Александър Белов
Бой без правила (30)

29.

За Белов „Академичният концерт“ се превърна в тежко изпитание за издръжливостта му и изобщо в истинско мъчение! Студентите от консерваторията излизаха един след друг на сцената и — просто да не повярва човек! — всички до един свиреха на цигулка!

Саша изтърпя сравнително леко първите трима музиканти, но след това постепенно започна да дава фира. Клепачите му се наляха с оловна тежест, мозъкът му сякаш се изпълни с лепкав петмез, а от прозевките, които потискаше, по скулите му пробягваха тръпки… С две думи, направо умираше за сън!

Да, силите бяха твърде неравни и накрая Саша не издържа, предаде се и капитулира: сведе неудържимо глава на гърдите си и задряма.

Когато неговата съседка по вила излезе на сцената в официална тъмносиня рокля, Белов спокойно и дълбоко спеше. Тя веднага го забеляза в полупразната зала и след като огледа позата, в която е застинал, едва доловимо се усмихна.

Момичето притисна цигулката до брадичката си и докосна струните с лъка.

Саша спеше дълбоко, но веднага щом чу през дрямката първите звуци на познатата му мелодия, в него подобно на многострадалното кученце на академик Павлов сработи условният рефлекс. Той потръпна, отвори очи и на лицето му се разля радостна усмивка.

— Това е „Каприз“ на Паганини… — без да сваля очи от сцената, прошепна Саша на своя съсед — надменен, плешив старец.

Младежът скочи заедно с последния акорд и забърза към сцената, понесъл цветята.

— Извинете… — Той стъпи на стълбичката, отмествайки настрани поредния цигулар, който се бе наканил да се качи на сцената, като по този начин му прегради пътя.

— Това е за вас! — Саша протегна цветята към момичето.

— Е, как е, наспахте ли се? — присмехулно попита тя.

— Минете… — подхвърли Белов на пристъпящия покрай тясната стълбичка цигулар. — Виноват, по цели нощи не спя, готвя се за изпити… — отвърна той на момичето със смутена усмивка, отново се обърна към недоумяващия студент и добродушно го побутна с лакът. — Мини, бе, приятел, защо се притесняваш?

— Оленка, моля, освободете сцената — чу се отзад един малко раздразнен глас.

— За сметка на това имах пророчески сън. — Саша подаде ръка на момичето и му помогна да слезе от сцената. — Искате ли да ви го разкажа?

— Ами, разкажете ми го… — усмихна се момичето, но изведнъж се опомни и бързо прошепна, преминавайки веднага на „ти“. — Само че не тук… Изчакай ме пред входа, ей сега ще дойда, съгласен ли си?

Тя наистина се появи много бързо. Саша направи крачка към нея и разпери ръце:

— Излиза, че вчера съм сгрешил… Ти не си Ана, ти си Оля, така ли?

— Оля съм — кимна момичето, — а ти?

— Може и да се смееш, но аз наистина съм Александър, тоест Саша…

Оля наистина се засмя:

— Изобщо Александър — това е… Дай да ти нося цигулката — предложи Белов.

— Не, няма нужда — поклати глава Оля. — Ако беше контрабас, щях да ти го дам.

— Няма проблеми! — изсумтя той. — Та така, Александър означава победител. А, ако се обърнем към историята, ще видим, че… Саша Пушкин, Саша Невски, Саша Македонски — всички те са били победители! Пък има и трима руски царе, които са се казвали Саша…

— А каква зодия си?

— Стрелец съм.

— Значи — огън?

— Пожар! — възкликна Саша. — Аз съм пожар!

Олга сведе очи и се засмя.

— А ти каква зодия си? — попита Белов.

— Аз ли?

— Ей сега, чакай малко, чакай малко, сам ще отгатна… Ти си Козирог!

— Само че не съм — подсмихна се Оля. — Аз съм Скорпион.

— Те ти сега, започва се! — превзето забели очи той. — Чакай малко… Значи, при теб е стихията — водата, тъй да се каже?

— Водата — кимна в знак на съгласие Оля.

— Е! — махна с ръка Белов. — Всичките тези Козирози и Скорпиони отдавна са в Червената книга. Докато бях в казармата, от нямане какво да правя прелиствах разни списания и четях хороскопите… Общо взето, аз не вярвам на хороскопи!

— А пък аз вярвам…

— А ти какво си по източните зодии?

— Няма да ти кажа — сведе глава тя.

— Кажи, де, кажи… Какво си? — настояваше Саша.

Олга най-неочаквано се обърна към него, облещи страховито очи и изстреля:

— Плъх!

— Наистина ли? Оле-ле-е-е… — разочаровано проточи Белов, извръщайки се.

— Какво ти стана? — побутна го тя, смеейки се.

— Шегувам се, шегувам се… — вдигна ръце Саша.

— Ама, че шегички… — подсмихна се момичето. — А ти отдавна ли познаваш Цареви?

— Кои Цареви?

— Цареви са собствениците на същата онази вила, в която живееш.

— А-а-а… Абе, виж какво, те са приятели на едни мои приятели и са се разбрали нещо помежду си — неопределено сви рамене Саша. — А пък аз дори не съм ги виждал. Просто имах нужда от тихо местенце, за да се подготвя за кандидатстването в института…

— В кой институт?

— В минно-геоложкия.

— Че защо пък в него?

— Защото по-красиви от планините, Оля, могат да бъдат само вулканите. Представяш ли си, човечеството и до ден-днешен не може да се съвземе от изригването на вулкана Кракатау! А това е интересно, нали?

И така, говорейки си общо взето глупости, те стигнаха до метрото. Подземното влакче ги откара до Рижката гара, откъдето тръгваха мотрисите за вилното селище. В метрото Оля и Саша също непрекъснато си бърбореха и на гарата вече се чувстваха така, сякаш се познават от години. Неизбежната скованост на първата среща изчезна без следа и те вече дори и не се опитваха да крият взаимната си симпатия.

В сградата на гарата те не бързаха особено — Саша увлечено й разказваше нещо, а Оля го слушаше с мила усмивка. От платформата се разнесе острото и силно изсвирване на влака. Тя се сепна, погледна часовника си и изплашено извика:

— Саша, мотрисата!

— Ще тичаме ли, или ще я изпуснем? — попита той и се намръщи: — Хайде да я изпуснем, а?

— Как ли пък не! Ще тичаме, бързо! — Оля го хвана под ръка и го помъкна към изхода.

Те изхвърчаха навън и стремглаво се понесоха по перона. Вратите на мотрисата изсъскаха.

— По-бързо! — викна Белов.

И в този момент Оля стъпи накриво и спря.

— Ох! — извика тя.

Саша се закова, обърна се и без да се замисля, я грабна на ръце.

— Какво стана?!

— Счупи ми се токчето! — засмя се Оля.

— Какво ти токче! — засмя се и Саша, притискайки към себе си лекото като перце момиче. — Изпуснахме мотрисата!

— Следващата е след четирийсет минути — през смях му съобщи Оля.

— Леле майко! — отметна глава Саша. — И какво ще правим сега? Да те занеса ли до пейката?

— Ами, добре — съгласи се Оля, не се сдържа и сведе глава на рамото му.

— Да не си си изкълчила крака? — попита той, отправяйки се към пейката.

— Не…

— Седни… — Внимателно отпусна момичето на пейката и погледна часовника си. — Кога, казваш, че е следващата мотриса?

— Май след около четирийсет минути. — Оля свали от крака си повредената обувка и поклати глава. — Ама че свинщина, а?

— Дай да видя — протегна ръка Саша.

Токчето се беше отлепило напълно до основата. С такава обувка беше невъзможно да се върви и Белов си даваше сметка за това.

— Да, станала е авария… — загрижено измърмори той. — Виж какво, Оля, можеш ли да останеш за малко сама?

— Странен въпрос — усмихна се тя.

— Тук наблизо има пазар, там сигурно е пълно с частници. Много бързо ще стане — отивам дотам и веднага се връщам, съгласна ли си?

— Ей сега ще ти дам пари — бръкна в чантата си Оля.

— Стига, де, няма нужда! — поклати глава Саша и покри ръката й със своята. — Аз ще се оправя!

Всъщност той нямаше никаква представа как ще се оправи. Дребните монети, които подрънкваха в джоба му, очевидно не стигаха за поправка на обувката.

— Няма да те е страх, нали?

Оля поклати глава през смях.

— Е, отивам и веднага се връщам — бързо ще стане!

Размахвайки обувката, Саша хукна към изхода на платформата.

Той се шмугна през вратата, Оля се замисли за миг, а после извади нотите си и се съсредоточи в изучаването им.