проблясваха цигари или бели очи.

— Wait here^[1] — заръча тя на таксиметровия шофьор, прибра косата си под шапката с козирка и пренебрегвайки предупредителния вик на шофьора, отвори вратата и слезе от колата.

Тръгна направо към къщата. Изобщо не си правеше илюзии какви рискове дебнат бяла жена без придружител в град като Гома след спускането на мрака, но в момента тъмнината беше най-добрият й приятел.

Потърси вратата с черни блокове от засъхнала лава от двете страни. Усещаше, че не бива да се бави нито секунда, защото трябва да изпревари надвисналата опасност.

Едва не се спъна, докато бързаше и дишаше с отворена уста. Посегна към дръжката на вратата. Независимо че температурата падаше изненадващо бързо след залез-слънце, потта се стичаше на вади между лопатките и гърдите й. Насили се да натисне дръжката. Ослуша се. Цареше същата необичайна тишина като онзи път, когато…

Риданията заседнаха в гърлото й като гъста бетонова маса.

— Хайде де — прошепна си тя. — Не и сега.

Затвори очи. Съсредоточи се върху дишането си. Изхвърли всички мисли от ума си. Ще се справи. Страховете изтекоха навън. Изтрий ги, изтрий ги. Ето така, готово. Остана само една-единствена мисъл и Кая да отвори вратата.

 

 

Хари се събуди от леко пощипване в ъгъла на устата си. Отвори очи. Беше се стъмнило. Трябва да е припаднал. Изведнъж забеляза как телта, излизаща от устата му, се опъна. Сърцето му ускори ударите си и заби лудешки. Долепи устата си плътно до болта, макар прекрасно да осъзнаваше, че отвори ли някой вратата, тази мярка изобщо няма да му помогне.

Светъл лъч се плъзна по стената над него. Проблесна кръв. Вкара пръсти в устата си и натисна силно зъбите на долната си челюст. От болка му причерня за миг, ала усети как челюстта се раздвижи. Беше се откачила! Докато я натискаше с една ръка, с другата хвана топчето и се опита да го изтръгне от устата си.

Отвън се чуха звуци. Проклятие, проклятие! Още не можеше да прокара топчето между зъбите си. Увеличи натиска върху долната си челюст. Хрущенето на кости и звукът от разпорена тъкан идваше право от ухото му. Надяваше се да натисне челюстта си максимално надолу от едната страна и да извади топчето странично, но тогава бузата щеше да му попречи. С крайчеца на окото си видя как дръжката на вратата се раздвижи. Нямаше време. Никакво време. Изтичаше.

 

 

Последната мисъл в главата на Кая. Есемесът. Тя отвори очи. Какво й бе казал Хари, докато седяха на терасата в апартамента й и обсъждаха заглавието на книгата на фанти? Че никога не изпраща текстови съобщения, за да не се почувства емоционално ограбен, за да не остави никакви следи. Досега Кая действително не бе получила от него нито един есемес. Този беше първият. Защо й изпрати съобщение, вместо да се обади? Надушваше нещо гнило. Всъщност не си търсеше оправдания, за да не отвори вратата, а предчувстваше капан.

Внимателно пусна дръжката. Гореща въздушна струя лъхна тила й. Сякаш нечия дихание. Кая зачеркна мислено „сякаш“ и се обърна. Оказаха се двама. Лицата им се сливаха с тъмнината.

— Looking for someone, lady?^[2]

Усещането за нещо преживяно я връхлетя още преди да отговори:

— Wrong door, that’s all.^[3]

В същия миг Кая чу запалване на двигател. Обърна се и видя задните фарове на таксито, което се клатушкаше надолу по улицата.

— Don’t worry, lady. We paid him.^[4]

Тя отново погледна двамата непознати. Бяха насочили пистолет към нея.

— Let’s go.^[5]

Кая обмисли какви варианти се откриват пред нея. Не й отне много време, защото варианти нямаше.

Тръгна пред тях към двата роувъра. Вратата на единия се отвори. Тя се качи. Вътре миришеше на пикантен афтършейв и на нова кожа. Мъжът се усмихна с едрите си бели зъби и поздрави с мек бодър глас:

— Добър вечер, Кая.

Тони Лайке носеше жълто-сива камуфлажна униформа и държеше червен мобилен телефон в ръка — телефона на Хари.

— Съобщението гласи „влизай, без да звъниш“. Кое те разколеба?

Тя сви рамене.

— Удивително — отбеляза той и наклони глава.

— Кое?

— Изобщо не изглеждаш изплашена.

— А трябва ли?

— Да, защото съвсем скоро ще умреш. Наистина ли още не си го разбрала?

Кая усети как гърлото й се сви. Макар част от съзнанието й да крещеше, че това са празни заплахи, че тя е полицайка, че Тони Лайке няма да посмее да й посегне, друг глас заглушаваше тези на пръв поглед разумни доводи и напомняше, че Тони Лайке знае как стоят нещата. Двамата с Хари действаха като безмозъчни камикадзета и се намираха на хиляди километри от родината си, без официална акредитация, без подкрепление, без възможности за отстъпление. Без шансове за оцеляване.

Лайке натисна копче и страничният прозорец се смъкна.

— Go finish him and bring him up there^[6] — заръча той на двамата чернокожи и вдигна стъклото. После се обърна към Кая: — Според мен щеше да придадеш щипка изтънченост на кончината му, ако бе отворила вратата. Той заслужава поетична смърт. Но при така стеклите се обстоятелства ще заложим на поетично сбогуване. — Лайке се наведе и погледна кървавочервеното небе. — Красиво е, нали?

Изражението и гласът му недвусмислено й подсказваха какво предстои, а реалистично настроеният й вътрешен глас й го прошепна съвсем ясно: очаква те сигурна смърт.