Александър Белов
Бой без правила (36)

35.

— Да, да… Разбрах ви… Да, незабавно ще вземем мерки. Благодаря ви за сигнала — онзи, когото бабата на Оля нарече Виктор Тихонович, затвори слушалката и тъжно въздъхна.

Виктор Тихонович беше само на двайсет и една години, той току-що бе завършил милиционерското училище и още дори не бе свикнал с лейтенантските пагони на раменете си. Възприемаше назначението си тук, в малкото вилно селище, като подигравка на съдбата. Вместо да разследва големите престъпления, да участва в преследвания и престрелки (за които той тайно си мечтаеше още от детинство), лейтенант Никитин се бе превърнал в обикновен пазач — вярно, с милиционерски пагони и пистолет.

Обитателите на вилите в селището не бяха обикновени хора, а големи учени, писатели, музиканти, затова тук винаги имаше милиционерски пост. Само че преди в миниатюрната колибка на входа на селището се подвизаваше един вечно одреман сержант в предпенсионна възраст. Но след като там станаха серия кражби, беше решено всички вили да бъдат снабдени с нова и модерна сигнализация. И тогава бе взето решение тук да бъде поставен офицер, който малко от малко да разбира от техниката! А длъжността му имаше някакво много засукано название — нещо от сорта на „оперативен дежурен по охраната на комплекса“. Впрочем, повечето обитатели на вилите продължаваха да наричат Никитин и колегите му от другата смяна постарому — участъкови.

Лейтенантът затвори телефона и се прозя. Старият будилник показваше един без петнайсет. „И защо ли тези старици будуват? — с известно раздразнение си помисли Никитин. — Купонясват си нечии дечица на вилата, докато ги няма родителите им, голяма работа…“

Естествено, изобщо не му се искаше да излиза от топлата къщичка на охраната във влажната есенна нощ, но службата си беше служба. Лейтенантът сложи очилата, извади от чекмеджето на бюрото служебния „Макаров“ и се надигна от стола.

Вилата, която му предстоеше да провери, се намираше в отдалечения край на селището — до самата гора, затова той реши да се възползва и от служебния транспорт. До стената, под „иконостаса“ с бандитите, които бяха обявени за издирване, стоеше верният му кон — дамски велосипед, собственоръчно боядисан от Никитин в синьо и жълто — цветовете на милицията.

Лейтенантът потръпна от нощния хлад, измъкна железния си кон навън, яхна седлото и се понесе към вилата на академик Царев, където, както твърдеше неговата бдителна съседка, някаква подозрителна компания бе организирала дива оргия…

А по това време във вилата на Цареви вече беше тихо. Пчелата, Фил и Космос си бяха избрали по една плувкиня и след като се разпръснаха кой където намери, се бяха отдали на обикновените радости на „синхронното плуване“. Белов остана сам. По-точно, не сам, а заедно с четвърта плувкиня — същата онази блондинка, която танцуваше гола на масата.

Саша малко бе поизтрезнял и тъгата отново го налегна. Той седеше на дивана и подрънкваше на китарата нещо меланхолично. Около него, като котка около сметана, се въртеше и сучеше останалата без момче девойка.

Нескритата, откровена, натрапчива похотливост на блондинката по някакъв необясним начин му напомняше за Ленка Елисеева и тази прилика му беше крайно неприятна. Имаше и още едно неприятно обстоятелство — близкото, само на две крачки през улицата, съседство на Оля.

Странно — той едва я познаваше и освен това, след като Оля бе видяла физиономията му на „почетната дъска“, надали би могъл да разчита на някаква по-нататъшно развитие на отношенията си с това момиче. Но въпреки всичко Саша се чувстваше неловко — така, сякаш сега изневеряваше на Олга с плувкинята.

Блондинката приседна до него на дивана и мълчешком прокара ръка по косите му.

— Ти… искаш ли да пиеш още нещо? — преодолявайки неудобството си, попита Саша.

— После… — многообещаващо допирайки гърди до него, страстно прошепна тя в ухото му.

Ръката й се спусна надолу, легна върху бедрото му и веднага чевръсто запълзя нагоре, към набъбналите му слабини… Саша започна да се задушава, главата му забуча, а устата пресъхна. Усети, че му трябва още съвсем малко и ще изгуби контрол върху себе си.

Саша се отдръпна от нетърпеливата плувкиня и се пресегна към бутилката с вино.

— Ей, да не би да ти е за пръв път? — изненада се блондинката.

— Защо да ми е за пръв път? — прикривайки смущението си, се усмихна накриво Белов. — За втори ми е.

— А, значи, за втори! — кимна с разбиране момичето.

То стана от дивана, изправи се пред Саша на прага на спалнята и започна бавно да се съблича. Изхлузи тениската през главата си и той отново видя малките му твърди гърди, след това разтвори ципа на панталоните си и полюлявайки бедра, бавно ги свали надолу. Момичето остана само по едни ефирни и леки като паяжина гащички.

— Хайде, ела, ела при мен… — сластно прошепна то и направи крачка към леглото.

Втренчил замаян поглед в блондинката, Саша поднесе бутилката до устата си и я пресуши. Без да осъзнава особено какво върши, той стана от дивана и се отправи към спалнята като сомнамбул.

Момичето беше в леглото. Щом зърна Саша, то започна да се извива като змия, смъкна гащичките си и предизвикателно се надигна срещу него:

— Хайде, сладурчето ми…

И той не издържа, с един замах свали ризата си и се хвърли върху девойката…

До вилата на Цареви беше спряна непозната кола с чуждестранна марка, но от музика, пиянски викове и дивашки шум нямаше и помен. Тук-там в къщата светеше, едва-едва се чуваха нечии приглушени гласове и толкова. Това се стори подозрително на лейтенант Никитин. „Ами, ако това са крадци? — помисли си той. — Изключили са сигнализацията и…“ Милиционерът слезе от велосипеда, извади пистолета си от кобура и внимателно се прехвърли през ниската оградка.

Приведен, той се промъкна до прозорците. Първият светеше и през него лейтенантът видя една отрупана маса, нахвърлени на камара покрай нея бутилки, преобърнат стол и китара на дивана… В стаята нямаше хора и Никитин продължи нататък.

Следващият прозорец беше тъмен, а оттам се разнасяха някакви странни звуци — нещо, което напомняше тих женски плач… Или пък стон? Лейтенантът намести очилата си, стисна по-здраво пистолета и бавно повдигна глава над перваза.

Точно срещу прозореца една двойка правеше секс. Момчето лежеше по гръб, а съвършено голото момиче, което го бе яхнало, го яздеше с неподправен ентусиазъм. Именно то издаваше онези странни звуци, които не особено запознатия с любовните наслади Никитин взе за плач.

Червенина заля лицето на младия милиционер. Той бързо приклекна, но тъй като не беше в състояние да се овладее, само след няколко секунди отново се надигна и погледна през прозореца. Впрочем, не му се удаде да наблюдава дълго вълнуващото зрелище. Момичето се стовари върху приятеля си и хлипайки, започна конвулсивно да се гърчи. След миг и двамата любовници притихнаха уморени. Лейтенантът също се свлече надолу.

Никитин трябваше веднага да изпълзи оттам, но се забави, опитвайки се да пъхне своя „Макаров“ в кобура. И в този момент прозорецът над главата му се отвори с трясък и на него се появи запъхтяното момиче. Лейтенантът престана да диша.

„Мама му стара! Ама, че срам! — пърхаше под милиционерската му фуражка безпомощна мисъл. — Ами, че те могат да си помислят, че нарочно го правя…“

— Е, това ли беше? — обърна се момичето към приятеля си.

— Ъ-ъ… — разнесе се от стаята млад мъжки глас. — Искам още!

— Ти си полудял? — радостно се разсмя девойката.

— Просто, скоро излязох от казармата — обясни младежът.

Момичето се върна в стаята, Никитин се отдръпна, за да изпълзи от скривалището си, но в този миг на прозореца се появи младежът. Лейтенантът отново се лепна за стената.

— Какво става? — дочу се капризния глас на момичето.

— Ей сега, чакай малко, само да си дръпна… — младежът пъхна цигара в устата си, драсна клечка кибрит и Никитин ясно видя доволно усмихнатото му лице.

Но момчето успя да си дръпне само три-четири пъти, защото момичето се приближи до прозореца, хвана приятелчето си за раменете и през смях го помъкна обратно:

— Да вървим, да вървим, сладурче, пушенето е вредно…

— Ами ти защо си толкова ненаситна? Да не би също да си излязла от казармата? — изсмя се младежът, захвърли недопушената цигара и затвори прозореца.

Лейтенантът сконфузено се усмихна, изтегли се бързо към оградата, безшумно я прескочи, яхна служебния си транспорт и бързо завъртя педалите.

„Ех, мама му стара, без малко да ме спипат! — смутено си мислеше той. — Ама, че срам щях да бера! Служител на органите занича да види как… Ужас! Всичко е заради тази бабичка, бял ден да не види дано! Какво толкова, повеселили се момчетата, вдигнали малко шум… Ама, и мене си ме бива, промъкнах се там, оръжието приготвих… Ама, че глупост! Че откъде могат да се вземат тук престъпници?!“

Никитин се върна в къщичката на охраната, вкара велосипеда в дежурната стая и го остави на мястото, където винаги го държеше — под „иконостаса“ със снимките на бандитите. И изведнъж погледът му попадна на една от тези физиономии. Тя му напомняше нещо, но какво ли?

Замисленият лейтенант извади цигара и драсна клечка кибрит. Фосфорът избухна като малка факличка и освети в паметта му онова, което той беше видял само преди някакви си десет минути. Точно по същия начин беше драснал клечка кибрит голият младеж на прозореца — и без капка съмнение този младеж беше той! Никитин смъкна листовката от стената и впи очи в нея.

Да, това безусловно беше той — Александър Николаевич Белов, заподозреният в убийство!

Лейтенантът се хвърли към телефона и с трепереща ръка набра номера.

— Ало! Ало! Аз съм Никитин от петнайсети пост — възбудено задърдори той. — Открит е престъпник, обявен за издирване на днешната оперативка. Няколко души са. Вероятно са въоръжени. Изпратете отряда за бързо реагиране. Да! Сигурно е! Сега е — той погледна към будилника — един и двайсет и две минути!

Горящата цигара се тресеше в треперещите му от вълнение устни и пепелта й падаше в захвърлената му на бюрото фуражка. Лейтенантът отново погледна листовката и ядосано изкрещя в слушалката:

— Да, със сигурност е Белов! Да! Няма съмнение… Чакам!

Той затвори телефона и нахлупи фуражката на главата си. Пепелта в нея се изсипа по пагоните му, но Никитин не забеляза това. Нищо друго не можеше да привлече вниманието му вече — тази нощ започваше най-важното, онова, заради което той беше постъпил в милицията!