Александър Белов
Бой без правила (12)

11.

Вече бе започнало да се мръква, когато линкълнът бавно се приближи към беседката. Вратите му се отвориха едновременно и приятелите наизскачаха от колата с радостна гълчава. Въпреки подпухналото си око и сцепената си вежда, Белов приличаше на рожденик.

— Знаеш ли, Саша, той те души със синджира, а аз си викам — ей сега ще побелея, мамка му! — кикотеше се Космос. — Я виж, може наистина да съм побелял някъде?

— А пък аз седя и си мисля: така, ковчегът струва хиляда рубли, оркестърът — още петстотин… — подхвана и Пчелата.

Всички избухнаха в смях, а Фил приятелски плесна Пчелата по врата.

— Намерил се счетоводител…

Пчелата махна с ръка, те започнаха да се суетят, а в това време Космос отвори багажника и измъкна от бездънната вътрешност на линкълна тежък весело подрънкващ сак.

— Е, какво ще кажеш, Саня? Да му ударим ли по една биричка за отскок, а?

Белов не отговори.

— Защото може и… — Космос се обърна към приятеля си и се втрещи.

Лицето на Саша се бе вкаменило, а от радостната му усмивка не бе останала и следа. Той гледаше в една точка като омагьосан. Космос се обърна в същата посока и едва не изпсува от яд.

До входа на беседката стоеше неизвестно откъде взелата се… Ленка Елисеева! Тя също не откъсваше очи от Саша. Стоеше и го гледаше — виновно и изплашено.

— Не разбирам какво правиш тук? — решително тръгна към момичето Космос. — Ти пък какво правиш тук, тебе питам?! Я, хайде, омитай се!

Лена не помръдна от мястото си, дори не погледна към него. Той се приближи до нея и злобно й повтори:

— Чу ли какво ти казах?! Омитай се оттук!

— Космос, успокой се! — подвикна му Саша.

Приятелят му се извърна и сви рамене в знак на недоумение:

— Не, Саша, нещо не мога да те разбера! Да не би на всичкото отгоре да си решил да се ожениш за нея?

Белов мълчеше, а недоволният Космос още веднъж сви демонстративно рамене и се отдръпна настрани при Пчелата и Фил, които напрегнато мълчаха.

— Да вървим — подхвърли най-сетне Саша на момичето и без да се обръща, закрачи към близкия парк.

Лена успя да го догони едва между дърветата. Тя се изравни с него и тихо попита:

— Саша, Мухата ли го направи, а? — Опита се да докосне разцепената му вежда.

— Мухата досадница… — отдръпвайки глава от ръката й, мрачно избоботи Белов.

— Саша…

— Какво?

— Саша, не разбираш ли, две години наистина са твърде много… — с потрепващ от смущение глас измърмори Лена. — Аз не съм виновна…

— Така ли? А кой е виновен? Да не би папата да е виновен? Кой? — Белов се обърна към момичето и го погледна в очите. — Кажи ми, може би ще те разбера…

Тя стоеше пред него със сведени очи — онемяла, смутена и жалка. Днес по лицето й нямаше никакъв грим, а гладко сресаните коси бяха вързани на опашка. Точно такава, а не като онази намацотена фръцла, се появяваше тя в спомените на Саша в казармата. И на него изведнъж му се прииска да обясни тъкмо на тази — на предишната Лена, каква мъка му е причинила.

— Добре, де, ударила си го на живот — твоя си работа! Но поне ми пиши, кажи ми истината! — с болка в гласа продължи той, като непрекъснато свиваше рамене. — А пък аз като глупак… като някакъв дръвник… Нося се през глава през цялата държава, на крилата на… Не мога да спя, не мога да ям… Викам си: ще се върна, ще се оженя…

— Саша. — Лена внезапно го прекъсна и сложи ръка на рамото му. — Изчукай ме, ако искаш!

— Какво-о-о-о? — извика втрещеният Белов.

— Такова! — истерично изкрещя тя, тъй като разбра, че е изтърсила нещо неподходящо. — Такова! Положително наше момче! Ама, бива ли такова нещо — той честно си отбива военната служба, а пък момичето му изневерило! Ами, изчукай ме тогава! Ей ме на — тук съм! Хайде! Нали това искаш?

Саша присви очи и едва сдържайки се, изрече с леден тон:

— Кога стана от леглото на Мухата?

— Ох, Саша, просто не се чувам какво говоря! — Лена започна отчаяно да върти глава, сграбчи го за ръкава и жално занарежда: — Прости ми, Сашенка! Миличък, скъпи мой, прости ми! Ето, виждаш ли? — Протегна дланта си, в която имаше едно съвсем обикновено пръстенче, подарено й навремето от Саша. — Аз те обичам, прости ми, прости ми, моля те!

— Бог ще ти прости — поклати глава Белов и в този миг избухна: грабна пръстенчето, захвърли го в храстите и яростно закрещя: — Край! Не се мяркай повече пред очите ми! Край!

Той се обърна и с всички сили се понесе напред между храстите, без да гледа откъде минава, презглава, слепешката…

— Саша! Саша! — викаше след него Лена, размазвайки по лицето си сълзите на вина и отчаяние.

Белов се спря едва когато престана да чува виковете й. Той обхвана главата си с ръце и се свлече на земята. Тресеше се от злоба, обида и отвращение. В ушите му звучаха думите на Лена: „Ако искаш, изчукай ме!“ С какво оскърбително безсрамие му го предложи? Как можа да й се обърне езикът? Как можа да го направи?!

И в този миг той най-сетне разбра — можеше. Можеше, защото тя никога не е била онази, за която той я бе смятал! Просто истинската Лена Елисеева беше друга. Онази Лена, която той обичаше, никога и при никакви обстоятелства не би станала курва. Тази беше станала.

Мъчително, с болка и разочарование, Саша осъзнаваше, че неговата любов се бе оказала една илюзия. Просто той е бил твърде наивен. Да, наивен, доверчив и глупав. Какво пък, сега щеше да стане по-умен. Както се казва — благодаря за урока!

И така, от днес нататък той нямаше свое момиче. За сметка на това имаше приятели, истински приятели и сега те го чакаха.

Белов въздъхна дълбоко и стана — трябваше да върви. Изведнъж почувства, че го тресе. Дръпна ципа на якето до брадичката си и вдигна глава.

В парка духаше студен вятър, той брулеше пожълтелите листа от клоните, завихряше ги в накъдрени ленти и ги гонеше между дърветата. Край, лятото свършваше.

„Есен е — помисли си Белов. — Ето, че вече е есен…“