Робърт Джордан
Великият лов (1)

ПРОЛОГ
В Сянката

Тихата глъч огласяше засводената зала. Мъжът, който наричаше себе си Борс, поне на това място, се усмихна презрително, но гримасата му остана прикрита зад черната копринена маска, покрила лицето му. Останалите сто лица в залага също бяха покрити. Сто маски. И сто чифта очи, мъчещи се да различат какво се крие зад тях.

На пръв поглед огромното помещение можеше да мине за дворцова зала с високите си мраморни камини и златните светилници, висящи от купола на тавана, с цветните стенописи и изкусно нашарения мозаичен под. Само на пръв поглед. Защото камините бяха студени и имаха една странна особеност. По цепениците, дебели колкото човешки крак, танцуваха пламъци, но от тях не се отделяше топлина. Стените покрай стенописите и таванът над светилниците бяха от гол, почти черен камък. Нямаше никакви прозорци, само две врати в двата края на помещението. Все едно че някой се беше погрижил да придаде на пещера вид на дворцова приемна, но без да си направи особен труд, като се изключат някои външни белези на интериора.

Къде се намираше тази зала, мъжът, който наричаше себе си Борс, не знаеше. Нито пък допускаше, че някой друг от присъстващите знае. Не искаше и да мисли къде ли точно може да се намира. Предостатъчно му беше, че е поканен. И за това не обичаше да си помисля, но на такива събирания дори и той идваше.

Той придърпа наметалото си, благодарен, че огньовете не греят — иначе щеше да му е твърде топло с черната вълна, спускаща се почти до пода. Всичките му дрехи бяха черни. Широките гънки на наметалото скриваха изгърбената му стойка, която трябваше да прикрива ръста му, и околните не можеха да разберат дали е дебел, или слаб. Не беше единственият, който се бе загърнал в цял разтег плат.

Мълчаливо огледа околните. Целият му живот бе изтъкан от търпение. Винаги когато изчакваше и наблюдаваше достатъчно дълго, другите допускаха по някоя грешка. Повечето събрани тук мъже и жени споделяха същата философия: наблюдаваха и слушаха мълчаливо този, комуто се наложеше да заговори. Някои хора не можеха да понесат изчакването и мълчанието и така се издаваха повече, отколкото предполагаха.

След гостите кръжаха слуги — стройни златокоси младежи, които поднасяха вино с поклон и мълчалива усмивка. Млади мъже и жени, всички облечени в прилепнали бели бричове и свободно падащи бели ризи. И младежите, и девойките се придвижваха със смущаваща грациозност. Всички си приличаха като огледални образи: момчетата бяха толкова чаровни, колкото красиви бяха девойките. Той се съмняваше, че е в състояние да ги различи въпреки набитото си око.

Усмихнато, облечено в бели дрехи момиче му поднесе табла с кристални бокали, пълни с вино. Взе си, без да има намерение да отпива: можеше да създаде впечатление, че проявява недоверчивост — или нещо по лошо, — а и едното, и другото на това място представляваха смъртоносна заплаха, ако откажеше, въпреки че във виното можеше да е сипано какво ли не. Несъмнено някои от околните щяха да се зарадват, ако видеха, че броят на съперниците им за власт намалява с един нещастник.

Разсеяно си помисли дали след тази среща прислугата ще бъде отстранена. „Прислугата чува всичко.“ Взря се в очите на момичето над сладката усмивка на устните й. Кухи очи. Празни. Очи на кукла. По-мъртви от самата смърт.

Девойката се отдалечи с грациозна стъпка, а той потръпна и надигна чашата към устните си, но бързо се опомни. Не това, което бяха направили с момичето, го беше смразило. Тревожеше го по-скоро фактът, че всеки път, когато му се стореше, че е забелязал някаква проява на слабост у новите си господари, се оказваше, че отново се е заблудил, и предполагаемата слабост биваше пресечена с удивително безмилостна точност. Основното правило в целия му живот бе да търси чуждата слабост, защото всяка слабост беше пукнатина, в която той можеше да проникне, да задълбае и да наложи влиянието си. Стига сегашните му господари, новите му господари, изобщо да имаха някаква слабост…

Навъсен зад маската си, той огледа другите присъстващи. Съучастниците си. Сред тях поне слабост имаше в изобилие. Нервността им ги издаваше, дори и онези, които проявяваха достатъчно разум, за да не проговарят. Вдървената стойка на онзи там, рязкото подръпване на полите на тази тук. Поне една четвърт от тях, както можеше да прецени, не съумяваха да се скрият зад черните си маски. Облеклото им достатъчно ги издаваше. Една жена, изправила се пред стенно пано, говореше тихо на някого — не можеше да се види добре мъж ли е, или жена. Но тя очевидно беше избрала това място, тъй като цветовете на паното открояваха дрехите й. И двойно по-глупаво привличаше вниманието към себе си, защото пурпурната й рокля с дълбоко срязано деколте, което показваше твърде много разголена плът, и златните й пантофки, я разкриваха, че е иллианка, и то богата, може би дори с благородна кръв.

Недалече от иллианката стоеше друга жена, самотна и забележително мълчалива, с лебедова шия и лъскава черна коса, стигаща до кръста й. Бе облегнала гръб на каменната стена и оглеждаше всичко наоколо. Виж, у нея не се забелязваше и следа от нервност, само трезво самообладание. Това само по себе си бе удивително, но златистата й кожа и кремавата й роба, закопчана до шията, така че да не показва нищо освен голите й ръце, но в същото време ефирна и някак си почти прозрачна, само намекваща за онова, което е под нея, безусловно я определяха като лице с кралска кръв от Арад Доман. И освен ако мъжът, който наричаше себе си Борс, не се заблуждаваше съвсем, широката златна гривна на китката й носеше символите на тамошната кралска фамилия. Не можеше да не е нейната собствена — никой от знатните доманци не би скършил прословутата си надменност и не би се унижил да носи знаците на друг кралски двор. Пълна глупост!

Покрай него премина мъж в небесносиньо шиенарско сетре с висока яка и го огледа от глава до пети с бдителните си очи зад черната си маска. Стойката го издаваше, че е воин — изпънатите рамене, погледът, който непрекъснато шареше наоколо, и десницата, сякаш всеки момент готова да посегне към липсващия меч, говореха достатъчно красноречиво за занаята му. Шиенарецът не удостои с особено внимание мъжа, който наричаше себе си Борс — изгърбената му приведена стойка не предполагаше никаква заплаха за него.

Мъжът, който наричаше себе си Борс, изсумтя след шиенареца, чиято десница потръпваше и чиито очи продължаваха да шарят напред за някаква опасност. Можеше да ги различи всички, по съсловие и страна. Търговец и воин, обикновен гражданин и благородник. От Кандор и Кайриен, от Салдеа и Геалдан. От всяка държава и почти всеки народ. Ноздрите му се сбърчиха от внезапно отвращение — видя дори един Калайджия със зелен брич и яркожълто сетре. „Ще минем и без тях, когато дойде Денят.“

Прикриващите се не бяха по-трудни за отгадаване, колкото и да се бяха загърнали в плащовете си и да се присвиваха. Под гънките на една тъмна роба забеляза сребристите ширити по ботушите на един Върховен лорд на Тийр, а под друга се мернаха шпорите с лъвски глави, които не можеше да носи никой друг освен някой от гвардията на кралицата на Андор. Някакъв мършав непознат — мършав дори под влачещата се по пода тъмна роба и загърнат в безлико сиво наметало, закопчано с най-обикновена сребърна игла, се взираше изпод сенките на дълбоката си гугла. Можеше да бъде кой ли не, откъде ли не… ако не беше татуираната между палеца и показалеца му шестолъчна звезда. Значи един от Морския народ, а ако се погледнеше и лявата му ръка, щеше да се разбере от кое племе и клан е. Мъжът, който наричаше себе си Борс, не си направи труда да погледне.

Изведнъж очите му се присвиха и се приковаха в една жена, облечена в черно от глава до пети. Показваха се само пръстите на ръцете й. На дясната й ръка имаше златен пръстен, с формата на змия, захапала опашката си. Айез Седай, или поне жена, обучена в Тар Валон от Айез Седай. Никой друг не би могъл да носи такъв пръстен. Дали е едното, или другото, за него нямаше значение. Той извърна очи преди да е забелязала дебнещия му поглед и почти веднага видя и друга жена, загърната от глава до пети в черно и с пръстена на Великата змия. Двете вещици с нищо не показваха, че се познават. В Бялата кула те стояха като паяци сред паяжината си и дърпаха нишките на крале и кралици. Месеха се в делата им. „Проклети да са във вечна смърт!“ Усети, че е стиснал зъби. Ако броят им трябваше да намалее — а щеше, преди да настъпи Денят — такива като тях нямаше да му липсват повече, отколкото Калайджиите.

Екна гонг — едничка, разкъсваща тъпанчетата нота, която прокънтя едновременно отвсякъде и преряза като с нож всички останали звуци.

Високите порти в дъното на залата се разтвориха и влязоха двама тролоци, от чиито наколенници стърчаха остри шипове. Всички се присвиха и отстъпиха към стените. Дори мъжът, който наричаше себе си Борс.

По-високи с една глава и от най-високия мъж, тези чудовища представляваха отвратителна смесица от човек и животно. Лицата им бяха изопачени и изродени. На мястото на носа и устните единият имаше дебела човка и вместо с коса, главата му беше покрита с пера. Другият стъпваше с копита, лицето му беше издължено в космата муцуна, а над ушите му стърчаха кози рога.

Без да обръщат внимание на хората, тролоците се обърнаха към вратата и се поклониха доземи. Перата на главата на първия щръкнаха като гребен на шлем.

Между двамата изникна мърдраал и двете чудовища паднаха на колене. Съществото беше загърнато в толкова черен плащ, че броните на тролоците и черните дрехи на хората изглеждаха ярки пред него. Плащът висеше наподвижно и изобщо не се разлюля, когато мърдраалът пристъпи напред с изящност на усойница.

Мъжът, който наричаше себе си Борс, усети, че се озъбва от непреодолим страх, колкото и да го беше срам да си го признае. Непокритото лице на мърдраала беше пастелно бледо, човешко, но безоко като яйце, като личинка в гробница.

Гладкото бяло лице се завъртя и като че ли ги изгледа един по един. Тръпка на ужас премина по всички тях пред този безок поглед. Тънките безкръвни устни се изкривиха в някакво подобие на усмивка, когато всички маскирани понечиха да се отдръпнат от вледеняващата омраза, излъчвана от мърдраала.

Мъжът, който наричаше себе си Борс, преглътна. „Ще дойде Денят, Получовеко. Великият Властелин на Мрака ще дойде и ще избере новите си Властелини на ужаса, и ти ще им се преклониш. Ще пълзиш пред тях. Пред мен! Защо не говориш? Престани да се зъбиш и говори!“

— Господарят ви идва. — Гласът на мърдраала изстърга като ронеща се суха змийска кожа. — По корем, червеи! Пълзете, за да не ви заслепи и изгори неговият блясък!

Гняв обзе мъжа, който наричаше себе си Борс, колкото от думите, толкова и от тона, но после въздухът над Получовека потрепера и в залата нахлу полъх. „Не може да бъде! Не може…“ Тролоците вече бяха паднали по очи и се гърчеха, сякаш искаха да се скрият в пода.

Без да чака, за да види дали някой от останалите ще се помръдне, мъжът, който наричаше себе си Борс, падна ничком и изпъшка, когато се удари в пода. От устата му заизлизаха думи, като заклинание срещу заплахата — и те наистина бяха заклинание, макар да представляваха тънък стрък тръстика срещу онова, от което се боеше — и той чу още сто гласа, задъхани от ужас, които повтаряха същото с устни, прилепени в мозаичния под.

— Великият властелин на Мрака е моят господар и с цялото си сърце аз му служа, до последното късче на душата си. — Тънък гласец в дъното на съзнанието му забърбори изплашено: „Тъмния и всички Отстъпници са оковани…“ Той потръпна и силом го накара да млъкне. Отдавна не слушаше този глас. — Ето го моя господар, той е Господарят на смъртта. Без за нищо да моля, аз му служа и ще му служа до Деня на неговото идване, и му служа с крепката и вечна вяра в безкрайния живот, който ме чака… — „Окован е в Шайол Гул, окован е от Създателя в самия ден на Сътворението. — Не, сега служа на друг господар.“ — Уверен, че в своята вяра ще бъда издигнат на земята, ще бъда издигнат над неверниците, ще бъда издигнат над троновете, аз му служа покорно до Деня на неговото Завръщане. — „Десницата на Създателя засланя всички нас и Светлината ни закриля от Сянката. — Не, не! Друг е сега господарят ми.“ — Дано бързо настъпи Денят на Завръщането. Дано бързо да дойде Великият Властелин на Мрака, за да ни поведе и властва над света во веки веков.

Мъжът, който наричаше себе си Борс, приключи задъхано веруюто, като да беше тичал десет мили, без да спира. Въздишките наоколо му подсказаха, че не е единственият.

— Изправи се. Всички да се изправят.

Мелодичният глас го изненада. Със сигурност никой от присъстващите, легнали по корем и долепили маскираните си лица в мозайката, не беше проговорил, но това не беше гласът, който очакваше от… Той боязливо вдигна глава, колкото да може да погледне с едно око.

Във въздуха над мърдраала изплува фигура на мъж, полите на кървавочервената му роба висяха на един разтег над главата на чудовището. И той беше с маска — кървавочервена. Нима Великият властелин на Мрака щеше да им се появи в човешки образ? И с маска? Мърдраалът, чийто безок поглед бе изпълнен със страхопочитание, потръпна и се преви под сянката на фигурата. Мъжът, който наричаше себе си Борс, се вкопчи в един възможно поносим отговор, от който умът му не би се пръснал. Някой от Отстъпниците, сигурно.

Но тази мисъл беше съвсем малко по-поносима. И така да беше, ако някой от Отстъпниците бе успял да се освободи, значи денят на завръщането на Тъмния наближаваше. Отстъпниците, тринадесет от най-могъщите мъже, владели Единствената сила в един Век, изпълнен с могъщи властелини, бяха запечатани в Шайол Гул заедно с Тъмния, запечатани далече от света на смъртните от Дракона и Стоте етаири. А откатът на това запечатване бе покварил мъжката половина на Верния извор и всички мъже Айез Седай, всички онези проклети владетели на Силата, били обзети от лудост и разрушили света, счупили го като глинена паница в скала, слагайки край на Приказния век, а после изгнили живи. Подобаваща смърт за Айез Седай според него. Дори твърде милостива. Съжаляваше само, че жените са били пощадени.

Бавно и болезнено той изтласка паниката в дъното на съзнанието си, ограничи я и здраво я притисна, макар тя да крещеше в мозъка му и да се мъчеше да излезе на воля. Повече не можеше да постигне. Никой от тези, които се бяха проснали по корем, не се беше изправил, малцина изобщо се бяха осмелили да надигнат глава.

— Изправи се. — Този път гласът на фигурата с червената маска изплющя като бич над главите им. — Стани!

Мъжът, който наричаше себе си Борс, тромаво започна да се изправя, но за момент се поколеба. Размаханите ръце на фигурата изглеждаха ужасно обгорени, осеяни с черни белези, а оголената плът под тях беше червена като робата. „Нима Тъмния би се появил в такъв вид? Дори и някой от Отстъпниците?“ Очните дупки на кървавата маска бавно се плъзнаха по него и той трескаво се заизправя. Стори му се, че от погледа го лъхна зной на отворена пещ.

Останалите се подчиниха на командата с не повече елегантност и не по-малко страх. Когато всички се изправиха, носещата се из въздуха фигура заговори.

— Познат съм с много имена, но онова, с което ще ме знаете вие, е Баал-замон.

Мъжът, който наричаше себе си Борс, стисна здраво зъби, за да не затракат. Баал-замон. На езика на тролоците това означаваше Сърцето на Мрака и дори неверниците знаеха, че това е тролокското име на Великия властелин на Мрака. На оногова, чието име не требва да се споменава. Не истинското име, Шайтан, но също така забранено. За тези, които бяха събрани тук, както и за други като тях, произнасянето на неговото име от уста на простосмъртни беше проява на непочтително сквернословие. Дъхът му изсвири през ноздрите, навсякъде около него се чу как другите дишат запъхтяно под маските си. Прислужниците бяха изчезнали, както и тролоците, макар да не беше видял кога излязоха.

— Мястото, в което се намирате сега, е в сянката на Шайол Гул. — Не един глас простена при тези думи; мъжът, който наричаше себе си Борс, не беше сигурен дали и неговият стон не се смеси с другите. Смътен намек за насмешка се прокрадна в гласа на Баал-замон и той разперя широко ръце. — Но не се бойте, защото денят, в който вашият господар ще се издигне над земята, е близо. Иде Денят на Завръщането. Не ви ли го подсказва това, че самият аз съм тук, за да бъда видян от вас, избраните сред хилядите си братя и сестри? Скоро Колелото на времето ще бъде счупено. Скоро Великата змия ще умре и със силата на смъртта, смъртта на самото Време, вашият Господар ще преустрои света по свой образ и подобие, за този Век и во веки веков. А онези, които ми служат вярно и непоколебимо, ще седнат в нозете ми над звездите в небесата и ще управляват вечно света на смъртните. Така съм обещал аз и така ще бъде, без край. Вие ще живеете и ще властвате вечно.

Одобрителен шепот премина като вълна сред слушащите и някои дори пристъпиха крачка напред към реещата се пурпурна фигура, вдигнали жадно очи нагоре. Дори мъжът, който наричаше себе си Борс, усети притегателната мощ на това обещание, обещанието, заради което стократно беше продал душата си.

— Денят на Завръщането идва — каза Баал-замон. — Но има още много неща да се направят. Твърде много.

Въздухът вляво от Баал-замон потрепера и се сгъсти и там увисна фигура на младеж, малко по-ниска от Баал-замон. Мъжът, който наричаше себе си Борс, не можа да прецени дали беше жив човек, или не. Селски момък, с лукава светлинка в кафявите очи и намек за усмивка на устните, сякаш или си спомняше, или одобряваше някаква пакост. Плътта изглеждаше жива, но гърдите не се движеха да дишат, а очите му не примигваха.

Въздухът вдясно от Баал-замон се разлюля сякаш от жега и малко под Баал-замон увисна втора фигура в селско облекло. Къдрокос младеж с яки мускули, като на ковач. И нещо странно: на колана му висеше бойна брадва, голям стоманен полумесец с дебел шип на другия край. Мъжът, който наричаше себе си Борс, внезапно се наведе напред, поразен от нещо странно. Младежът имаше жълти очи.

За трети път въздухът се въплъти в човешки силует, този път право пред погледа на Баал-замон, почти в нозете му. Висок младеж, чиито очи бяха ту сиви, ту грейваха в светлосиньо, когато светлината ги докоснеше, с тъмнорижа коса. Още един селянин. Мъжът, който наричаше себе си Борс, ахна. Още едно необичайно нещо, макар да се чудеше трябва ли изобщо да очаква тук нещо обичайно, на кръста на младежа висеше меч, меч с релеф на бронзова чапла на ножницата и още една на дългата дръжка. „Селянче с меч със знака на чаплата? Невъзможно! Какво ли означава това? И другото момче, с жълтите очи.“ Забеляза, че мърдраалът поглежда към трите фигури и потреперва от страх. Всъщност, доколкото можеше да прецени, не беше страх, а по-скоро гняв.

Натежа мъртва тишина, после Баал-замон отново заговори:

— Има един, който ходи по света, един, който е бил и отново ще бъде, макар все още да не е. Драконът.

Ропот на изумление се понесе през слушащите.

— Драконът се е преродил! Трябва да го убием, велики властелине! — Това го извика шиенарецът, чиято десница нетърпеливо посегна към липсващия меч.

— Може би — отвърна спокойно Баал-замон. — А може би не. Възможно е да бъде привлечен на моя страна. Рано или късно така и ще стане, в този Век или в някой друг.

Мъжът, който наричаше себе си Борс, примигна. „В този Век или в някой друг? Аз си мислех, че Денят на Завръщането е близо. Какво значение има за мен какво ще се случи в друг Век, ако аз остарея и умра, очаквайки в този?“ Но Баал-замон отново заговори.

— В Шарката вече се оформя възел, една от много точки, в която онзи, който ще се превърне в Дракона, може да бъде привлечен да ми служи. Трябва да бъде! По-добре да ми служи жив, отколкото мъртъв, но жив или мъртъв, той трябва да се покори и ще се покори! Тези тримата ги запомнете добре, защото всеки от тях е нишка от Шарката, която аз смятам да изтъка, а от вас зависи да бъдат втъкани там, където аз повеля. Добре ги огледайте и ги запомнете добре.

Цялата зала притихна. Мъжът, който наричаше себе си Борс, се размърда тревожно и забеляза, че останалите около него направиха същото. Всички с изключение на иллианката, както забеляза. Покрила пазвата си с длани, сякаш да прикрие закръглената плът, която напираше оттам, отворила широко очи, наполовина изплашени, наполовина изпаднали в благоговеен екстаз, тя кимаше енергично, сякаш някой се бе изправил пред нея и й говореше. От време на време жената като че ли отговаряше, но мъжът, който наричаше себе си Борс, не чуваше думите й. Внезапно тя се изви назад, разтрепера се и се изправи на пръсти. Не можеше да разбере защо не пада, освен ако не я държеше нещо невидимо. А после, също така внезапно, тя отново стъпи на нозете си, закима, и трепетно се поклони. Една от жените с пръстен на Великата змия погледна стреснато и започна да кима.

„Значи всеки от нас чува неговите указания и никой не чува тези, които са предназначени за друг.“ Мъжът, който наричаше себе си Борс, изсумтя разочаровано. Ако знаеше какво е заповядано поне на още един, щеше да използва това знание като предимство, но така… Той нетърпеливо зачака своя ред и до такава степен се забрави, че неволно изправи гръб.

Един по един събраните получаваха указания. Всеки изпадаше в мълчание, но въпреки това той имаше възможност да прави смътни догадки, доколкото можеше да разчита поведението на околните. Например мъжът от Ата-ан Миере, Морския народ, бе вдървен от неохота, докато кимаше. Стойката на шиенареца издаваше смут, въпреки че той мълчеше покорно. Втората жена от Тар Валон се стресна, като че ли изумена от онова, което чу, а загърнатата в сиво фигура, чийто пол той не можа да определи, поклати глава, падна на колене и заудря глава в пода. Някои пък се сгърчваха като иллианката, сякаш болката ги повдигаше на пръсти.

— Борс.

Мъжът, който наричаше себе си Борс, се дръпна рязко назад, когато червената маска изпълни очите му. Все още виждаше залата и реещата се във въздуха фигура на Баал-замон, но в същото време виждаше лицето с червената маска. Зашеметен, той усети че черепът му се разтваря, и очите му се изцъклиха. За миг му се стори, че в очните кухини зад маската заиграха пламъци.

— Ти верен ли си ми… Борс?

От леко подигравателната нотка в този глас гръбнакът му се вледени.

— Верен съм ти, велики властелине. Не мога да го скрия от теб.

„Верен съм! Кълна се!“

— Не, не можеш.

От увереността в гласа на Баал-замон устата му пресъхна, но той се насили да заговори:

— Заповядай ми, велики властелине, и аз ще се подчиня.

— Първо, ти трябва да се върнеш в Тарабон и да продължиш добрите си дела. Всъщност заповядвам ти да удвоиш усилията си.

Той зяпна изненадано в Баал-замон, но пламъците на мястото на очите лумнаха отново и той използва за повод поклона, за да извърне поглед от тях.

— Както заповядаш, велики властелине.

— Второ, ще бдиш за тези трима младежи и ще накараш следовниците си да бдят. И внимавай: те са опасни.

Мъжът, който наричаше себе си Борс, погледна към плуващите пред Баал-замон три фигури. „Как бих могъл да го направя? Виждам ги, но в същото време не виждам нищо друго освен лицето му.“ Главата му сякаш щеше да се пръсне. Дланите му в тънките ръкавици станаха хлъзгави от потта, ризата се залепи за гърба му.

— Опасни ли, велики властелине? Тези селянчета? Да не би един от тях да е…

— Един меч е опасен за онзи, към когото е насочено острието, а не за този, който го държи. Освен ако човекът, който държи меча, не е глупак или не е невнимателен, или неумел, защото тогава мечът става два пъти по-опасен за самия него, отколкото за другите. Достатъчно е, че ти казах да ги запомниш. Достатъчно е, че ми се подчиняваш.

— Както заповядаш, велики властелине.

— И трето, за онези, които пристигнаха при Томанския камък, и за доманците. За това няма да говориш с никого. Щом се върнеш в Тарабон…

Мъжът, който наричаше себе си Борс, зяпна. В указанията нямаше никакъв смисъл. „Ако знаех какво е казано на някой от останалите, сигурно щях да мога да сглобя картината.“

Изведнъж усети, че главата му сякаш е стисната от нечия гигантска ръка, която иска да смаже слепоочията му. Усети, че се издига, и светът около него се пръсна на хиляди избухнали звезди, а после всеки от проблясъците доби образ, който или прелетя покрай ума му, или се завихри и изчезна в безкрайната далечина. Видя невъзможно небе от набраздени с червени, жълти и черни нишки облаци, втурнали се, сякаш подгонени от най-могъщия вятър на света. Жена — момиче? — облечена в бяло, потъна в мрака почти веднага след като се беше появила. Гарван надникна в окото му, позна го и се скри. Мъж в ризница, със зловещ шлем на главата, изкован, боядисан и инкрустиран така, че да наподобява отровно насекомо, вдигна меч и удари нещо някъде встрани. Рог, закривен и златен, изникна от безкрая и се завъртя. Пронизителна нота излетя от него, когато проблесна пред очите му и изтръгна душата му. В последния миг рогът грейна ослепително в златен пръстен от светлина, която го накара да замръзне в смъртен ужас. Вълк скочи от неизбродните сенки и прегриза гърлото му. Не можа да изкрещи. Вихърът продължаваше, изцеждаше го, поглъщаше го. Съвсем смътно можеше да си спомни кой е или по-скоро какво е. От небесата заваля огън и луната и звездите се сринаха. Кървави реки потекоха и мъртвите се надигнаха от гробовете; земята се разтвори и от недрата й изригна лава…

Мъжът, който наричаше себе си Борс, се свести превит на две в залата сред останалите. Околните го гледаха мълчаливо. Накъдето и да обърнеше поглед, очите на Баал-замон светеха яростно пред него. Образите, които бяха нахлули в разсъдъка му, се стопиха; беше сигурен, че паметта му не е запечатала повечето от тях. Той колебливо се изправи. Очите на Баал-замон продължаваха да се взират в него.

— Велики властелине, какво да…

— Някои заповеди са твърде важни, за да бъдат ясни дори за онзи, който трябва да ги изпълни.

Мъжът, който наричаше себе си Борс, се преви в поклон и хрипливо прошепна:

— Както заповядаш, велики властелине.

Изправи се и се огледа. Върховният лорд от Тарен кимаше и се кланяше на някой, когото останалите не можеха да видят. Мъжът, който наричаше себе си Борс, опипа чело с треперещата си ръка, опитвайки се да задържи нещо от онова, което се беше взривило в мозъка му, макар да не беше съвсем сигурен дали иска да го запомни. Последната останка примигна и се стопи и той внезапно се зачуди какво ли е онова, което се опитва да си спомни. „Знам, че имаше нещо, но какво? Имаше нещо! Нали?“ Отри длани и се намръщи, усетил потта под ръкавиците си, после отново насочи вниманието си към трите фигури, увиснали във въздуха пред Баал-замон.

Мускулестият къдрокос младеж; селянчето с меча; и момъкът с насмешливото изражение. В ума си мъжът, който наричаше себе си Борс, вече им беше дал имена: Ковача, Мечоносеца и Хитреца. „Какво ли е тяхното място в загадката?“ Сигурно беше важно, иначе Баал-замон нямаше да ги покаже на всички. Те трябваше да бъдат убити и той беше сигурен, че някои от присъстващите в залата са получили заповед да отнемат живота и на тримата. „Какво е значението им?“ Сините очи можеха да означават благородно андорско потекло — малко вероятно в тези дрехи, — а имаше и обитатели на Граничните земи със светли очи, както и немалко таренци, да не говорим за жителите на Геалдан, разбира се… Не, там нищо не можеше да се направи. Но жълти очи? Откъде накъде?

Той се стресна, защото някой го хвана за ръката. Обърна се и видя, че до него е застанал един от прислужниците с белите дрехи, младо момче. Другите също се бяха появили, този път повече, по един за всеки от маскираните. Баал-замон беше изчезнал. Мърдраалът също бе изчезнал и на мястото на вратата, през която се беше появил, имаше само стена от неодялан камък. Но трите фигури продължаваха да висят във въздуха. И му се стори, че се взират в него.

— Ако обичате, милорд Борс. Ще ви заведа до стаята ви.

Избягвайки да погледне мъртвите очи на младежа, той отново хвърли поглед към трите фигури. С тревога се зачуди откъде младежът можеше да знае с какво име да се обърне към него. Едва след като странно резбованите врати се затвориха след него и двамата изминаха десетина крачки, той осъзна, че са сами в коридора. Веждите му се смръщиха недоверчиво под маската, но преди да отвори уста, слугата заговори:

— Другите също ги развеждат по стаите, милорд. Бихте ли побързали? Времето е кратко, а нашият господар е нетърпелив.

Мъжът, който наричаше себе си Борс, стисна зъби, както заради това, че не му казваха нищо ясно, така и заради намека за равнопоставеността му с другите, но мълчаливо последва слугата. Само глупак можеше да хока слуга, а на всичкото отгоре с такива очи. Нямаше да има никаква полза. „И как разбра какво се канех да го попитам?“ Слугата се усмихна.

Мъжът, който наричаше себе си Борс, съвсем не се чувстваше спокоен, докато най-сетне не се озова в стаята, в която го бяха настанили на идване, а дори и тогава не му стана особено приятно. Дори това, че намери печатите на дисагите си непипнати, не го успокои.

Слугата остана в коридора, без да влиза.

— Ако желаете, можете да се преоблечете в собственото си облекло, милорд. Никой няма да ви види на тръгване, нито ще влезе в покоите ви, но ще е най-добре да си тръгнете облечен както подобава. Скоро ще дойде друг да ви покаже откъде да минете.

Недокосната от видима ръка, вратата се затръшна.

Мъжът, който наричаше себе си Борс, неволно потръпна. Бързо свали печатите, разкопча дисагите и измъкна от тях обичайния си плащ. Един тънък гласец в дъното на съзнанието му се зачуди дали обещаната му власт, дори безсмъртието, си струват участието в подобно събиране, но смехът му веднага заглуши съмнението. „Заради такава власт съм готов да възхваля великия властелин на Мрака под Купола на Истината.“ Спомнил си за повелите, дадени му от Баал-замон, той поглади с пръсти златното изгряващо слънце на гърдите на белия плащ и червената овчарска гега зад слънцето — символ на неговата длъжност на този свят — и пак се засмя. Имаше работа, много работа да се свърши в Тарабон и в Равнината на Алмот.