Александър Белов
Бой без правила (21)

20.

Когато мелето в хангара започна, Каверин взе да си проправя път към колата. „По дяволите, не трябваше да се мъкна тук! — мислеше си ядосаният старши лейтенант, разблъсквайки с лакти побойниците. — Мухата е виновен за всичко, бял ден да не види дано…“

В този момент проехтяха изстрелите, настъпи паника и Каверин се заизмъква още по-енергично. Той много добре си представяше какво щеше да последва — щеше да се появи милиция, щяха да се захванат да изясняват случая… Не, срещата с колегите му изобщо не влизаше в неговите планове за тази вечер. Трябваше спешно да изчезне оттук!

Той се добра до вертолета и се огледа, опитвайки се да открие своите хора. Каверин не зърна нито Мухата, нито Шведа, нито когото и да било от останалите, затова пък видя как Белов и компанията му мъкнат към автомобила си своя полужив приятел. Старши лейтенантът се шмугна зад корпуса на вертолета, а те притичаха покрай него, без да го забележат. След минута линкълнът им се понесе навън.

— Володя! — дотича при него с облещени очи разчорленият Фома. — Там Мухата…

— Какво е станало? — недоволно попита милиционерът.

— Там убиха Мухата…

— Какво! — Каверин хукна обратно към ринга.

— Някакъв белокос идиот… с пистолет… Момчетата го гепиха… Там са… — подтичвайки след него, обясняваше Фома.

Мухата лежеше по гръб, разперил ръце, взрян с безжизнен поглед във високия сводест таван на хангара, и едва забележимо се усмихваше.

„Набесня ли се, нехранимайко…“ — с мимолетен гняв смутено си помисли Каверин.

Той приклекна до тялото на братовчед си и разгърна незакопчаното му яке. От лявата страна на гърдите му аленееше огромно кърваво петно. То изглеждаше ужасяващо. Каверин моментално почувства едновременно отчаяние и ярост. Старши лейтенантът хвана главата си с две ръце и закри очи:

„Серьога… Защо така? Ама, че свини! Свини! Кой посмя да го направи? Кой?!“

И в този миг изведнъж като озарение му хрумна спасителното предположение — Белов! Като при това Каверин изобщо не се интересуваше дали Белов наистина би могъл да извърши убийството.

Но той беше напълно сигурен в едно: каквото и да се бе случило, причината за смъртта на братовчед му беше именно Белов! Точно той беше човекът, който щеше да понесе отговорността за тази смърт!

Старши лейтенантът се изправи и плъзна студен поглед по оклюманите браточки. Мозъкът му моментално анализира ситуацията. А след минута в главата му се изгради целият низ от всички крачки, които щеше да направи през следващите няколко дни. Планът беше готов — настъпи време за действие!

— Къде е пушкалото? — мрачно попита той.

— Ето го… — кимна Шведа към въргалящия се до краката му пистолет.

— Пипал ли го е някой?

— Не.

— Чудесно. — Каверин си сложи ръкавици, вдигна внимателно пистолета за цевта и го сложи в един найлонов плик. — Къде е шибаният стрелец?

Повлякоха към него съпротивляващия се белокос мъж с извити зад гърба ръце.

— Ваш’та мама, пичове, аз стрелях във въздуха! — възмутено крещеше той. — Не го убих аз, проклет да съм! Едно копеле беше, стоеше до мен!

— Млъквай! — изсъска му Каверин и тикна под носа му служебната си карта.

Щом я зърна, онзи моментално смени тона си. Пуснаха го и белокосият умолително сложи ръце на гърдите си.

— Не, ама, разберете ме, другарю… И през ум не ми е минавало такова нещо, просто исках да ги спра… И освен това аз стрелях нагоре, кълна ви се, можете да го проверите…

— Какво значение има — ядосано се свъси Каверин. — А за незаконно притежание на оръжие дават най-малко пет години, дори ако не е стреляно с него.

Ненадейно върху белокосия се нахвърли Шведа.

— Ти ли утрепа Мухата! — яростно изрева той и хвана и без това разтреперания от страх мъж за реверите.

— Кротко! — викна Каверин и отблъсна Шведа от белокосия. — Кротко ти казах, кротко… — вече по-спокойно повтори той, пронизвайки с остър поглед вбесения Швед.

— Виж какво, соколе мой… — повика с пръст настрани старшият лейтенант белокосия. — Значи, така — конфискувам ти пушкалото. А сега ти се прибираш вкъщи и казваш на жена си да не се тревожи. На сутринта се качваш на самолета и един месец кракът ти да не е стъпил в Москва, разбра ли? После аз сам ще те намеря, когато вече ще можеш да се върнеш…

— Разбира се, разбира се — енергично закима с глава белокосият. — Готов съм, честна дума… Ако искате, още сега можем да отидем и аз да си платя, колкото кажете…

— За това ще си поговорим по-късно. — Каверин изгледа строго усмихващия се жално мъж. — А сега се омитай! Най-важното е да не издрънкаш нещо пред някого. Това е, изчезвай оттук, пиленце!

Белокосият, който не можеше да повярва, че е извадил такъв късмет, се понесе в тръс към колата си, а Каверин се обърна към браточките и самоуверено изкомандва:

— Хайде, тръгваме!

Каверин се върна в хангара рано на другата сутрин, вече облечен в милиционерската униформа, и, разбира се, без люберецките браточки.

На местопрестъплението работеше следствена група. Експертите оглеждаха площадката, събираха и поставяха в найлонови пликчета всичко, което можеше да се окаже полезно за разкриването на убийството.

Групата се ръководеше от добре познатия на Каверин следовател от прокуратурата Сиротин — още съвсем млад, но вече неприлично дебел и отпуснат мъж. Той посрещна старши лейтенанта пред входа на хангара и със съчувствено кисела физиономия му стисна ръката. Каверин разбра: на Сиротин вече му беше известно, че убитият е негов роднина.

— Къде е той? — намръщено попита милиционерът.

— Да вървим… — посочи с глава следователят.

Те се приближиха към покритото със служебен чаршаф тяло. Сиротин с усилие се наведе и отметна края на покривалото. Сега очите на Мухата бяха затворени, а ръцете му — скръстени на гърдите и пристегнати с бинт. Беше изчезнала и едва забележимата усмивка — през нощта смъртта беше заличила от лицето му всички следи от миналите страсти и емоции.

Каверин мълчаливо се взираше в братовчед си и в сърцето му нямаше нито съжаление, нито злоба. Той просто чакаше. Чакаше удобния момент, за да действа.

— Моите съболезнования… — измърмори най-сетне следователят и смъкна каскета от главата си.

— Така е пожелала съдбата… Знаеш ли, той като че ли сам си търсеше смъртта — замислено изрече Каверин. Помълча още малко и се обърна към Сиротин: — Намерихте ли оръжието?

— Не — унило поклати глава той. — Дори и гилзите не намерихме, като че ли са се изпарили…

— Значи са ги събрали злодеите престъпници… — неодобрително изсумтя милиционерът и докосна ръкава на Сиротин. — Знаеш ли, Льоша, аз вероятно ще мога да ти помогна в това дело. Я ела насам…