Александър Белов
Бой без правила (8)

7.

Вкъщи Белов не можеше да си намери място. Пушеше нервно на балкона, обикаляше от стая в стая, грабваше някоя книга, разлистваше албума със снимки, но тъй като не можеше да се задържи на едно място, отново отиде да пуши.

Да, съвсем другояче си представяше той завръщането си в Москва… Впрочем, Белов се досещаше, че цивилният му живот няма да бъде толкова прост и ясен, колкото беше в казармата, но не и чак дотам! Всичко му се стовари на главата изведнъж: и изневярата на Ленка, и тази история с Мухата…

Впрочем, сега поне нещата с Мухата бяха горе-долу ясни. Най-важното беше, че успя да се споразумее за честен бой един срещу друг. Когато ставаше дума за бой, Саша не се страхуваше от никого. Той вярваше в себе си и в своите сили, пък и съперникът му изобщо не приличаше на Майк Тайсън. Тъй че предстоящата схватка с Мухата не го тревожеше кой знае колко.

Но виж, Ленка… Направо умът му не побираше онова, което се бе случило с нея. Отново и отново си спомняше онази, предишната Лена. Как развълнувано рецитираше Есенин на училищното тържество, как се смееше, отмятайки глава назад, как затрогващо се смущаваше и се изчервяваше от неговите намеци и многозначителни шегички. И, естествено, той си спомняше за първата им близост и за това как, треперейки от притеснение и срам, тя разкопчаваше роклята си.

През двете дълги години в армията Саша беше сигурен в нея, както в самия себе си. Мислеше си: само да се върне вкъщи, веднага ще грабне Ленка и ще изтичат в гражданското. И на ти сега!

Какво ли беше накарало кротката замечтана девойка да се превърне в безсрамна курва и бандитска пачавра? И изобщо, какво ставаше в този живот? И защо Космос — професорският син, който всъщност беше един безобиден безделник и майтапчия — се бе свързал с престъпния свят?

Е, за Пчелата имаше обяснение, той още в училище въртеше разни дребни далавери и завързваше познанства със съмнителни хора… Но Космос! Най-страшното престъпление, на което той бе способен преди, беше да отмъкне от библиотеката някоя книжка, която му е харесала.

А сега се мъкнеше с пистолет, затъкнат в колана, и стреляше с него в центъра на града, като че ли това беше в реда на нещата! Какво, по дяволите, ставаше тук?! Защо всичко изведнъж се бе преобърнало и бе застанало? Нима две години наистина са чак толкова дълго време?

Гласът на майка му извади Белов от тежките мисли:

— Саня, ела да вечеряш!

Той отиде в кухнята, застана на вратата и най-неочаквано предложи:

— Майче, хайде да си купим куче.

— Защо ни е куче? — усмихна се тя. — Да пази пералнята ли?

— Ами… за да ни е другарче — сви рамене Саша. — Знаеш ли, второто ми куче в казармата беше страхотно, казваше се Пол и можеше да говори, представяш ли си, майче?

— Не може да бъде! — учуди се Татяна Николаевна, докато слагаше масата. — А с първото какво стана?

— То… се разболя от чума и умря — излъга Белов.

Не биваше да разказва на майка си, че Дик беше заклан в тръстиката на брега на река Пяндж от един нарушител на границата.

— Виждаш ли… Ами ако, не дай си боже, и това се разболее и умре, знаеш ли колко мъчно ще ни бъде!

— Е, ще трябва да се грижим за него: да му слагаме ваксини, това-онова… — Той замислено гледаше през прозореца. — И освен това знаеш ли, майче, кой е най-големият плюс на кучето?

— Кой?

Саша наведе глава.

— Кучето няма да ти се кълне в любов, а после да скача в чуждите легла.

Той ядосано удари с длан стената, рязко се обърна и тръгна към стаята си, подхвърляйки през рамо:

— Няма да вечерям, мамо…

Вратата на стаята му се затръшна. Татяна Николаевна се отпусна на стола.

— Ох, мъко моя, Господи… — тихо въздъхна тя.

Сърцето й болезнено се свиваше. Майката виждаше как синът й се измъчва, но с нищо не можеше да му помогне и от това й ставаше още по-тежко.

Татяна Николаевна остана още дълго време в кухнята. Тя не раздигаше масата, защото се надяваше, че все пак Саша ще дойде да вечеря. Но в стаята на сина й цареше пълна тишина и тогава майката надникна вътре. Този път, уморен от преживяванията и напрежението, Саша наистина спеше.

Внезапно телефонът иззвъня. Татяна Николаевна вдигна слушалката и се затвори в кухнята. Беше сестра й Катя, която се интересуваше как е племенникът й.

— Не, Катя, знаеш ли, той изобщо не се е променил — тихичко разказваше Татяна Николаевна. — Е, естествено, физически е възмъжал, укрепнал е, но щом си отвори устата, разбираш, че си е същото дете. Представяш ли си, иска да си вземем куче… Аха… Аха… Ох, да не говорим за това, Катя! Неговото момиче ги е свършило едни… Да… А ти откъде знаеш? А, да, вярно, че вече ти казах. Та така: откакто научи, ходи син-зелен, сбил се е някъде… Само моля Бога да не се забърка в нещо заради тази… дори не знам как да я нарека… Не, разбира се, животът си е живот, това е ясно, но каква е вината на моя Саша?

Щом приключи разговора, Татяна Николаевна се замисли:

„Всъщност, защо да не си вземем куче? Пудел. Или болонка… Ще се занимава с кутрето, ще си ангажира вниманието с нещо друго…“

На сутринта Саша беше мрачен. Майка му не му досаждаше с въпроси, напротив, стараеше се да говори колкото се може повече. А после се обади Космос и синът й започна да се приготвя за излизане.

— Къде отиваш? — разтревожи се майка му.

— В библиотеката — промърмори Саша.

— Ама, ти направо не си моят син, а Владимир Улянов Ленин! — засмя се Татяна Николаевна, оправяйки яката му. — Между другото, взех характеристика от домоуправителя. Наистина ли си решил да кандидатстваш вечерно?

— Ами, аз вече съм закъснял за редовното. Пък и освен това с теб нямаме частна собственост, трябва да печелим пари по някакъв начин… Както и да е, майче, аз тръгвам!

— Само не се бави — помоли го майка му.

— Добре, ще се опитам — кимна Саша и вече на вратата добави: — Ако мога…