Ю Несбьо
Леопардът (63)

Шейсет и трета глава
Хамбарът

Хари хвърли още една цепеница в желязната печка.

Седнал до масата, Белман тракаше със зъби. Пигментните петна по лицето му придобиха синкав оттенък. Първо опитаха да блъскат по вратата и да надвикат свистящия вятър, но после строшиха прозореца към спалнята. Леглото вътре не беше оправено и се носеше миризми на сън. Сякаш някой току-що бе излязъл оттук. Едва се сдържа да не провери дали леглото не е топло. Бяха премръзнали и не можеха да преценят кое е студено и кое — топло, но въпреки това Хари разрови черната пепел в печката, за да разбере дали има жар. Нямаше.

Белман се премести по-близо.

— Долу видя ли друго освен шейната?

Откакто хукна след Хари с викове да не го изоставя и снега и се метна в движение на седалката зад него, Белман не бе отронил дума.

— Ръка — отвърна Хари.

— Чия?

— Откъде да знам?

Хари стана и отиде в банята да огледа тоалетните принадлежности. А те не бяха много: сапун и бръснарско ножче. Липсваше четка за зъби. Един-единствен човек, мъж. Или не си мие зъбите, или е заминал нанякъде. Подът беше влажен, дори по первазите имаше следи от вода, сякаш някой съвсем скоро го е мил. Нещо привлече вниманието му. Приклекна. Скрито наполовина от перваза, се мъдреше кафяво-черно камъче. Взе го и го огледа. Не приличаше на лава. Прибра го в джоба си.

В кухненските чекмеджета откри кафе и хляб. Опипа хляба: сравнително пресен. В хладилника намери буркан със сладко, масло и две бири. От глад му се струваше, че долавя миризмата на печено месо. Прерови всички долапи. Нищо. Нима обитателят на тази къща се храни само с хляб и сладко? Върху купчина чинии — същите като в „Ховасхюта“ — намери пакет бисквити. И обзавеждането беше същото. Дали и тази хижа е туристическа? Хари се сепна. Не, не си въобразяваше. Наистина долавяше миризма на печено — не, на изгоряло месо.

Върна се в трапезарията.

— Усещаш ли? — попита.

— Какво?

— Миризмата.

Хари приклекна до печката. До вратичката й, върху релефно изображение на елен, изработено от чугун, се бяха полепили три овъглени парчета.

— Намери ли храна? — поинтересува се Белман.

— Зависи кое смяташ за храна — замислено промърмори Хари.

— Видях хамбар в другия край на двора. Може…

— Вместо да разсъждаваш, отиди и провери.

Белман кимна, стана и излезе.

Хари се приближи до писалището да потърси удобен предмет, с който да изстърже залепналите парчета. Дръпна най-горното чекмедже. Оказа се празно. Както и всички останали. Само в най-долното откри лист хартия. Не, не лист, а снимка, обърната с лицето надолу. Хари се изненада: какво по-странно от семейна снимка в туристическа хижа! Фотографията беше направена през лятото, пред малка къща с двор. Мъж и жена, седнали на стълбите, заедно с момченце. Жената в синя рокля, със забрадка, без грим и с изморена усмивка. Мъжът със строго стиснати устни и непроницаемо изражение — типичен стеснителен норвежец, създаващ впечатлението, че крие нещо. Вниманието на Хари обаче привлече детето. Приличаше на майка си, имаше нейната широка, открита усмивка, мек поглед и нежни черти. Ала приличаше и на друг по едрите бели зъби…

Хари се приближи до печката. Изведнъж пак го втресе. Острата миризма на опърлено месо. Затвори очи и се помъчи да диша дълбоко и равномерно през носа, но въпреки това му прилоша.

Белман се появи в стаята с широка усмивка:

— Дано обичаш еленско месо.

Хари се сепна. Кое го бе събудило? Звук или липсата на звук? Защото в стаята цареше пълна тишина. Вятърът навън бе замлъкнал. Отметна вълненото одеяло и стана от дивана. Приближи се до прозореца и надникна навън. Някой бе преобразил пейзажа с магическа пръчка. Вълшебната лунна светлина придаваше на суровата, допреди шест часа безжалостна природа, майчинска нежност и красота. Забеляза следи по снега. Сега си спомни: наистина чу нещо. Би могло да е птица или животно. Ослуша се. Иззад вратата на спалнята се чуваше хъркане. Значи, Белман не беше ставал скоро. Погледът му проследи дирите. Водеха от къщата към хамбара. Или обратно: от хамбара към къщата? А навярно следи имаше и в двете посоки. Хари се запита възможно ли е снегът да не е засипал следите от Белман отпреди шест часа. Всъщност кога спря да вали?

Обу си ботушите, излезе и огледа снега пред външната тоалетна. Натам не водеха следи. Обърна гръб към хамбара и се облекчи срещу стената на хижата. Защо мъжете винаги пикаят срещу нещо? Остатъци от животинския инстинкт да маркираш територия? Или… Всъщност — даде си постепенно сметка Хари, — действието му бе продиктувано не толкова от потребността да се облекчи до нещо, а да обърне гръб на хамбара, защото имаше чувството, че някой го наблюдава оттам. Закопча си ципа и се обърна към бараката с островръх покрив. Тръгна към нея. Подминавайки заснежената шейна, взе лопатата. Възнамеряваше да влезе направо, но вместо това спря пред каменните стълби към ниската врата. Ослуша се. Не чу нищо. Какви, по дяволите, ги вършеше? Та там нямаше никого. Качи се по стълбите и мозъчният му център изпрати сигнал към ръката му да хване дръжката на вратата, ала ръката отказа да се подчини. Какво се случваше с него? Сърцето му заблъска до болка в гърдите и ей сега щеше да изскочи. Обля го пот. Тялото му отказваше да слуша. Чувстваше се точно както описваха това състояние по книгите: паническа атака. На помощ му се притече гневът. Ритна вратата с всичка сила и хлътна в мрака. Лъхна го остра миризма на мас, опушено месо и засъхнала кръв. Оскъдната лунна светлина, процеждаща се през отвора, проблесна в чифт очи. Хари замахна с лопатата и улучи нещо. Чу се звук от удар по мъртва плът. Вратата зад гърба му се отвори по-широко и светлината нахлу в хамбара. Хари се вгледа в увисналия пред него мъртъв елен. Помещението се оказа пълно с убити животни.

Той пусна лопатата и се свлече на колене. И изведнъж всичко го връхлетя едновременно: пропуканата стена, снегът, който го ядеше жив, паниката, че ще се задуши, ужасът, докато падаше към черните камъни. Чувстваше се толкова самотен. Защото те си отиваха. Баща му минаваше транзит, включен към апарат за командно дишане; Ракел и Олег — два силуета в контражур на летището — също минаваха транзит. Хари искаше да се върне в прокапалата стая, между солидните влажни стени. Да усети миризмата на пот, пропита в дюшека, и да вдиша сладкия дим, който го праща към тях. Транзит. Хари наведе глава. Горещи сълзи рукнаха по лицето му.

Разпечатах снимка на Юси Колка от електронното издание на „Дагбладе“ и я закачих на стената до другите.

По новините не споменаха нито дума за Хари Хуле и полицаите в хижата. Нито за Иска Пелър. Дали са блъфирали? Опитват се. А сега загина полицай. Ще подновят опитите с удвоени сили. Трябва да го направят. Чуваш ли, Хуле? Не? Трябва да го направиш. Толкова близо съм, че мога да го прошепна в ухото ти.