Александър Белов
Бой без правила (11)

10.

Еднотипни, напълно еднакви многоетажни блокове заобикаляха като широка дъга гробището на ръждясалите полуразрушени кораби. Тук, на брега на река Москва, недалеч от речната гара, доживяваха последните си дни разнокалибрени катери, шлепове и сухотоварни кораби. Между скелетите на два доста големи съда имаше малка равна площадка. Едва ли можеше да се избере по-подходящо място за двубой — тук освен хлапетата от околностите не се появяваше никой, а високите бордове на корабите скриваха площадката от далечните любопитни погледи.

На кърмата на един от тях нервно пушеше Мухата. Скулата му беше разкрасена от пресен белег — следа от бокса на Белов. Раната продължаваше да го наболява и да го смъди и от това желанието му да си разчисти сметките със своя оскърбител ставаше неописуемо силно. Мухата нямаше търпение да размаже самозабравилото се говедо по тези ръждясали корабни бордове, да го зарие в глинестия бряг на реката, да умие мутрата му в собствената му кръв.

— Муха, идват! — разнесе се отдолу вик.

Той се обърна. Кандилкайки се по неравностите на терена, по пътя бавно се приближаваше старият кафяв линкълн. Мухата захвърли недопушената си цигара и скочи на земята.

Белов, Космос, Пчелата и Фил бавно се измъкнаха от колата.

— Здравейте, браточки! — весело подвикна Пчелата.

Никой от другата банда не отвърна на поздрава му.

Те се подготвяха за боя. Мухата смъкна от раменете си коженото яке и започна да сваля безбройните си дрънкулки — пръстени, гривни, синджирчета, часовник… Остави само масивния, дебел почти колкото половин пръст ланец на врата си. Зад него един му разтриваше раменете, а Шведа, който беше застанал до Мухата, му даваше последни наставления:

— Давай, Муха, не протакай… Раз, два — и да ходим да пием бира!

Космос се обърна към Белов:

— Саня, ти също си свали якето. Жал ми е за дрешката — якенцето е хубаво…

Белов кимна, продължавайки съсредоточено да дъвче дъвка, рязко смъкна якето си, а след това свали и часовника си.

На рамото му легна тежката ръка на Фил.

— Саня, най-важното е да не се паникьосваш, бъди спокоен. Нека той да се перчи, а ти недей да нервничиш! Настройвай се без напрежение и действай спокойно и уверено…

Без да сваля очи от противника си, Белов продължаваше да мълчи и съсредоточено да дъвче дъвка. Изобщо не беше ясно дали чува какво му говори Фил или не.

— Внимавай, хвани го за гърлото. И освен това не се навирай между шамарите, обикаляй около него, скъсай му нервите. А щом видиш, че почва да кляка, веднага го цапардосай! Разбра ли? Това е, върви, братле! — той леко побутна Саша напред.

— Хайде, Саша, убий тази бясна маймуна! Ние сме с теб, братко… — потупаха го по раменете Пчелата и Космос.

Мухата също вече беше готов. Той решително се насочи към Белов и извика:

— Е, клоуне, готов ли си да ръфаш пръст?

— Ей сега ти ще я заръфаш! — отговори вместо приятеля си Фил.

Побойниците започнаха да се приближават един към друг.

— Космосе, дръж пистолета зареден, чу ли? — тихичко предупреди Пчелата.

— От какъв зор, той няма патрони — мрачно избоботи той.

— Много важно, поне ще ги сплашиш, ако стане нещо…

Мухата зае бойна поза и вдигна свитите си в юмруци ръце. Същото направи и Белов. Между тях вече имаше само около три метра, когато изведнъж Белов с всичка сила изплю дъвката в гърдите на противника си.

— Ах, ти, пършивецо! — задави се от ярост Мухата и се хвърли напред.

Той се опита да го удари в движение с крак, но Саша направи блок, сграбчи крака му и с дясната си ръка фрасна един в челюстта на своя чевръст противник. Мухата отхвръкна назад, падна, но веднага скочи на крака и отново тръгна в атака. Ала тъй като пропусна първия си удар, стана по-предпазлив. След като направи сложна комбинация от движения, той все пак успя да ритне Белов корема.

Един на един. Дебютът завърши с равен.

— Удряй!

— Убий го!

— Размажи го! — крещяха неистово секундантите и от едната, и от другата страна.

Страстите се нажежаваха, ударите се сипеха един след друг. По лицата на биещите се появиха първите капки кръв — Белов беше с разцепена вежда, а Мухата — с разцепена устна. Това правеше схватката все по-яростна и отчаяна.

Скоро стана ясно, че Мухата не само е по-висок с половин глава, но и по-добре действа с краката си. За сметка на това Саша беше по-подвижен и по-бърз. И успяваше да избегне повечето от мощните удари на противника си. Мухата трябваше непрекъснато да се движи, а пък той не бе трениран като Белов да тича всеки ден по чукарите с кучето.

В един момент те се вкопчиха един в друг в клинч, Саша се опита да приложи задушаваща хватка, но Мухата успя да се извърти. В ръката на Белов остана златният ланец на съперника му, чиято закопчалка се бе скъсала. Той го захвърли в лицето на Мухата, Мухата го хвана в движение и го намота на юмрука си.

Постепенно и двамата започнаха да губят сили. Схватката все по-малко напомняше за нелишен от изящество бой между професионалисти и все повече приличаше на пиянско сбиване край павилион за бира.

Те вече нямаха сили за ефектни нападения, нито за елегантни номера. Все по-често се налагаха един друг без всякаква мисъл, където им падне, забравили за самозащитата, с последни сили… И подчинявайки се само на едно-единствено чувство — на сляпата си омраза.

И въпреки всичко Белов се оказа по-издръжлив. Той събори Мухата на земята и успя да осъществи своята коронна задушаваща хватка. Вратът на противника му се оказа в клещите на железните му ръце. Мухата започна да хърка и се усука като смок в опита си да се освободи, но Саша го стискаше с неотслабваща сила. Оставаше му да направи нещо съвсем незначително — да доубие обездвижения си враг.

И в този миг може би от отчаяние Мухата намери изход. На юмрука му беше намотан дебелият и здрав златен ланец и тъкмо той му помогна да се измъкне от положението. С едно ловко движение метна синджира през шията на Белов и с всички сили го дръпна за двата му края!

В същата секунда Саша бе принуден да отпусне хватката си и да се хване за гърлото.

Ситуацията се обърна на сто и осемдесет градуса — сега вече Белов хъркаше безпомощно, забил нос в изпотъпканата трева. Синджирът здраво се впи в гърлото му и той не можеше нито да вдишва, нито да издишва.

Саша започна да се задушава. Щом видя отчаяното му положение, Пчелата се хвърли да му помогне, но Фил го възпря.

А Мухата дърпаше ли, дърпаше краищата на проклетия синджир. Трескавото му сумтене се чуваше над ухото на Белов. И тогава той, без да вижда, ориентирайки се само по това отвратително сумтене, с всички сили заби лакът назад.

Ръката му от лакътя надолу веднага изтръпна и в същия миг синджирът около врата му се разхлаби. Саша разбра, че е улучил.

Той моментално отхвърли зашеметения Муха от гърба си и го възседна. Заслепен от ярост, Белов започна да удря омразната му мутра в глината със здравата си ръка.

— На ти! На ти! На ти! На! — истерично крещеше при всеки удар той.

Най-сетне Саша се изтощи и, като дишаше тежко, се свлече от поваления си враг.

Хвана го за косите и понадигна бездиханното окървавено тяло.

Край! Мухата бе изгубил съзнание. Боят свърши. Белов намери сили да блъсне с крак безжизненото тяло надолу, към водата, и с усилие се изправи. Залитайки, той тръгна към приятелите си, които тичаха към него.

Пръв се носеше Фил, той прелетя покрай Саша и се хвърли да възпре хукналите към Мухата момчета от люберецката бригада. Някои от тях бяха свърнали към Белов, но Фил им препречи пътя. Разперил широко ръце, той застана пред приятеля си и изкрещя:

— Кротко, пичове, кротко! Играхме чисто, дотук!

Пчелата подхвана Саша, а Космос за всеки случай измъкна пистолета си и докато го насочваше на всички страни, също страховито изрева:

— Пичове, никой да не мърда! Всичко беше честно!

А Белов, който вече бе стигнал до линкълна и чиято възбуда от боя все още не беше преминала, се обърна и извика към момчетата от люберецката бригада, които вдигаха Мухата:

— Ей! Следващия път ще ви избия всичките!

Фил го набута в колата, Космос скочи зад волана и автомобилът светкавично се понесе.