Ю Несбьо
Леопардът (86)

Осемдесет и шеста глава
Калибър

Кинзонзи посочи къщата на Ван Борст и каза на Удри да паркира роувъра плътно до вратата. Зад пердетата се виждаше, че в стаята свети, а мистър Тони им поръча да не изгасят осветлението на тръгване. Слезе и изчака Удри да извади ключа от контакта и да слезе на свой ред. Заповедта гласеше само „убийте го и го донесете“. Не събуди никакви чувства у изпълнителите: нито страх, нито радост, нито дори вълнение. Беше просто работа, нищо повече.

Кинзонзи, понастоящем на деветнайсет, се биеше от единайсетгодишен. Тогава PDLA, People’s Liberation Democratic Army — Народната демократична армия за освобождение — щурмува селото, където живееше с родителите си. Войниците разбиха черепа на брат му с „Калашников“, изнасилиха двете му сестри, като принудиха баща му да гледа, после командирът заяви, че ако бащата не се съгласи да извърши полов акт с по-младата си дъщеря пред очите на войниците, ще убият Кинзонзи и по-голямата дъщеря. Ала преди командирът да довърши изречението си, бащата се наниза на мачетето в ръцете на един от войниците. Отекна дружен смях.

След като го взеха със себе си и напуснаха селото, той за пръв път от няколко месеца опита нормална храна. Командирът му връчи барета. Два месеца по-късно вече носеше „Калашников“ и бе застрелял първата си жертва — многодетна майка, отказала да даде на войниците вълнените си одеяла. На дванайсет години се включи в групово изнасилване на момиче недалеч от родното му място. Когато дойде неговият ред, момичето изведнъж му заприлича на по-малката му сестра, защото двете навярно бяха връстнички. Ала гледайки лицето й, Кинзонзи осъзна, че вече не си спомня как изглеждат майка му, баща му, сестрите и братята му. Бяха се изличили от паметта му.

Четири месеца по-късно заедно с двама свои другари отряза ръцете на командира и тримата го гледаха как умира от кръвозагуба. Не го убиха от жажда за мъст или от омраза, а защото от CFF, Congo Freedom Front, ще рече Конгоанският фронт за свобода, им обещаха по-добро заплащане. В продължение на пет години Кинзонзи се препитава с плячката от набезите на Фронта в джунглата на Нор-Киву, но се налагаше непрекъснато да се пазят от други бунтовнически групировки, а често заварваха селата оплячкосани и си тръгваха с празни ръце. Известно време фронтът води преговори с правителствената армия. Срещу прекратяване на насилието им обещаваха амнистия и назначение в армията. Накрая така и не се споразумяха за заплатите.

Мъчени от глад, в отчаянието си войниците от фронта, макар да знаеха с колко по-качествени оръжия и с каква охрана разполагат големите миннодобивни компании в района, нападнаха една от тях, разработваща колтанови находища. Кинзонзи никога не бе хранил илюзии, че ще живее дълго или ще загине при обстоятелства, различни от бой. Затова дори окото му не мигна, когато дойде на себе си и се вторачи в дулото на пистолета в ръката на бял мъж, който го заговори на неразбираем език. Само кимна в знак, че и той предпочита да свършват бързо. След два месеца от раните му нямаше и помен, а компанията стана новият му работодател.

Белият мъж се казваше мистър Тони. Плащаше добре, но забележеше ли дори сянка на нелоялност, ставаше безпощаден. Разговаряше с подопечните си. Досега не бе имал толкова разбран шеф. Конгоанецът не би се поколебал и за секунда да го застреля, ако си заслужава. Но не си заслужаваше.

— Побързай! — подкани Кинзонзи своя другар Удри и зареди пистолета си.

Кинзонзи знаеше, че металното топче, което ще се задейства в устата на белия полицай, след като отворят вратата, понякога не предизвиква моментална смърт. Затова предпочиташе да го застреля с влизането, а после с Удри да се изкачат към Нирагонго. Там ги чакаха мистър Тони и дамите.

Мъжът, седнал пред съседния магазин с цигара, стана, раздразнен промърмори нещо и се изгуби в мрака.

Кинзонзи огледа дръжката на вратата. При първото му посещение тук отведоха Ван Борст. Тогава видя за пръв път небезизвестната Алма. Белгиецът си бе изхарчил спестяванията за „Сингапур Слинг“, за охрана и за Алма, чиито капризи не излизаха никак евтино. В безизходицата си Ван Борст допусна фаталната грешка да изнудва мистър Тони за пари, заплашвайки го, че ще разкаже в полицията каквото знае. Когато Кинзонзи и Удри пристигнаха в дома му, белгиецът ги прие по-скоро с примирение, отколкото с изненада. Побърза да допие питието си. Нарязаха го на парчета и ги хвърлиха на тлъстите свине пред бежанския лагер. Мистър Тони взе Алма. Алма с изкусителните бедра, със златния зъб и със съблазнителния налудничав поглед. Заради този поглед Кинзонзи би забил куршум в челото на мистър Тони. Ако рискът си заслужава.

Сега натисна дръжката и дръпна рязко вратата. Тя се отвори, но наполовина. Задържа я тънка стоманена тел. Телта се опъна, чу се силно, отчетливо щракване и удар на метал о метал. Така звучи и байонет, издърпан от ножница. Вратата проскърца и се разтвори.

Прекрачи прага, след него и Удри. Затръшнаха вратата зад гърба си. Лъхна ги остър мирис на повръщано.

— Запали фенера.

Удри веднага се подчини.

Кинзонзи се вторачи в дъното на помещението. От гол гвоздей на стената над леглото висеше банкнота, пропита с кръв. Кръвта бе потекла и по стената. Върху леглото, в локва от жълтеникаво повръщано, плуваше окървавено метално топче със стърчащи от него игли — като слънчеви лъчи. От белия полицай обаче нямаше и следа. Вратата! Кинзонзи се обърна рязко с приготвен за стрелба пистолет.

Там нямаше никого.

Коленичи и надникна под леглото. Нищо.

Удри отвори единствения шкаф в стаята. Оказа се празен.

— Избягал е — обърна се Удри към Кинзонзи, който прокара пръст по дюшека. — Какво е това? — Удри се приближи.

— Кръв.

Кинзонзи взе фенера от другаря си и освети пода. Кървавата следа водеше до капак с желязна халка. Дръпна я, отвори капака и насочи фенера към тъмното под краката си.

— Донеси си пушката, Удри.

Онзи излезе и се върна с „АК-47“.

— Прикривай ме — поръча Кинзонзи и се спусна по стълбите.

Стъпвайки върху пода долу, той държеше с една ръка пистолета, фенера — с другата. Огледа помещението. Светлият конус падна върху рафтове със зловещи бели маски: една с нокти вместо вежди; втора, доста правдоподобна, с боядисана в червено асиметрична уста, която стигаше до едното ухо; трета с дупки вместо очи и копия, татуирани върху бузите… Както обхождаше етажерката на срещуположната стена, светлият лъч внезапно спря. Кинзонзи се вцепени. Оръжия. Пушки. Амуниции. Мозъкът е удивителен компютър. За частици от секундата регистрира тонове информация, комбинира я и стига до правилния извод. Насочвайки фенера обратно към маските, компютърът в главата му вече бе обработил успешно получената информация. Лъчът осветли бялата маска с асиметрична уста. Венците, които се подаваха между устните, носеха червеникав отблясък като кръвта по стената под гвоздея.

Кинзонзи никога не бе хранил илюзии, че ще живее дълго или ще загине при обстоятелства, различни от бой.

Мозъкът подаде нареждания на пръста му да натисне спусъка. Мозъкът — този удивителен компютър.

За микросекунда пръстът му се подчини на заповедта. Същевременно мозъкът бе приключил с разсъжденията и бе преценил какъв ще бъде изходът.

Хари бързо разбра, че има един-единствен изход и никакво време за губене. Затова удари главата си в гвоздея, този път от по-високо. Много слабо усети как гвоздеят проби бузата му и се удари в металното топче в устата му. Смъкна се по-надолу в леглото, опря главата си о стената и се отпусна назад с цялата си тежест, като се опитваше да стегне челюстната си мускулатура. Първоначално не се случи нищо. После започна да му прилошава. Обзе го паника. Ако повърне сега, с ябълката на Леополд в устата, ще се задуши. Но колкото и да се мъчеше да успокои стомаха си, той се сви болезнено и изпрати първата „порция“ по хранопровода. Хари отчаяно повдигна главата и хълбоците си. После се отпусна върху гвоздея. И усети как той разкъса бузата му. В устата му бликна кръв и потече по трахеята, активизира кашлечния рефлекс. Гвоздеят опря о горните му зъби. Той бръкна в устата си, ала топчето лепнеше от кръв. Пръстите му се хлъзгаха по металната повърхност. Промуши пръсти зад топчето и започна да го избутва навън, докато натискаше долната си челюст с другата ръка. Зъбите му проскърцаха. После съдържанието на стомаха му изригна с мощен залп.

Вероятно именно той избута металното топче навън. Отпуснал глава на стената, Хари гледаше как лъскавото смъртоносно изобретение се къпе в повърнатото върху дюшека под болта. Изправи се върху несигурните си крака. Беше свободен. С олюляващи се стъпки пое към вратата, но се сети за причината да дойде тук. Едва на третия опит успя да отвори капака върху пода. Докато слизаше по стълбата, се подхлъзна върху собствената си кръв и полетя в непрогледния мрак. Озова се на бетонен под. Дишаше запъхтян. Чу автомобилен двигател, после и гласове. Затръшване на врати. Изправи се, намери опипом стълбата в мрака, изкачи я на два скока, протегна се, хвана капака и го затвори. В същия миг вратата на стаята се отвори и се чу гръмкото щракване на „ябълката“.

Хари се спусна предпазливо по стълбата. Усети бетонната повърхност под краката си. Затвори очи и се опита да си спомни, да извика в паметта си как изглеждаше всичко по време на последното му посещение тук: рафта вляво, „Калашников“, „Глок“, „Смит & Уесън“, куфар с пушка „Мерклин“, боеприпаси. В този ред. Започна да се ориентира опипом. Пръстите му се плъзнаха по дуло на пистолет. Гладката стомана на „Глок“. А до него — познатите очертания на „Смит & Уесън“ 38-ми калибър — като служебния му пистолет. Взе го и опипа сандъците с боеприпаси. Отгоре се раздадоха гневни гласове и стъпки. Трябваше само да отвори капака на кутията. С малко късмет ще успее. Бръкна в кутията и стисна една от картонените пачки. Опипа патроните. По дяволите, прекалено големи са! Повдигна капака на втори сандък с боеприпаси. Взе една кутия, надявайки се патроните да са с точния калибър. В същия миг в мазето проникна светлина и образува кръг — все едно насочиха сценичен прожектор срещу подножието на стълбата. Светлината се оказа достатъчна Хари да прочете етикета върху кутията: 7.62 мм. Да му се не види! Погледна рафта. И там, върху съседната кутия видя „калибър 38 мм“. Светлото петно отскочи треперливо към тавана. Хари мерна силуета на „Калашников“ в отвора, а по стълбата — мъж.

Мозъкът е удивителен компютър.

Вдигайки капака на сандъка с патрони и посягайки към една от кутиите, Хари вече бе изчислил, че е закъснял.