Александър Белов
Бой без правила (43)

Епилог

Отначало всичко вървеше точно така, както предполагаше Юрий Ростиславович. Делото на Саша не можеше веднага да бъде прекратено, но то бе подкарано към девета глуха. Отначало обясниха меко, но достъпно на следователя Сиротин в един високопоставен кабинет, че прекалено усърдната работа по това дело е излишна, че всъщност Мухин е един обикновен бандит и който и да е неговият убиец, той, погледнато обективно, е направил услуга на цялото съветско общество, като го е избавил от такава измет, каквато е бил убитият.

Сиротин се оказа схватлив човек. Той напълно се отдаде на другите си дела, а в отговор на всички въпроси на Каверин само безсилно разперваше ръце. Старши лейтенантът пък се опитваше да задвижи всичките си връзки, за да окаже натиск върху Сиротин или да успее да прехвърли делото на друг следовател. Дори направо заявяваше, че има оперативна информация за това къде се укрива Белов. В отговор на което и на него също така директно му бе казано, че престъпността в държавата надига глава и че органите на правосъдието не могат да зарежат всичките си останали дела, само и само за да се занимават с убийството на неговия безпътен братовчед.

Каверин също беше схватлив човек и веднага прекрати всички опити да ускори следствието. Стана му ясно, че някъде горе бяха решили да измъкнат Белов. На простия старши лейтенант от милицията не му беше по силите да възпрепятства това.

И той се примири. Примири се с това, че загуби тази битка. Но само тази битка, ала не и цялата война. Някой ден — Каверин беше сигурен в това — пътищата им с Белов отново щяха да се пресекат и тогава той щеше да го притисне до стената както трябва.

А Саша… Саша си ближеше раните… Тогава, в онова ранно октомврийско утро, Космос все пак рискува и откара приятеля си направо при своите босове. Те не бяха чували кой знае колко неща за Белов, но главното — това, че той беше очистил Мухата, го знаеха. Дали това беше така или не, не интересуваше никого.

Важното беше друго — в противниковата страна, в лагера на люберецката бригада, много хора бяха убедени, че Мухата е получил куршум от Белов. Затова за въпросните босове да приемат беглеца сега, когато физиономията му висеше на всеки стълб, да му осигурят покрив и защита, означаваше не само да влязат във възможен конфликт с властите, но и да хвърлят открито предизвикателство към силния си и опасен конкурент.

Колкото и да бе странно, именно това съображение реши нещата в полза на Белов. Те отдавна имаха търкания с люберецката бригада и сблъсъците заради спорни обекти и територии избухваха едва ли не всеки месец. Конкурентите им се държаха нагло, пренебрегвайки не само предишните им договорености, но и приетите в техните среди правила. Необходимостта да поставят нахалните момчета на мястото им беше напълно очевидна и както се казва, отдавна бе назряла. Впрочем Белов можеше да им послужи като прекрасен повод за голямо и решително разчистване на сметките. При това инициатор на конфликта щеше да стане люберецката бригада, което означаваше, че „общественото мнение“ вероятно щеше да се настрои срещу нея.

Ето защо Белов не само беше приет, но и посрещнат като свой човек.

Той незабавно беше откаран на сигурно място — в едно малко селце на един час път от града — и при него бе докаран лекар. Осигуриха на Саша и постоянна болногледачка — една немного разговорлива жена на около петдесетина години, и още едно момче на име Рязания, за свръзка, дребни поръчения и просто така — за всеки случай.

Раната на Белов не се оказа опасна. След като го прегледа, лекарят констатира, че за щастие, куршумът не е засегнал нищо сериозно и дори се пошегува, като нарече раната му „дупчица от лявата страна“. Щом обработи раната, лекарят остави лекарства, инструктира подробно болногледачката и изчезна.

За Саша се грижеха добре (болногледачката се оказа професионална медицинска сестра), хранеха го като за угояване и той започна бързо да се възстановява. Само след две седмици той се почувства напълно здрав, но независимо от това засега не можеше да напуска убежището си. Принудителното затворничество и безделието го измъчваха, активната му натура жадуваше за действия, но той не знаеше с какво да се захване. Дори нямаше с кого да проведе един смислен разговор — цял месец не се бе виждал с никого другиго освен с болногледачката и Рязания. Впрочем, неговите опекуни също не страдаха от излишна разговорливост.

Да, в началото криеха Белов от всички. Дори Космос и Пчелата не знаеха къде се е окопал приятелят им. Времето за решителната битка с люберецката бригада още не бе настъпило. Трябваше да се подготвят, да съберат сили, да намерят съюзници, затова не биваше да дразнят лъва, преди да настъпи подходящият момент.

А в началото на декември при Саша пристигна на посещение един от онези, които Космос наричаше босове.

Това беше един благопристоен наглед висок мъж на около четирийсет-четирийсет и пет години, плешив, с кръгли очила. Външността му никак не съответстваше на заниманието, на което бе посветил живота си. Според Саша така би трябвало да изглежда някой доцент от институт или лекар, или адвокат…

— Е, Александър Белов, хайде да се запознаем! — протегна му той тясната си, мека длан. — Валентин Сергеевич…

— Саша…

Мъжът, който се представи като Валентин Сергеевич, внимателно разглеждаше малко смутения Белов. Той сериозно се бе подготвил за тази среща, като се бе постарал да научи колкото се може повече неща за него и сега сякаш съпоставяше първите си впечатления с онова, което бе успял да чуе.

Да, мислеше си той, май че всичко, което казват за него, е истина. Той без съмнение е умен, целеустремен, решителен. По природа е призван да бъде лидер. А най-важното е, че в него се долавя силният характер и личността. В него има живец. Такива като него обикновено се превръщат истински приятели. Или в истински врагове.

Пред госта стоеше трудна задача — той трябваше да се вмъкне в мозъка и в душата на това момче и за една вечер да втълпи там онова, което би заставило Белов да стане негов — на Валентин Сергеевич, човек. Той имаше нужда от Саша — поне до предстоящата битка с люберецката бригада. Белов трябваше да се превърне в явна, видима причина за тази битка и присъствието му там просто беше наложително!

Като начало той трябваше да избере правилния тон. От това в крайна сметка зависеше дали начинанието му ще сполучи и дали той ще успее да спечели младежа на своя страна. На този етап не трябваше да греши, налагаше се веднага да улучи целта. След известно колебание гостът широко се усмихна:

— Изглеждаш прекрасно! Казаха ми, че се възстановяваш, дето се вика, не с дни, а с часове, но честно казано, много-много не ми се вярваше, че е точно така. А сега с очите си виждам — истина е, не са ме излъгали…

Белов мълчеше и напрегнато се взираше в радушно усмихващия се мъж. Той отдавна очакваше този разговор. Тъй като гледаше реално на нещата, Саша разбираше, че нищо на този свят не се прави даром и че ще му се наложи да плати за това, че се бяха грижили за него и го бяха скрили от милицията. И, естествено, той изключително много се интересуваше от това каква ще бъде отплатата.

— Да, благодаря, вече съм напълно здрав — вежливо отвърна. — Кажете ми кога ще ме пуснат.

— Да те „пуснат“ ли? — учудено повдигна вежди гостът. — Никой не те задържа тук. Ако искаш, можеш да си тръгнеш още сега. На твое място обаче аз не бих направил това — ти все още си обявен за издирване, Саша…

Белов сведе глава. Мъжът беше прав — къде можеше да отиде? Виж, ако Космос дойдеше тук…

— Какво овеси нос, герой? — подсмихна се гостът. — Какво става, скучно ли ти е сам?

— Скучно ми е — кимна Саша. — А къде са Космос, Пчелата? Защо нито веднъж не дойдоха да ме видят?

— Защото аз им забраних — отвърна Валентин Сергеевич и се намръщи. — Знаеш ли, Саша, това, че ченгетата те търсят, дето се вика, все още е половин беда. Далеч по-лошо е другото — че те търсят приятелите на Мухата. Тези хора са къде по-опасни…

— Но аз не съм го убил!

— Аз ти вярвам. Но те мислят другояче! И ако научат, че ти си при нас, ще стане лошо не само за теб, но и за всички ни. Нали знаеш, че люберецката бригада не обича шегите… — Мъжът свали очилата си и уморено разтърка очите си. — Ние страшно много рискувахме, Саша, когато те приехме.

Белов разбра, че събеседникът му върви към целта. Сега щеше да стане дума за цената на всичко онова, което бяха направили за него тук.

— Разбрах — избоботи той. — Аз… аз ще ви платя за всичко… Не веднага, разбира се… Само ми кажете колко ви дължа.

— Да ни „дължиш“ ли? — отново повдигна вежди мъжът и студено каза: — Не, не си ме разбрал. Аз не укривам бегълците и ранените приятели на моите хора за пари. Това не е моят бизнес.

След като заяви това, Валентин Сергеевич замълча и се извърна. Саша също мълчеше, защото разбра, че е нещо е сгафил.

— Извинявайте… — процеди най-сетне Белов.

— Скъпи мой — меко започна мъжът, — виждам, че не разбираш добре доста неща. Ти си мислиш, че щом ние имаме проблеми със закона, значи сме злодеи и подлеци? Но нали и ти, Саша, също имаш проблеми със закона! Излиза, че и ти си подлец, така ли? — Той сви рамене с недоумение и въздъхна. — Знаеш ли какво, Саша, виждам, че, дето се вика, трябва да си поговорим откровено… Зина! — извика той на болногледачката. — Я ни направи чай…

Започна дълъг и спокоен разговор. Впрочем, това беше трудно да се нарече разговор, тъй като говореше предимно Валентин Сергеевич. Това по-скоро можеше да се нарече лекция по теория и практика на организираната престъпност. Пък и на всичкото отгоре лекторът познаваше много добре предмета си! А и беше доброжелателен, ерудиран и дяволски убедителен.

Разбира се, той започна с историята на предмета.

— … Спомни си, например, знаменитите гангстерски синдикати от времето на голямата депресия в САЩ. Защо се стигна до техния толкова голям разцвет? Ами, защото официалната власт е била слаба и навсякъде са царели униние и хаос! Хората просто са имали нужда от ред и щом правителството не е било в състояние да им го осигури, той бил постигнат с други средства. Разбираш ли? Природата не търпи празно място, затова слабостта на властта в страната се компенсира от онези, които са силни. Те диктуват на обществото своите прости и ясни на всички правила на играта. А сега си помисли дали в момента положението у нас не е същото? Нима дежурният патрул от две мързеливи ченгета е в състояние да въведе ред на огромния пазар? Ами, че ако не сме ние, всякаква сган веднага ще изтрепе всички търговци!

— Видях как на Рижката гара някакви с бръснати глави налетяха на една търговка и Коса и Пчелата…

— Ето! Нали виждаш! — прекъснато, вдигайки важно пръст мъжът. — Да, ние вземаме пари от търговците, нещо повече — ние изискваме те да ни плащат, но ние сме и онези, които им осигуряват ред! Ала нима проблемът е само с тези, бръснатите? Знаеш ли още колко главоболия имаме там? Изглаждане на конфликти, защита от нападения, борба с джебчиите…

— С чуждите ли? — усмихна се Саша.

— С всички! — отсече Валентин Сергеевич. — Ако по пазара шарят джебчии, изчезват купувачите! А след тях — и търговците. Тогава от кого ще вземаме пари? Разбираш ли, Саша, във всяка работа е нужен ред…

— Но тези вземания от търговците… Ами, че те са направо огромни.

— Кой ти каза?! — учудено възкликна гостът. — Те са справедливи. Та нали, ако те изведнъж наистина станат прекомерно големи, търговците веднага ще се преместят на друг пазар! Ами, че това е цяла наука… Знаеш ли, Саша, ние не се свързваме с онези, които работят честно. На нас това просто не ни е изгодно — колко можеш да вземеш от такива хора? А пък да подгрееш някой крадец — в това има смисъл!

— Излиза, че вие сте нещо като Робин Худ? — подсмихна се Белов.

— Не — поклати глава мъжът. — Робин Худ вземал парите от богатите и ги давал на бедните, нали така? А ние вземаме парите от мошениците и ги прибираме за себе си. Нали разбираш: от мошениците — за себе си! — Валентин Сергеевич помълча малко и изведнъж се усмихна. — Спомних си една история… — обясни усмивката си той. — Искаш ли да ти я разкажа?

Белов кимна с готовност. След месеца, прекаран в затворническа самота, разговорът с този толкова интересен събеседник го завладяваше все повече и повече.

— Това се случи отдавна, още по времето на Брежнев. Тогава съм бил на твоята възраст, е, може би малко по-голям. Шеф ни беше… впрочем, това не е важно. По-важното е, че той беше разумен и мъдър човек. Та така, веднъж той отишъл до автомата за газирани напитки, пуснал вътре три копейки и изпил въпросната водичка със сироп. Изпил я и казал: „Защо водата не е сладка, преди беше по-сладка?“ А после помисли, помисли и изпрати нас, младежите, да събираме образци от газираните напитки из целия град. Събрахме ги, проверихме ги и се оказа, че сиропът в тях е почти два пъти по-малко, отколкото е необходимо. На това отгоре — навсякъде, из цяла Москва, схващаш ли? Значи, кой си пълни гушката от това? Правилно — най-главният. Тогава ние започнахме да го следим и му се изтърсихме на гости, когато цялото му семейство беше на почивка в санаториум. Естествено, той отричаше, но и ние не бяхме пионерчета тимуровци! Понатиснахме мръсника и той се предаде! Знаеш ли колко взехме от това началниче? Не всяка спестовна каса разполага с толкова! А най-важното е, че всичко беше чисто! Той, гадината, дори не можеше да се оплаче от нас, защото щяха да пипнат и него самия — „А вие, другарю, откъде имате толкова пари, а?!“ — Валентин Сергеевич се засмя.

Засмя се и Саша — историята наистина беше забавна. И поучителна.

— А знаеш, Сашок, защо ти разказвам всичко това? — изведнъж сериозно попита мъжът. — Ще ми се, когато си отидеш оттук, да имаш правилна и справедлива оценка за мен и за всички нас… Не като за някаква бандитска измет, не като за криминални боклуци, е, не и като за ангелчета, разбира се… Оценката ти трябва да бъде справедлива, разбираш ли?

Белов кимна — беше разбрал.

— И още нещо, Саша… — съсредоточено го погледна в очите Валентин Сергеевич. — Космос ми разказа много неща за теб, пък и аз не съм сляп, виждам що за човек си. С две думи, на нас ни трябват такива хора. Само че те моля да ме разбереш правилно — ти си свободен човек и имаш правото да решаваш съдбата си сам. Нямам нужда от твоите жертви и от отплатата ти за санаториума. Но ако все пак вземеш такова решение, аз ще се радвам, честна дума. — Гостът на Саша стана, давайки да се разбере, че разговорът е приключил.

— Валентин Сергеевич, а какво е станало с онези американски гангстери по-късно? — попита неочаквано Белов.

Мъжът свали очилата си и погледна събеседника си с любопитство.

— Ама, ти май не си обикновен човек, Александър Белов… Изобщо не си обикновен човек! — шеговито му се закани с пръст той. — Мислиш в перспектива, браво! Ами, гангстерите… Различни неща са се случили с тях. Някои ги е застигнал куршум, други влезли в затвора — за сериозни неща и за дълго, а онези, които били по-умни, станали големи хора! И президенти на големи компании, и банкери, и конгресмени… Всеки си има своята съдба, Саша! Всеки! Както и да е, оздравявай по-бързо! — Подаде му ръка Валентин Сергеевич, погледна часовника си и възкликна:

— Ама, че се заприказвахме с теб!

А на другия ден при Саша дойдоха Космос и Пчелата — карантината му беше свалена. Приятелите му започнаха да го посещават често, едва ли не всеки ден, с тях започна да идва и Фил. На няколко пъти те си позволиха да си направят бурни купони — вярно, без момичета, но за сметка на това с такова количество алкохол, че…

И уж всичко беше наред, докато веднъж Космос не донесе на Белов тревожна новина.

— Шибана работа, Саня — навъсено съобщи той, хапейки по навик устни. — Нямам представа как е станало, но от противниковата страна са успели да надушат кой те крие…

Той наистина нямаше откъде да знае, че изтичането на информацията бе организирано лично от Валентин Сергеевич, защото бе настанало времето за решаващата битка.

— Така-а-а… — загрижено проточи Саша. — Значи трябва да се изпаря оттук?

— Чакай малко, не се гърчи. Знаеш ли, те решиха да не те предават! — не без гордост отвърна Космос.

— Как така? — изненада се Белов.

— Ами, така! Теглиха една майна на онези от люберецката бригада и толкоз! — изсумтя той.

— И какво ще стане сега?

— Ще има голямо разчистване на сметките, Саня… Много голямо…

— Ами, аз?

— Какво ти? Ти си ранен и им е казано да не те закачат — сви рамене Космос.

— Че какво ми е раненото, по дяволите! — избухна Белов. — Отдавна съм здрав като… Какво им става на онези, да не са откачили?

Той наистина беше възмутен до дъното на душата си — как така някой щеше да се бие заради него, а той — здравият и силният, щеше да си седи на топло и сигурно място като стайно цвете в саксия? Не, за това дори и дума не можеше да става!

— С две думи, Косе — отсече Белов, — предай на онези умници, че аз тръгвам с вас!

Саша взе възможно най-активно участие в масовия побой, който се състоя след седмица край един от извънградските мотели. До него, без да пестят сили, се биеха и Космос, и Пчелата, и дори Фил, който не пожела да остане настрани.

Боят беше страховит — с реки от кръв, със счупени ребра, с разбити носове, с потрошени глави… Изпатиха си и Белов, и всичките му приятели, но това вече нямаше никакво значение, защото те постигнаха най-важното — победата!

Врагът беше напълно разбит. След това съкрушително поражение люберецката бригада бе принудена да отстъпи от всички спорни територии и дори нещо повече — тя подари на победителите даже няколко от своите обекти. С две думи, победата беше пълна и неоспорима!

Естествено, Саша бе провъзгласен едва ли не за главен герой на тази малка война, тъй като именно той беше първопричината за битката. Валентин Сергеевич отново надълго и нашироко си поговори с него. Този път разговорът имаше далеч по-делови характер — на Белов му бе направено твърде примамливо предложение за по-нататъшно сътрудничество. Но той и тогава не даде съгласието си — просто обеща да си помисли.

А след още две седмици Валентин Сергеевич помоли Саша за една малка услуга — да отиде заедно с него, Пчелата и Космос на едно местенце. Просто да регистрира присъствие — ей така, за всеки случай. Разбира се, той се съгласи.

Но какво беше неговото учудване, когато пристигнаха… при същия онзи кучкар, който навремето изпързаля толкова безсъвестно Саша, давайки кученцето, което му бе обещал, на друг купувач. При вида на мазната му червендалеста физиономия у него веднага се пробудиха и предишната му обида, и предишният му гняв.

Валентин Сергеевич скромно стоеше настрани, а разговора с кучкаря започна Космос.

— Как е, чичко, добре ли печелиш от кученцата, а? — подмятайки ножа, страховито попита той. — Дали не е време да споделиш припечеленото с добрите хора?

— Ама, какво говорите, момчета? — мънкаше изплашеният до смърт кучкар. — Че какви доходи имам аз? Какво говорите?

Космос го натискаше, Пчелата му даваше рамо, но домакинът увърташе, отричаше и се сучеше… И тогава Белов не издържа и тъй като едва сдържаше яростта си, направи крачка напред и сграбчи мъжа за яката:

— Виж какво, мазна свиньо, ти какво си мислиш — че ние не знаем колко съдираш от хората за тези кученца ли? Как пързаляш хората и как не държиш на думата си? Я плащай, мръснико!

Когато се настаниха в колата, Валентин Сергеевич подаде взетите от кучкаря пари на Белов:

— Ето ти, Саша, и компенсацията за моралните щети! Вземай, вземай, мисля, че приятелите ти няма да имат нищо против, нали?

— Вземи ги, Бели! — добродушно се подсмихна Космос.

— Вземи ги, Саня, вземи ги — кимна Пчелата.

И Саша ги взе.

— Да ти е честито сефтето, Саша — бащински го потупа по рамото босът.

А след още два дни Космос и Валентин Сергеевич заведоха при Белов майка му. Строго спазвайки указанията на Юрий Ростиславович Холмогоров, Татяна Николаевна се бе свързала с една далечна своя роднина — самотна братовчедка на нейния рано починал съпруг. Без да се интересува от подробностите, сиротната лелка веднага се съгласи да приеме беглеца. Майката сподели тази новина със сина си. Според нея това беше идеалният вариант — малко градче в Северен Урал, собствена къща на тихо местенце, почти натурално стопанство… Саша обаче изобщо не изпадна във възторг от перспективата да изчезне от Москва дявол знае къде и да живее при съвършено чужд човек. Той се опита да убеди майка си, че чудесно би могъл да продължи да се укрива и тук, но притеснената за сина си Татяна Николаевна настояваше на своето. Най-неочаквано я подкрепи Валентин Сергеевич.

— Замини, Саша — посъветва го той. — Майка ти е права — покритото мляко котка не го яде! Вярно, засега тук е спокойно, но никой не знае какво ще стане по-нататък.

Скърцайки със зъби, Белов се съгласи и започна да се подготвя за заминаването си. По-точно, заминаването му се подготвяше от други хора — майка му му събираше багажа, приятелите му организираха пътуването, а Валентин Сергеевич връчи на Саша запечатан плик, на който бяха написани само две думи: „За Боцмана“.

— Това, Саша, е един стар мой авер — обясни му босът. — В онзи град го познава всяко куче. Ако имаш проблеми, потърси го, без да се колебаеш. Ще ти помогне с каквото може.

Така Саша попадна в Североуралск. Отначало не излизаше от старата, килната на една страна къщурка в покрайнините на града. Лелята не му досаждаше с въпроси и изобщо не беше разговорлива. При нея наистина беше спокойно и напълно безопасно, но — Боже Господи! — колко скучно бе там. За действената натура на Белов беше направо непоносимо да виси като паяк по цели дни между четири стени. Той вече едва не виеше от убийствената скука, която го побъркваше, и затова започна да се замисля с какво да се заеме.

По обясними причини Саша не можеше да започне работа никъде, но с нещо трябваше да се живее, защото не биваше вечно да виси като храненик на шията на лелята пенсионерка. Тя и без това едва-едва свързваше двата края и всяка допълнителна копейка щеше да им дойде много добре. И веднъж той се реши и тръгна да издири Боцмана.

Появи се пред местните авери с ореола на столичната слава. Естествено, слуховете за масовия побой край мотела извън Москва бяха стигнали и дотук. Затова Белов беше приет с възторг като непосредствен участник в това величаво събитие. Препоръката от Валентин Сергеевич доля масло в огъня — в посланието си босът беше представил Саша едва ли не като главен герой на битката и като някакъв си непобедим Иля Муромец.

Към пролетта Белов вече окончателно беше навлязъл в новата за него работа. Той вършеше същото, което правеха и новите му приятели — събираше пари от търговците по пазарите, гонеше „натрапниците“ оттам, участваше в разчистването на сметки и се биеше, ако това се налагаше…

Все по-рядко го занимаваше въпросът дали всичко това е правилно. Той просто изпълняваше задълженията си и се стараеше да прави това колкото се може по-добре. Да, сега често му се случваше да бъде жесток, но такава беше неговата професия и трябваше да се примири с това. В края на краищата на него и в казармата му се бе случвало да прилага сила, за да въдвори ред и дисциплина! В такъв случай, каква беше разликата?

Към новата си работа, както и към всяко друго занимание в живота си, Белов се отнесе с пълна отговорност. Той се постара да вникне във всички тънкости, не се гнусеше от никакви поръчения, забелязваше всяка дреболия и веднага си вземаше бележка. Този сериозен подход даде своите плодове — авторитетът на Белов сред колегите му — браточки, растеше не с дни, а с часове. Способността му да намира най-добрия изход от всяка забъркана ситуация, решителността му и стремежът му към справедливост бяха оценени от аверите по достойнство. По време на разчистването на сметките неговото мнение понякога тежеше едва ли не повече от мнението на самия Боцман. Той, естествено, изобщо не изпадаше във възторг от това положение, но го търпеше, тъй като не забравяше от кого му бе донесъл препоръката си Саша.

Когато през лятото затъжилите се по приятеля си Космос, Пчелата и Фил се изтърсиха в Североуралск, пред тях застана един съвсем друг Белов — не мечтаещият за далечните вулкани и малкото кутре мастиф юноша, а твърдият, решителен и ловък бандит, дясната ръка на местния тартор, строгият, но справедлив командир на своята малка войска. Космос посрещна тези промени у приятеля си с възторг. През онези няколко дни, които гостите прекараха в Североуралск, той успя да досади на цялата компания с проектите си за бъдеща съвместна дейност в столицата.

Щом се върна в Москва, Белов веднага беше включен в работите на Космос и Пчелата. Вече не се налагаше нито да го уговарят, нито да го учат — думата си бе казал уралският стаж, за който той получи оценка „отличен с плюс“. Сега вече самият Белов можеше да обучава всеки. И скоро някак от само себе си стана така, че Саша оглави техния не чак толкова голям отбор. Не защото се стремеше към това, а просто защото никой от приятелите му не оспорваше първенството му. Те обсъждаха всички важни въпроси заедно, но Белов винаги имаше последната дума. В това нямаше нищо странно и нищо ново — в тяхната компания това беше прието още от ученическите им години.

С течение на времето отборът им укрепваше, идваха нови хора, авторитетът и влиянието на бригадата им избуяваха като наторени. По пазарите на Северна Москва май не остана нито един търговец, който да не бе чувал за Белов.

Впрочем, повечето му познати вече го наричаха по друг начин — Саша Белия. С леката ръка на Космос това име започна да се носи от уста на уста и се превърна във визитна картичка на цялата им бригада.

Измина половин година, откакто Белов се бе върнал в Москва, и постепенно той започна да осъзнава, че те отдавна вече бяха надраснали ролята си на придворните момчета на Валентин Сергеевич. Саша все по-често се замисляше как да се измъкне от втръсналото им опекунство на одъртяващите „босове“. И тук работата не беше само в припечелените пари, по-голямата част от които отиваха за босовете. Просто на него му бе омръзнало да работи, съобразявайки се някого, искаше му се да решава всичко сам.

Ако искаш да постигнеш своето, бъди силен. Тази проста истина Белов бе усвоил отдавна. И той започна да събира сили. Първо повика в Москва няколко яки и сигурни момчета от Североуралск — те съставиха ударното ядро на неговата група. След това започна да набира нови хора от местните. Като при това не вземаше под крилото си всички наред, а веднага отпращаше хулиганите, които се въртяха около престъпния свят, и предпочиташе по-солидни хора, за които беше желателно да са изкарали казармата. Пред бригадата предстояха сериозни неща и Саша избираше изпълнители, които да отговарят на тези замисли.

Най-сетне реши, че моментът е настъпил. Разговорът с Валентин Сергеевич беше тежък. Босът, който не бе очаквал такова развитие на нещата, крещеше, пръскаше слюнки и наричаше Саша какъв ли не. Но под прозорците му в пълен състав стоеше бригадата на Белов и той нямаше как да не се съобрази с тази реална сила.

Нито единият, нито другият имаха нужда от война и след дълъг и изтощителен пазарлък страните стигнаха, както тогава бе казано, до консенсус. Оттук нататък Белов трябваше да заделя пари за „босовете“ само от досегашните пунктове. Всичко останало, което той намираше сам, вече изцяло оставаше за тях.

Това беше победа. От радост Саша и приятелите му вдигнаха страшен купон. Веселбата мина всякакви граници, шампанското се лееше като река, сладките девойки неспирно се кискаха, но в самия разгар на гуляя Саша изведнъж посърна. Той за пореден път се сети за Оля.

Белов често си спомняше за нея, много по-често, отколкото му се искаше, особено напоследък. Всъщност никога не я бе забравял — нито по време на уралското си заточение, нито по-късно — в Москва, ала все не се решаваше да направи опит за възстановяване на познанството им. Кой беше той за нея? Първо — престъпник, обявен за издирване, сетне — дребен бандит, който тарашеше търговците…

Ала сега! Сега нещата стояха другояче. Той си имаше собствена работа, макар и немного законна, но за сметка на това — доходна! Сега вече можеше да опита… И макар Саша сериозно да се боеше, че няма да го допуснат дори до прага й, той реши: „Да става каквото ще, но на тази проточила се история трябва да се сложи край!“ Ако и сега го отхвърлеха — какво пък, тогава той щеше да се опита да заличи цигуларката от съзнанието си веднъж и завинаги!

На другия ден, избръснат до синьо и ухаещ на скъп одеколон, той се приближи с новичкото си беемве до познатата вила. Саша излезе от колата с разкошен букет бели рози в ръка и се приближи до портичката. Оставаше му само да натисне бутончето на звънеца.

И в този момент внезапно го обзе странна, необяснима плахост. Той се колебаеше, сякаш бе пъпчив пубер, който не се решава да обезпокои обекта на своето обожание. За да се съсредоточи и успокои, Саша запали цигара и се обърна настрана.

Затова не забеляза как покрай прозореца се мярна лицето на Оля, как то разцъфна в радостна усмивка и как тя хукна към вратата.

Само чу зад гърба си:

— Саша!

Той веднага се обърна — от къщата към портичката срещу него се носеше Оля.

Саша се втурна към нея и се натъкна на вратата. Момичето вече трескаво дърпаше резето, но то все не можеше да се задвижи…

Най-после портичката се отвори и изпускайки букета, Саша тромаво прегърна момичето през раменете.

— Оля, аз…

— Всичко зная! — радостно се смееше тя, притискайки се до рамото му. — Ти не си виновен за нищо, това е било грешка…

— А ти как разбра? — смутено шептеше Саша.

— Попитах в милицията — бързаше да му обясни всичко наведнъж Оля, — отначало мислели, че си ти, но после се изяснило, че е станала грешка… Всичко е било грешка, и онази ужасна стрелба, и… Господи, но защо те нямаше толкова дълго?

Шашнатият, смутен и безкрайно щастлив Саша се засмя:

— Бягах като заек! Та те ме търсеха, Оля, какво си мислиш?

— Хайде да вървим, да вървим вкъщи, студено е… — Оля го хвана под ръка и го поведе към вилата.

През този ден те разговаряха до късно през нощта и все не можеха да се наговорят. Саша с изумление научи, че Оля бе изпаднала в същото необяснимо състояние, в което се бе намирал и той. Колкото повече време минавало от тяхната първа и единствена среща, толкова по-често тя си спомняла за „вулканолога“. Толкова много искала поне още веднъж да се види със Саша. И дори фактът, че цялата милиция в страната издирва това момче, не изглеждал на Оля като непреодолимо препятствие за тяхната среща. За няколко месеца отговорът на въпроса „може ли тя да се среща с престъпник“ от категорично „не!“ се трансформирал в уклончивото „зависи с какъв престъпник…“ и стигнал до твърдото убеждение: „Да, най-важното е да се срещна с него, а пък сетне ще го направя човек!“

А след още половин година Оля направила справка за него в милицията чрез свои познати. Отговорът я втрещил — всички, абсолютно всички обвинения срещу него били снети! Оказало се, че тя е отхвърляла един напълно невинен човек.

Ето защо Саша беше посрещнат не само с нескрита симпатия, но и с разкаяние. И от този благословен ден нататък техните отношения отхвърлиха задръжките и като държан на въже жребец се понесоха в бесен тръс напред — към сватбата!