Александър Белов
Бой без правила (35)

34.

Юрий Ростиславович Холмогоров изключи настолната лампа и стана от бюрото. Той с удовлетворение погледна дебелата купчина изписани страници — днес работата му бе вървяла изключително добре — и се протегна. Уморено разтърка слепоочията си и отиде в хола, където младата му жена се бе разположила на кушетката с модно списание в ръка.

— Космос не се ли е обаждал?

— Щях да те извикам — прелиствайки бавно страниците, отвърна тя.

— Къде ли се мотае пак? — въздъхна Юрий Николаевич и се настани до жена си.

Надя едва забележимо се усмихна с крайчеца на чувствените си устни.

— След една седмица Цареви ще се върнат. — Член-кореспондентът положи длан върху красивия й разголен крак и с удоволствие го погали. — Трябва да идем до вилата и да видим какво става там… Не искаш ли да се разходиш с мен дотам в събота?

— Ъ-ъ… — Врътна глава Надя. — Мързи ме…

Юрий Ростиславович сведе глава, сдържайки обзелия го гняв. За съжаление напоследък той все по-рядко успяваше да постигне това. Невероятният, направо патологичен мързел и апатичността на младата му жена все по-често го изкарваха от кожата. Надя не се интересуваше от нищо друго освен от модните парцалки, новости в козметиката и прочее глупости. Да я измъкне човек от къщи беше точно толкова трудно, колкото, да речем, да накараш Космос да измие чиниите. Надя още не бе навършила трийсет години, но понякога на Юрий Ростиславович му се струваше, че не той, а тя всеки момент ще чукне петдесетака.

Той въздъхна, стана от кушетката и се върна в кабинета си. Отключи чекмеджето на бюрото си и започна да рови из него, търсейки ключовете от вилата. Не ги намираше.

— Надя, вземала ли си ключовете от вилата на Цареви? — подвикна той на жена си.

— Не — отвърна тя от спалнята.

Юрий Ростиславович отиде при нея. Надя се подготвяше за сън пред огледалото, мажейки лицето си с нощен крем.

— Сигурна ли си?

— В какво? — равнодушно попита жена му.

— За стотен път ти повтарям: виждала ли си ключовете от вилата на Цареви? — едва се сдържаше той.

— Защо ме гледаш така? — сви рамене тя. — Много добре знаеш кой би могъл да ги вземе.

— Те бяха в бюрото ми, заключени.

— „Заключени“! — ехидно се изсмя Надя. — Синът ти тези дни сигурно ще ограби Централната банка, а ти — „заключени“…

Член-кореспондентът изгледа с неприязън жена си, отиде до телефона и набра номера във вилата. След като чу десетина сигнала, той затвори слушалката и се обърна към жена си.

— Няма никого.

— Просто са изключили телефона — махна с ръка тя.

— Кого имаш предвид?

— Аз ли? Никого… Просто така, приятелите на твоя ненагледен син!

Юрий Ростиславович се напрегна и внимателно я изгледа.

— Така, и какво искаш да кажеш?

— Моля те, само не се прави, че нищо не разбираш! Спомни си какво каза преди половин година? „Ще се върне Саша Белов от казармата и няма начин да не накара нашия хаймана да се вземе в ръце!“ — поклащайки глава, саркастично го имитира Надя. — Какво? Каза ли го?!

— Млъкни — хапейки устни, глухо изрече Юрий Ростиславович.

Но вече нищо не можеше да спре Надя — тя, както се казва, беше набрала скорост.

— А пък Белов се върна и веднага уби човек. И сега се укрива… И къде се укрива? Къде се укрива един толкова опасен престъпник? — злорадо питаше жена му. — А? Не знаеш ли? Тогава аз ще ти кажа къде! И нещо повече ще ти кажа! Няма да се учудя, ако твоят син се окаже съучастник в убийството. Само не ми затваряй устата! — започна да крещи тя. — Ти си сляп! Всички са увиснали на врата ти! Приятелите ти, приятелите на техните приятели, приятелите на приятелите на техните приятели… Само леко да настъпят някого по мазола и той веднага тича тук! Ах, Юрий Ростиславович, помогнете да намерим адвокат на Сашка…

Тя замлъкна, тъй като с ужас разбра, че се е издала.

— Майката на Саша Белов ли е идвала? Идвала ли е?! — вече без да се сдържа, страховито изрева член-кореспондентът и заплашително се приближи към жена си.

— Ами, идва, идва… — изплашено закима Надя, отстъпвайки към спалнята. Тя много добре знаеше колко ужасяващ може да бъде гневът на мъжа й. — Юра, аз просто не исках да те безпокоя… Юра!

Стиснала пудриерата в ръце, Надя се отпусна на леглото и се сви. Разяреният Юрий Ростиславович се надвеси над нея като брадва над дръвник. Той вече беше вдигнал ръка, ала най-неочаквано грабна пудриерата от ръцете й и с един замах изсипа съдържанието й върху сведената глава на жена си. Захвърли празната кутия на пода, отиде до масата, наля си половин водна чаша коняк и го изпи на един дъх.

— Веднага ми намери телефона на Белови. Бързо! — нареди член-кореспондентът, удряйки с дъното на чашата по масата.

— Разбрах, разбрах — кихайки и кашляйки, поръсената с дебел слой пудра жена скочи да изпълни заповедта.