Ю Несбьо
Леопардът (44)

Четирийсет и четвърта глава
Котвата

Кая застана на вратата към спалнята и се загледа и него. В Микаел Белман. За външните хора: съвестен амбициозен главен инспектор, щастливо женен баща на три деца с големи шансове да оглави новия гигант КРИПОС — монополист върху разследването на убийства в Норвегия. За нея, Кая Сулнес: мъжа, в когото се влюби още от пръв поглед и който я прелъсти по всички нравила на флирта, използвайки и няколко нерегламентирани. Не му отне много време и усилия, но вината за това общо взето беше нейна. Какво каза Хари? „Женен е и ти обещава да напусне жена си и децата, но така и не го прави.“

Точно в десетката, разбира се. Ние, хората, сме ужасно банални. Вярваме в нещо, защото ни се иска да го вярваме. В богове, за да надвием страха от смъртта; в любовта, защото с нея животът изглежда по-хубав; в думите на семейни мъже, защото се надяваме да са истина.

Кая знаеше какво ще каже Микаел. И той не закъсня да потвърди очакванията й:

— Трябва да тръгвам. Тя ще се чуди какво става.

— Да — въздъхна Кая и за пореден път се въздържа да го попита „А защо не сложиш край на тази неяснота? Защо не си изпълниш обещанието?“ Напоследък в главата й се появяваше и друг въпрос: „И защо вече не съм сигурна дали искам да го направиш?“

Подпирайки се на парапета, Хари се качваше по стълбите към Отделението по хематология в Държавната болница. Ризата му лепнеше от пот, той зъзнеше и зъбите му тракаха като двутактов двигател. До гуша му дойде: от „Джим Бийм“, от бесовете, от самия него, от всички гадости. Олюлявайки се, пое по коридора. В дъното вече виждаше вратата към стаята на баща му.

От кабинета на дежурните сестри се подаде глава, изгледа го и пак изчезна. На Хари му оставаха петдесет метра до стаята, когато двама медицински работници — плешив мъж и жена — му пресякоха пътя.

— В това отделение не се съхраняват лекарствени средства — обясни мъжът.

— Думите ви са не само долна лъжа — възрази Хари, като се мъчеше да се задържи на краката си и да спре да трака със зъби, — но и ужасна обида. Не съм наркоман, а близък на ваш пациент. Отдръпнете се да мина.

— Извинете — жената явно се поуспокои от ясната дикция на Хари. — Миришете на пивоварна и не можем да ви позволим…

— В пивоварната се вари бира — прекъсна я Хари. — „Джим Бийм“ е бърбън. Следователно би трябвало да ви мириша на дестилерия, госпожице.

— Все едно — сряза го мъжът и хвана Хари за лакътя, но веднага го пусна, защото полицаят изви ръката му.

Мъжът изохка и лицето му се сгърчи от болка. Хари го изгледа предизвикателно.

— Обади се в полицията, Герд — прошепна мъжът, без да сваля поглед от Хари.

— Ако не възразявате, аз поемам оттук — обади се някой зад тях. Сигюр Алтман, с папка под мишница, се усмихваше дружелюбно. — Ще ме придружиш ли до склада с наркотичните вещества, Хари?

Старши инспекторът се олюля напред-назад. Прикова поглед в дребния слаб санитар с кръгли очила и кимна.

— Оттук — насочи го Алтман, вече тръгнал по коридора.

Кабинетът на Алтман приличаше на бърлога: без прозорци, без вентилация. Мебелировката му се изчерпваше с бюро, настолен компютър, походно легло (Алтман обясни, че ляга там по време на нощните дежурства, когато няма работа, и го будят при необходимост) и апаратура за включване на пациенти към химиотерапия.

— Алтман… — замислено подхвана Хари, седна на ръба на леглото и премлясна шумно, все едно по устните му е попаднало лепило. — Доста необичайно име. Чувал съм само за един Алтман освен теб, и то е модификация.

— За Робърт Олтман — досети се веднага медицинският работник и седна на единствения стол в помещението. — Израснах в малко селце и не се харесвах. Веднага щом напуснах родното си място, подадох молба за смяна на фамилното ми име — беше прекалено обикновено. Като причина изтъкнах, че искам да нося фамилията на любимия ми режисьор — Робърт Олтман. Навярно служителят, прегледал молбата ми, е бил махмурлия, защото я одобриха. Всеки човек има нужда да се прероди.

— „Играчът“ — сети се Хари.

— „Госфорд Парк“.

— „Преки пътища“.

— Истински шедьовър!

— Хубав е, но критиците го прехвалват. Съдържа прекалено много тематични линии. Режисьорският подход излишно усложнява действието.

— Нима животът не е сложен? Хората — също. Гледай го още веднъж, Хари.

— Мм.

— Как върви работата? Някакъв напредък в разследването по случая „Марит Улсен“?

— Днес арестуваха убиеца.

— Сериозно? Сега разбирам какво си полял. — Алтман притисна брадичка о гърдите си и погледна над очилата. — Да си призная, тайно се надявам някой ден да разкажа на внуците ми, че сведенията за кетаномина, които получи от мен, са се оказали разковничето към разплитането на случая.

— Имаш право да се надяваш, но всъщност го разобличи телефонно обаждане до една от жертвите му.

— Лоша работа.

— За кого?

— За всички, които страдат. Защо дойде посред нощ при баща си?

Хари закри устата си с ръка и се оригна беззвучно.

— Винаги има причина — настоя Алтман. — Независимо колко чаши си обърнал, не си дошъл заради пиянска прищявка. Но от друга страна, това не ме засяга и вероятно е по-добре да си затвар…

— Някога молили ли са те да съдействаш при евтаназия?

— Случвало се е — сви рамене медицинският работник. — Понеже съм специализирал анестезиология, нормално е да се обръщат към мен в такива случаи. Защо питаш?

— Баща ми ме помоли да скъся мъките му.

— Подобно искане стоварва неимоверно тежко бреме върху плещите ти. Затова ли дойде? За да се свърши веднъж завинаги?

Хари обходи за втори път с поглед стаята в търсене на течност със съдържание на алкохол.

— Дойдох, за да помоля за прошка, задето не мога да го направя.

— Не си виновен. Никой не бива да иска от някого да му отнеме живота, най-малко баща от сина си.

Хари отпусна глава върху ръцете си. Тежеше като топка за боулинг.

— Веднъж вече съм го правил — промълви.

— Съкратил си мъките на безнадеждно болен? — попита Алтман по-скоро изненадан, отколкото шокиран.

— Не — поклати глава Хари. — Отказах да помогна на най-върлия ми враг да умре. Страда от нелечима и много мъчителна болест с лоша прогноза. Заради патологични изменения кожата му постепенно го задушава.

— Склеродермия — кимна Алтман.

— Когато го залових, той ме предизвика да го убия. Намирахме се на кула — само двамата. Този човек бе убил много хора и нарани мен и близките ми. Остави ни белег за цял живот. Бях го взел на прицел с револвера. Ако бях стрелял, щях да обясня, че е било убийство при самоотбрана. И всички щяха да ми повярват.

— Но си предпочел да го оставиш жив. Смъртта ти се е сторила прекалено леко измъкване за такъв злодей.

— Да.

— А сега постъпваш така и с баща си: обричаш го на страдание, вместо да го избавиш от мъките.

Хари разтърка тила си.

— Спират ме не принципи за неприкосновеността на живота и тем подобни глупости, а страхът. Не ми стиска. Наистина ли нямаш нещо силно за пиене, Алтман?

Сигюр поклати глава. Хари не разбра дали в отговор на последния му въпрос, или като ответна реакция на размислите му. А навярно с жеста си Алтман показа отношение и към двете.

— Не може просто така да игнорираш чувствата си, Хари. Опитваш се да пренебрегнеш факта, че и ти като всички хора си подвластен на общочовешките представи кое е правилно и кое — погрешно. Навярно на интелектуално ниво не одобряваш тези представи, но те са неизменно вкопани в дълбините на съзнанието ти като котва. Някои принципи си възприел от родителите си, други — от поуките в приказките. Понятието ти за редно и нередно се е изградило и в училище, когато, да речем, си станал свидетел на несправедливост и вътрешно си се разбунтувал срещу нея. Сборът от всички тези полузабравени преживявания е изградил в теб морални устои. — Алтман се наведе напред. — „Котва“ всъщност е много подходящо сравнение. Котвата, както и стереотипите ни, не се вижда, защото е потънала дълбоко, но не можеш да се отдалечиш от нея, защото тя те дърпа. И ти неизменно я влачиш след себе си, защото тя е твоят дом. Приеми тази котва, Хари.

Хари се вторачи в преплетените си пръсти.

— Болките му…

— Физическото страдание не е най-ужасното — увери го Алтман. — Повярвай ми, всеки ден се сблъсквам с него. Дори страхът от смъртта не е най-лошото.

— А кое?

— Унижението, усещането, че болестта уронва достойнството и самоуважението ти. Чувстваш се разголен, отритнат. Ето, това е най-страшното наказание за един човек — да го погребеш жив. Остава му единствено утехата, че ще си отиде бързо.

— Мм. — Хари изгледа Алтман продължително. — Дали в шкафа ти няма да се намери нещо, което да разведри настроението ни?