Александър Белов
Бой без правила (14)

13.

Мина месец, но Каверин не беше забравил думата, която даде. Той рядко забравяше каквото и да било.

Новоизпеченият старши лейтенант седеше в миниатюрния си кабинет в районното, а на бюрото пред него бе разтворена една папка. В нея, в тази тъничка картонена папчица, събираше зрънце по зрънце, капчица по капчица, трохичка по трохичка всичко, което можеше да му помогне да изпълни обещанието си „да ликвидира“ Саша Белов.

Защо той толкова страстно и толкова горещо бленуваше това? Май че и самият Каверин нямаше отговор на този въпрос. Но още по време на първата им среща на кариерата в „Люберци“ разбра, че пред него стои враг.

Спокойствието и увереността на Белов криеха тайна заплаха. Винаги когато се намираше край него, Каверин усещаше някакво неспокойствие. Той не откриваше причината за такова безпокойство и тъкмо заради това още повече се изнервяше.

А сетне Володя видя полуживия Муха след сбиването му с Белов. Леля му — майката на Мухата, ревеше с цяло гърло и насъскваше всички земни и небесни зли сили срещу оскърбителя на сина си. Отнесе си го и Володя — един вид, къде гледа милицията, от бандити вече не можеш да се разминеш! И тогава той реши, че тази работа не може да бъде оставена току-така.

Естествено, Мухата щеше да се опита да си разчисти сметките сам, но не беше сигурно, че ще успее! Затова старши лейтенантът от милицията Каверин възнамеряваше да действа със своите методи.

Някой плахо почука на вратата на кабинета и на прага застана едър сержант.

— Другарю лейтенант, ето, както поискахте: оперативната справка за Белов и неговата компания.

Той остави на бюрото на началника си няколко изписани на машина листа.

— Дай ги, дай ги! — оживи се Каверин и посочи стола на сержанта. — Седни.

И се съсредоточи в документа.

— Защо си я направил толкова официално? По-просто трябва, сержант, по-просто… Разговаря ли с участъковия?

— Да — кимна сержантът. — Общо взето, излиза, че там действа една престъпна групировка…

— Чак такава ли била работата? — повдигна вежди Каверин, без да откъсва очи от книжата. — Интересно, интересно… А пък ние уж ги мачкаме и ги мачкаме, мачкаме ги и ги мачкаме… — тихичко си мърмореше той.

Най-сетне Каверин прилежно събра листовете, сложи ги в заветната папчица и се усмихна на сержанта:

— Знаеш ли, има една такава песничка: „Това е много хубаво, това дори е много ху-ба-во!…“

— Знам, знам! — с готовност закима младежът и без да се смущава, запя:

В студ, порой и пек

нека само бъда с теб.

Това е много, мно…

Той внезапно млъкна, защото Каверин моментално престана да се усмихва и впери тежкия си мрачен поглед в своя подчинен.

— Ама ти май ще се окажеш певец! — навъсено процеди старши лейтенантът. — Направо си като някакъв Муслим Кобзон!

— Виноват! — изопна се сержантът.

— Стига толкова, върви да работиш! — студено заповяда Каверин.

Когато вратата зад сержанта се затвори, той отново отвори папката и още веднъж внимателно прочете оперативната справка. Естествено, тези факти не бяха достатъчни, за да ликвидира Белов, но…

„Нищо, кокошчицата зрънце по зрънце си кълве, а пък сита ходи! — утешаваше се Володя. — Все някога ще докопам тази гадина!“