Александър Белов
Бой без правила (28)

27.

Щом се събуди сутринта, първото нещо, което Саша направи, беше да отиде до телескопа. През прозорците на съседната къща не се забелязваше никого, но в този момент той видя как се отвори входната врата и на площадката пред нея излезе цигуларката заедно с баба си.

Бабката каза нещо със загрижен вид и прекръсти в гръб внучката си, която крачеше към портичката. Момичето се обърна, видя това, безгрижно се засмя и й махна с ръка. Излезе на улицата и се отправи към гарата, хвърляйки любопитни погледи към вилата на Белов.

Саша скочи като попарен и светкавично започна да се облича. Навлече ризата, дънките и ботите си и докато се закопчаваше в движение, изскочи от къщи.

Догони момичето чак извън селището, в горичката. То бързо вървеше по пътечката, размахвайки калъфа с цигулката, а Саша се прокрадваше след него, криейки се като млад партизанин сред редките дръвчета.

Естествено, момичето го забеляза, пък и той отдавана вече бе разбрал, че то го вижда. Но въпреки това и двамата продължаваха да се правят, че нищо не се случва. На устните на момичето непрекъснато играеше лукава усмивка — явно тази по детски наивна и шеговита игра го забавляваше. Саша също се подсмихваше на забавната ситуация, на себе си и на своето нелепо момчешко поведение.

Горичката свърши, момичето се качи на перона, а, продължавайки играта, Саша се притаи долу до стълбичката. След няколко минути мотрисата дойде, цигуларката се огледа и прекрачи през отворената врата. Белов скокна и хукна нагоре по стъпалата. Той се шмугна във вагона в последния момент, задържайки с ръце вратата, която вече се затваряше.

Шмугна се и се вцепени. На платформата между вагоните бе застанал милиционерски патрул, състоящ се от две навъсени ченгета с куче. Песът страховито заръмжа срещу раздърпания Саша, пък и двамата милиционери го гледаха така, сякаш всеки момент щяха да го залаят.

Белов пусна една безгрижна усмивчица и направи крачка към патрула.

— Мотрисата за Москва ли е? — небрежно попита.

— За Пекин… — мрачно се пошегува онзи, който държеше кучето. — Имаш ли документи?

— Другарю сержант, извинявайте много, ама си забравих документите вкъщи… Само преди един месец се уволних — като продължи да се усмихва, Белов разкопча ризата си и показа татуировката с емблемата на граничните войски на гърдите си.

Милиционерите недоверчиво се спогледаха. Тогава Саша клекна и кимна към кучето.

— В заставата имах точно такава овчарка. Казваше се Пол… Ех, че хубавец… хубавец… — ласкаво занарежда той на кучето, което бе престанало да ръмжи. — Ех, че хубавец… умничкият ми… добричкият ми… — Протегна ръка към кучето и то най-неочаквано я близна.

— Я виж ти… — измърмори изненадано редникът. — Да не би да си факир?

Саша се изправи и се потупа по джобовете.

— По дяволите, не успях да си купя цигари… Ще ме почерпите ли?

Редникът с кучето понечи да бръкне в джоба си, но сержантът го спря:

— Тук не се пуши.

— Жалко — намигна Саша на редника. — Значи, ще трябва да устискам до Пекин!

Редникът се разсмя. Навъсеният сержант също се изхили:

— Ама, ти май си шегаджия… Добре, смешнико, да си жив и здрав! Да вървим, Мелников…

Патрулът пое към следващия вагон, а Саша едва успя да сдържи въздишката си на облекчение и тръгна след цигуларката. Той влезе във вагона и веднага видя момичето вдясно от прозореца. Белов бавно се придвижи по коридорчето и седна така, че да го държи под око. Те бяха много близо един до друг — по диагонал през коридорчето.

Разбира се, момичето забеляза Белов, но не реагира. Калъфът с цигулката лежеше на коленете му, а върху него беше разтворена една нотна тетрадка. Цигуларката се преструваше, че се е задълбочила в нотите. Саша не сваляше очи от нея, но от това нямаше никаква полза, тъй като тя упорито не искаше да вдигне глава. По някакъв начин трябваше да привлече вниманието й.

След като се повъртя на мястото си, Белов обърна глава към съседа си — брадат чичко с кошница ябълки. Той решаваше кръстословица (между другото, в „Огоньок“, отбеляза наум Саша).

— Да ви помогна ли? — посочвайки с глава списанието, се обърна към него Белов.

— Опитайте… — погледна го със съмнение мъжът. — Така-а-а… Ето! Дванайсет хоризонтално — вулкан в Южна Америка. С осем букви, втората и четвъртата са „о“.

— Котопахи! — изстреля Саша.

— Хм, така ли? — усмихна се чичкото. — Сигурен ли си?

— Иска ли питане? — Белов умишлено възкликна малко по-високо, отколкото трябваше. — Котопахи е най-високият вулкан в света, пет хиляди осемстотин и деветдесет метра над морското равнище!

Чичкото се зае да вписва буквите в квадратчетата, а Саша, ликувайки, забеляза как цигуларката предпазливо и бързо погледна към него и не сдържа мимолетната си усмивка.

— Какво друго има? — уверено попита съседа си Белов.

— Това е, пристигнахме! — отвърна той и стана, хващайки кошницата си. — На, вземи си — протегна една ябълка към Саша чичкото.

— Благодаря — кимна Белов и бръкна в джоба си да извади дребни. — А ще ми продадете ли списанието?

— Няма нужда, вземи го, ерудите… — изсумтя чичкото, пъхна го в ръцете му и пое към изхода.

Мотрисата потегли. Момичето прелисти страницата и отново се съсредоточи в тетрадката.

Тогава Саша шумно въздъхна:

— Ама, че е задушно! — Започна демонстративно да си вее със списанието.

Момичето вдигна към него блестящите си очи и тихо се засмя.

Те продължиха да пътуват така — като се споглеждаха и се усмихваха. Пред нея лежеше разтворената нотна тетрадка, пред него — разтвореният „Огоньок“. Но и двамата не прочетоха нито ред до Москва.

Белов вървя след цигуларката до консерваторията — ту почти до нея, ту по петите й, ту малко по-отдалеч. Тази игра вече доста беше омръзнала на момичето и сега то изобщо нямаше нищо против да се запознае със забавния младеж. Но той кой знае защо не се решаваше да я заговори.

Пред вратата на консерваторията тя спря и се огледа. Палаво настроеният Белов веднага се шмугна зад гърба на някаква девойка с контрабас. От прикритието си видя как цигуларката направи крачка към висящия до входа афиш, бързо прокара длан по него и още веднъж се огледа. След секунда се скри зад тежката дъбова врата.

Саша се усмихна — беше разбрал намека. Веднага се доближи до афиша и прочете:

ДНЕС В РАХМАНИНОВАТА ЗАЛА

АКАДЕМИЧЕН КОНЦЕРТ

Начало: 12.00

Белов погледна часовника си — до началото на концерта оставаше малко повече от половин час.

„Цветя! — смутено си помисли Саша. — Трябва веднага да купя отнякъде цветя!“

Той хукна към метрото, но в същия миг се спря и започна да пребърква джобовете си. След като натъжено погледна шепата дребни монети, които успя да събере, разбра, че няма да му стигнат за цветя.

Значи, трябваше да се сдобие с тях по друг начин. Той се огледа, търсейки цветна леха, но наоколо не се виждаха никакви цветя. За сметка на това на десетина крачки от него седеше един бронзов Чайковски, а в краката му Белов зърна онова, което търсеше — три бели рози в целофан, които вече бяха започнали да вехнат.

Нямаше как. Саша пъргаво скокна върху решетката, която заобикаляше паметника, и с мълниеносна бързина грабна букета.

„Извинявай, братле! — обърна се той наум към великия композитор. — Трябват ми на живот и смърт! Някой ден непременно ще ти ги върна!“

Той победоносно разтръска цветята и решително се насочи към вратата на консерваторията. Сега вече беше готов, оставаше му да свърши още една нищо и никаква работа — да открие въпросната „Рахманинова зала“.