Ю Несбьо
Леопардът (87)

Осемдесет и седма глава
„Калашников“

— Тук изобщо нямаше да съществува път, ако не бяхме започнали миннодобивна дейност — обясни Тони Лайке, докато автомобилът подскачаше по тесния коларски път. — Предприемачи като мен са единствената надежда на тукашните хора, че Конго ще си стъпи на краката, ще догони развитите страни, ще стане част от цивилизацията. Другият вариант е да ги оставим намира, та спокойно да си продължават с отколешното си занимание: да се самоизтребват. Всички на този континент са едновременно ловци и плячка. Не забравяй това, докато се вглеждаш в умоляващите очи на изгладняло африканче. Дадеш ли му храна, някой ден очите му ще те гледат иззад прицела на автомат. И тогава няма да знае пощада.

Кая мълчеше. Беше се вторачила в червенокосата жена на задната седалка. Докато пътуваха, Лене Галтунг нито помръдна, нито си отвори устата. Само седеше с изпънати назад рамене.

— Всичко в Африка е циклично — продължи Тони. — Дъждовният и сухият период, нощта и денят, животът и смъртта. Днес ти ядеш — утре теб те изяждат. Животът тук се подчинява на природните закони. Нищо не подлежи на промяна. Затова плувай по течението, оцелявай, докато можеш, вземай каквото ти се предлага — друго няма какво да направиш. Защото твоят живот преповтаря живота на дедите ти. Не си в състояние да промениш каквото и да било. Развитието е невъзможно. До този извод са стигнали не африкански философи, а всички обикновени хора благодарение на опита. Именно този опит трябва да променим. Той променя начина на мислене, а на обратното.

— А ако опитът показва, че белите експлоатират африканските жители? — попита Кая.

— Представата за експлоатация е посята от белите. Ала това понятие е доказало отличната си приложимост за целите на африканските лидери, които се нуждаят от общ враг, за да си спечелят сподвижници сред народа. Чернокожите узурпатори открай време — чак до разпадането на колониалната система през шейсетте — са се възползвали от угризенията на белите колонизатори, за да заграбят повече власт и да дадат начало на истинската експлоатация на народа. Впрочем подобни угризения у белите са направо смехотворни. Престъпление в истинския смисъл на думата е да оставиш африканеца да действа съгласно вродените си унищожителни и смъртоносни инстинкти. Повярвай ми, Кая, повечето конгоанци смятат управлението на белгийците за най-щастливия период в историята на родината си. Метежите не са били продиктувани от народното недоволство, а от властолюбивите амбиции на отделни личности. Малобройни банди щурмуваха къщите на белгийците до езерото Киву например, защото им изглеждали красиви и се надявали да плячкосат нещо ценно оттам. Така е било, така и ще бъде. Затова жилищните сгради обикновено имат поне две врати, най-често в двата срещуположни края на къщата: през едната врата нахълтват обирджиите, през другата бягат обитателите.

— Затова ли не ви видях как се измъквате?

Тони се засмя.

— Наистина ли си въобразяваш, че ти ни следиш, а не обратното? Откакто кацнахте, не съм ви изпускал от очи. Гома е малко градче с ниски заплати и съвсем обозрим властови апарат. Двамата с Хари постъпихте безкрайно наивно, идвайки тук сами.

— Ние ли сме наивни? Какво според теб ще се случи, когато се разбере, че двама служители на норвежката полиция са изчезнали безследно в Гома?

— Отвличането не е нещо необичайно по тези географски ширини — вдигна рамене Тони. — Никак не бих се учудил, ако след няколко дни местната полиция получи писмо от лидера на бунтовническа банда за освобождението на Конго, в което той иска огромен откуп за двама ви и поставя условие няколко затворници, известни противници на режима на президента Кабила, да бъдат пуснати на свобода. Преговорите ще продължат няколко дни, но ще попаднат в задънена улица. Похитителите ще поставят неизпълними искания. После никой няма да ви види повече. Такива неща се случват всеки ден, Кая.

Тя се опита да улови погледа на Лене Галтунг в огледалото, но Лене гледаше настрани.

— А тя? — попита Кая. — Знае ли колко души си убил, Тони?

— Вече да. И ме разбира. Такава е истинската любов, Кая. С Лене довечера ще сключим брак. Поканена си — засмя се той. — В момента пътуваме към църквата. Очаква ни вълнуваща церемония, на която ще се вречем във вечна вярност. Нали, Лене?

Лене се килна напред и Кая разбра защо седи с изопнати назад рамене: ръцете й бяха закопчани на гърба с чифт розови белезници. Тони се пресегна, хвана Лене за рамото и я дръпна грубо. Тя се обърна с лице към тях и Кая се стъписа. Подпухнала от плач, с оток около едното око, Лене Галтунг беше неузнаваема. Устата й беше насила разтворена, а устните оформяха нямо „о“. Във вътрешността му проблясваше метал. От златното топче висеше къса червена връв.

Думите на Тони отекнаха в главата на Кая като едно друго предложение за женитба на прага на смъртта или по-скоро погребение под снега:

— Докато смъртта ни раздели.

Хари се шмугна зад рафтовете с маски, когато силуетът на мъжа стъпи върху пода и насочи фенера към стените. Нямаше къде да се скрие, оставаше му единствено да отброява секундите, докато непознатият го открие. Затвори очи, за да не го заслепи светлият лъч, и отвори пачката с патрони с лявата си ръка. Взе четири патрона с обиграно движение. Отвори барабана на револвера с дясната ръка, като се надяваше да задейства автоматизирания навик, придобит в американското общежитие в Кабрини Грийн, където поради липса на интересни занимания се упражняваше да зарежда бързо оръжието си. Ала сега обстоятелствата бяха доста по-различни — нито беше сам, нито скучаеше. Пръстите му трепереха. Светлият лъч падна върху лицето му, той инстинктивно стисна очи и под клепачите му затанцуваха червени петна. Изопна тялото си в очакване куршумите да го пронижат. Мъжът обаче не стреля. Светлината изчезна. Хари още не бе мъртъв. Пръстите започнаха да се подчиняват на командите на мозъка. Напъхаха патроните в четири от шестте празни гнезда със спокойни, ефективни движения на едната ръка. Барабанът щракна. Хари отвори очи, защото отново усети светлия лъч върху лицето си. Заслепен, натисна спусъка право в „слънцето“ срещу себе си. Светлината отскочи към тавана и се изгуби. Изстрелът отекна многократно. Чуваше се и гръмкото търкаляне на фенера, който разпръскваше светлина като морски фар из цялото помещение.

— Кинзонзи! Кинзонзи! — чу се отгоре.

Фенерът се спря в рафтовете. Хари се спусна светкавично, грабна го, легна по гръб на пода, изпъна ръка с фенера възможно най-далеч от тялото си, опря стъпала о рафтовете и се оттласна към стълбата така, че да се озове точно под капака. В същия миг отгоре проехтя автоматен откос. Куршумите зашляпаха по пода около фенера като удари с камшик и Хари усети как по ръцете и гърдите му се посипаха парчета, отскочили от бетонния под. Прицели се и бързо изстреля три куршума срещу осветената фигура, разкрачила се над отвора.

Първо падна автоматът „Калашников“. Изтрещя оглушително върху пода до главата на Хари. После се свлече и мъжът. Хари едва свари да се отдръпне и тялото тупна долу без никакво съпротивление: мъртва телесна материя.

В продължение на няколко секунди цареше тишина.

После Хари чу как Кинзонзи — ако първият слязъл чернокож наистина се казваше така — простена тихо. Хари се изправи, като продължаваше да държи фенера на разстояние от тялото си, и ритна настрани пистолета „Глок“, паднал на пода до конгоанеца. После взе автомата, завлачи другия конгоанец до стената, възможно най-далеч от Кинзонзи, и го освети. Явно и той бе реагирал машинално като Хари — бе стрелял слепешком в светлото петно. Професионалният поглед на Хари веднага регистрира, че по слабините панталонът на мъжа е пропит с кръв, и заключи, че куршумът е продължил към стомаха, но не го е убил. По рамото му се стичаше с кръв, следователно един от куршумите бе улучил подмишницата му. Това обясняваше защо автоматът падна пръв. Хари приклекна. Но не обясняваше защо мъжът не диша.

Освети лицето му: не мъж, а момче.

Куршумът се бе врязал под брадичката, а заради ъгъла между момчето и Хари оловото най-вероятно бе навлязло в устата, бе пробило небцето и оттам — мозъка. Хари си пое въздух. Момчето нямаше повече от шестнайсет-седемнайсет години. Красив младеж. Погубена хубост. Хари се изправи, насочи дулото на автомата срещу главата на мъртвия и извика високо:

— Where are they? Mister Leike. Toni. Where? — почака малко и продължи: — What? Louder. I can’t hear you. Where? Three seconds. One — two…^[1]

Хари дръпна спусъка. Оръжието явно бе настроено на автоматичен, а не на полуавтоматичен режим, защото преди да се сети да отпусне пръста си, Хари изстреля поне четири куршума. Затвори очи и усети как кръвта плисна в лицето му. После повдигна клепачи: от красивото лице на младежа нямаше и помен. Хари видя как по голото му тяло се стича нещо топло.

Пристъпи към Кинзонзи и застана разкрачен над него, насочи фенера към лицето му, а дулото на автомата — към челото му и повтори същото отпреди малко — дума по дума:

— Where are they? Mister Leike. Toni. Where? Three seconds…

Кинзонзи отвори очи. Склерите му потрепнаха. Страхът от смъртта е предпоставка за желание за живот. Или поне тук, в Гома.

Кинзонзи отговори бавно и ясно.