Александър Белов
Бой без правила (32)

31.

Белов се канеше да дочака следваща мотриса на някое тихо местенце. Но му провървя — на срещуположната страна на улицата видя набиващия се на очи линкълн на Космос, а там се оказаха и неговите приятели. Той отиде до колата и седна отзад, при Пчелата.

— Закъснях, мамка му… — избоботи той.

— Ами мацката ти? — попита Пчелата.

— Замина.

Пчелата хвърли един поглед към обувките, които стърчаха от джобовете на сакото на Белов, и се подсмихна:

— Ама, как така — боса ли е заминала?

— Абе, загубена работа, хич не му е времето за такива неща — смръщи се разстроеният Белов. — Видяла е мутрата ми на „почетната дъска“ и, естествено, се е изплашила… Изобщо, момичето е страхотно…

— Стига, де, Саня, не се коси! — Потупа го по рамото Пчелата. — После ще й обясниш, ще се оправите!

— Като ви слуша човек, може да откачи — обади се Космос, който мрачно мълчеше. — На него десет години не му мърдат, а той… Тра-ла-ла, ей ме на, концерти, цигуларки, Шопен-мопен…

— Опа, опа, Космос! — избухна Саша. — Аз, разбира се, оплетох конците, ама и ти недей да минаваш границата. Че ей сега ще си го получиш!

— Ама, че ме уплаши… — отвърна Космос.

Покрай линкълна бавно премина една милиционерска кола.

— Ще си докараме някоя беля, мамка му… — изпрати я с напрегнат поглед Космос. — Ще ни пипнат. Леле, как ще ни пипнат…

Пчелата се премести плътно до Саша и му прошепна в ухото:

— Саня, не се дръж така с Косматия… Той цяла Москва е изправил на нокти заради тебе…

Белов помисли малко, сложи ръка на рамото на Космос и помирително рече:

— Добре, де, Косе, извинявай. Не съм прав, изобщо…

Космос го слушаше с половин ухо, цялото му внимание беше насочено към пътя и, без да се разсейва нито за миг, той се вглеждаше в него, за да открие някого.

— Всичко е наред, Саня, всичко е наред… — безучастно кимна, но изведнъж подскочи, отвори вратата и подхвърли на приятелите си: — Ето го, идва. Ей сега ще се върна, момчета!

Забавяйки ход, към тях се приближаваше една черна волга с държавни номера. Космос махна с ръка и тръгна към нея. Волгата спря, а затъмненото й стъкло се плъзна надолу.

— Е, какво става, как са нещата? — загрижено се наведе към прозореца Космос.

Солидният мъж в колата поклати отрицателно глава, без да произнесе нито дума. Стъклото веднага започна да се вдига, колата плавно набра скорост и се понесе по посока на Останкинската кула.

— Ей, къде отиваш, спри! — отчаян, Космос замря, гледайки объркано след нея, после се изплю от ярост и, хапейки устни, се отправи към линкълна.

— Нищо не разбирам! — ядосано измърмори той и се пльосна на шофьорската седалка. — Сякаш целият свят е срещу теб, Саня…

— Да-а… — замислено подхвана Пчелата. — И онзи, белокосият, който стреля — спомняш ли си го? — също никъде не могат да го намерят… Като че ли е потънал в земята…

— А кой беше този във волгата? — полюбопитства Саша.

— Все едно, не го познаваш… — смръщи се Космос и се обърна към него. — Виж какво, Саня, ти си върви с мотрисата, а ние ще дойдем привечер. Само че, много те моля, не излизай на светло без причина… Останаха ли ти мангизи?

— За билет ще ми стигнат.

— Тогава върви… — Космос му протегна ръка.

Белов се сбогува с приятелите си, сгуши се в сакото си и бързо закрачи към Рижката гара.

През целия път обратно той беше по-тих от водата и по-нисък от тревата. Седеше в един ъгъл, скрит зад вестник, и напрегнато, без да повдига глава, оглеждаше през тъмните очила вагона. Да, съвсем другояче се чувстваше, когато само преди три часа пътуваше към Москва.

Щом стигна до вилното селище, първото нещо, което направи Саша, беше да отиде до къщата на Оля. Той почука на портичката и извади обувките от джобовете си. Зад оградата, лаейки прегракнало срещу непознатия, едно яко рижаво псе дърпаше синджира си.

Саша почака малко и почука още веднъж. На площадката пред входната врата се появи разтревожената старица.

— Кого търсите?! — надвиквайки кучешкия лай, изкрещя тя с треперещ глас.

— Здравейте! — викна също Саша. — Може ли да се видя с Оля?

— Ами, Оля… — Бабата се поколеба. — Тя още не се е върнала от Москва!

Саша мрачно кимна. Той разбра, че го лъжат. И освен това го лъжеха с нейно съгласие — със съгласието на Оля. Явно след онова, което беше видяла на „почетната дъска“, Оля не искаше да има нищо общо с него. Решението на момичето беше напълно разбираемо и лесно обяснимо, но на него не му стана по-леко от това.

Бабата се скри зад вратата. Саша постоя още малко край портичката, после въздъхна, окачи обувките на Оля на оградата и си тръгна към къщи.