Александър Белов
Бой без правила (42)

41.

Никой не знаеше как да постъпи с ранения Саша. Ясно беше, че трябва да се потърси лекар, но никой нямаше познати медици, а да влязат в първата попаднала болница с огнестрелна рана, означаваше сами да предадат приятеля си.

Приятелите безцелно обикаляха улиците на предутринната Москва в търсене на изход от създалото се положение. На Саша не му ставаше по-зле, дори напротив — дали от новата, по-стегната превръзка, или от това, че вече бе свикнал с болката, той се почувства по-бодър.

Разбира се, Белов виждаше, че приятелите му не знаят как да постъпят с него. Самият той също не знаеше. Но за това пък бе уверен в едно — при никакви обстоятелства не биваше да се поддава на униние и да се обезверява. И както често се случваше в тяхната компания в критични ситуации, той взе инициативата в свои ръце.

— Косе, давай на панорамата — каза той на шофьора.

— Стига, бе, какво ще правим там, Саня? — загрижено избоботи Космос.

— На панорамата, Косе — тихо, но твърдо повтори Белов.

Космос и Пчелата се спогледаха и последният едва забележимо кимна. Линкълнът зави към университета.

Когато колата спря на панорамната площадка, вече се съмваше. Приятелите слязоха от автомобила. Последен с помощта на Фил оттам внимателно се измъкна Саша.

В утринната мараня пред тях се разкри величествената панорама на Москва.

— Саня, ела тук, до парапета… И притискай силно ръката си до тялото, за да не кървиш… — Фил настани Белов и се обърна към Космос. — Косе, прави каквото щеш, но трябва да намерим болница.

— Каква болница, какви ги дрънкаш? Навсякъде ни дебнат… — мрачно отвърна Космос. — Трябва да измислим нещо… Мамка му, не знам какво да правим…

— Че нали ти винаги всичко знаеш!

— Върви на майната си!

— Трябва да изчезнем, да изчезнем… — измърмори Пчелата. — Някъде зад уралския хребет!

— Тогава да вървим при твоите босове! — губейки търпение, предложи Фил на Космос.

— Ти изобщо чуваш ли се какви ги дрънкаш?! — озъби се Космос. — Направо ще им вкараме вълка в кошарата! За такива номера като нищо ще ни отрежат главите!

— Братлета, кротко… — изведнъж тихо и развълнувано заговори Белов. — Благодаря ви… Аз… аз никога няма да ви забравя… Кълна се, че никога никого от вас няма да оставя в беда. Кълна се, че ми е останало…

— Братле, престани!

— Какво ти става, Саня, да не си се наканил да мреш?

— Стига и ти, де, ама, наистина… — успокоявайки го, един през друг заговориха приятелите.

Но Белов сякаш не ги чуваше. Вглеждайки се съсредоточено в очите на всеки от тях, той продължи — още по-тържествено, още по-високо и още по-твърдо.

— Кълна се, че ще удържа на думата си. Няма да ви оставя в беда… Никога! Кълна се!

Той протегна ръка и широката длан на Фил веднага я покри.

— Кълна се! — глухо промълви той.

— Кълна се! — легна отгоре дланта на Пчелата.

— Кълна се! — тежко се отпусна дланта на Космос.

— Кълна се! — още веднъж повтори Белов и положи върху четирите скръстени ръце другата си ръка, изцапана с кръвта му.

Слънцето се издигаше над огромния град. Започваше новият ден, който носеше и нови радости, и нови проблеми, и нови беди. Приятелите вече трябваше да тръгват, но те не помръдваха, тъй като нямаха сили да разкъсат възела на преплетените си ръце.

Върху китката на окървавената ръка на Саша безшумно тиктакаше часовник. И никой от четиримата все още не знаеше, че този часовник току-що бе започнал да отмерва един нов етап в съдбата на всеки от тях — времето на БРИГАДАТА.