Александър Белов
Бой без правила (22)

21.

На втория ден след сбиването в аероклуба Белов се накани да отиде до института. Днес трябваше да се реши дали ще приемат документите му за вечерния курс или не.

Той седеше на табуретката в антрето и се опитваше да завърже връзките си. Това не беше лесна работа — кутрето се въртеше около краката му и захапваше стопанина си ту за връзките, ту за крачола, ту за пръстите. Саша се разсмя хвана мастифа за ушите и се наведе близо до муцуната му.

— Какво, Веня, ще дойдеш ли с мен в института, а? Ще изплашиш комисията! А, Венка? — Белов вдигна глава и извика на майка си: — Не, мамо, „Венка“ не ми харесва! Че какъв Венка е той? Той е Вулкан! Вулканище! Нали така, Вулкан? — Поглади кучето по главата и стана. — Готов съм, тръгвам!

— Саня, вземи си чадър, ще вали! — обади се от кухнята Татяна Николаевна.

— Как ли пък не! Не съм от захар, няма да се стопя! — Саша взе папката с документите и пристъпи към вратата.

— Почакай, аз ще ти го донеса…

— Недей, мамо, тръгнах вече!

След секунда тя се появи в антрето с чадъра в ръце, но видя затварящата се врата. Жената въздъхна и се наведе към кученцето.

— И ти си ми един Вулкан! Е, какво, Вулкан, ще станем ли приятели с теб?

Внезапно телефонът иззвъня. Майката леко потупа кучето по врата и вдигна слушалката.

— Здравей, Валера. Не, той отиде в института. Ами, май обещаха да го приемат вечерно… Щели да направят изключение — като воин-интернационалист или нещо такова… Кога ще се върне ли? Сигурно след около час и половина… Ела, разбира се! Дочуване.

Тъкмо затвори телефона и на вратата се разнесе звън.

— Ето, че твоят стопанин се върна за чадъра… — намигна тя на кученцето, взе чадъра и отново отиде в антрето.

Татяна Николаевна отвори вратата и се вцепени. На прага стояха двама милиционери в униформи, а зад тях — още двама цивилни.

— Кого търсите? — смутено попита тя.

— Здравейте — студено кимна първият милиционер. — Татяна Николаевна Белова?

— Да…

— Капитан Касянов, може ли да влезем? — Без да дочака отговор, капитанът пристъпи право срещу жената и тя бе принудена да се отдръпне.

— Какво е станало? — попита тя зад гърба му.

— Синът ви вкъщи ли е?

— Не, какво се е случило? — Тя разтревожено се взираше в очите ту на единия, ту на другия. — Кажете, какво се е случило?

— Татяна Николаевна, вашият син е обвинен в убийство по член втори — с официален тон съобщи младият мъж в цивилен костюм.

— Какво говорите?! — възкликна тя.

— Покажи й заповедта — кимна той на другия цивилен.

Вторият цивилен отвори папката, извади заповедта и я подаде на Татяна Николаевна. Тя стисна чадъра под мишницата си и с треперещи ръце взе документите.

— Прощавайте, ама ще ни се наложи да създадем известен хаос в дома ви… — извини се онзи, който й подаде заповедта. — Какво да се прави — службата ни е такава.

А в това време капитанът вече бе успял да влезе в кухнята, да надникне в тоалетната и в банята и след като отново се появи в антрето, кратко заповяда:

— Ти действай тук, а Василев — в онази стая. Лейтенант, иди да намериш поемни лица.

Татяна Николаевна, която продължаваше да държи заповедта и чадъра в ръце, спря цивилния:

— Нещо сте се объркали! Какво убийство?! Той току-що се върна от армията, кани се да кандидатства в института…

— Ама, успокойте се, моля ви — състрадателно кимна мъжът. — Влезте в стаята, поседнете… Дайте чадъра на мен. Съчувствам ви, честна дума.

— Това е недоразумение, момчета, това е недоразумение… — повтаряше като развален грамофон Татяна Николаевна. — Това е просто някакво недоразумение…

А в това време във входа на Саша влезе Космос. Асансьорът вече го бе качил на етажа, към който бе тръгнал, той направи крачка, за да излезе на стълбищната площадка, и видя един милиционер, който звънеше на нечия врата. Щом чу шума на спиращия асансьор, лейтенантът се огледа и възкликна:

— О! Я ела тук!

Космос не помръдна от мястото си:

— Какво има?

Милиционерът се приближи и строго попита:

— Тукашен ли си? Имаш ли документи?

— Нося само шофьорската си книжка.

— Дай я — протегна ръка лейтенантът.

Космос му подаде шофьорската си книжка. Милиционерът разтвори документа и развеселено го погледна:

— Това пък що за име е — Космос?

— Гръцко — избоботи той.

Лейтенантът сложи книжката в джоба си и изкомандва:

— Да вървим, Марс, ще бъдеш поемно лице.

— Ъ-ъ — поклати глава Космос, — бързам, извинете…

— Хайде, без приказки, няма да те забавя много. Да вървим, да вървим… — Лейтенантът решително се отправи към апартамента на Белови.

Когато Космос прекрачи прага, тарашът в апартамента вървеше с пълна сила. Той надникна и в едната, и в другата стая — чевръстите цивилни момчета тършуваха навсякъде. В антрето се появи второто поемно лице — един разтревожен старец, съсед на Белови.

— Какво се е случило при вас, Танечка? Сашка ли е забъркал някаква каша?

От кухнята надникна разплаканата Татяна Николаевна, видя Космос и се хвърли към него:

— Космос, какво означава това?

— Спокойно, лельо Таня, спокойно… — Той прегърна изплашената жена, заведе я в кухнята и я настани на табуретката. — Всичко ще се оправи, ще видите…

— Ама, вие с него винаги сте заедно, нали така, Космос? А тия казват, че той е убил някого… Ти видял ли си нещо?

— Абе, това е грешка! Пълни глупости! — Младежът приседна срещу нея и й подаде чаша вода. — А той къде е?

— Отиде в института. Тъкмо излезе и тия дойдоха и казаха, че е убил някого. — Татяна Николаевна отново се разплака.

Лейтенантът надникна в кухнята.

— Поемното лице, къде си? Я ела в стаята. Вие също, ако обичате.

— Лельо Таня, само се успокойте, всичко ще бъде наред. — Космос стана и тръгна след лейтенанта.

В стаята на Саша цареше пълна бъркотия. Полиците по стената бяха празни — книгите бяха струпани на камара върху бюрото и се търкаляха по пода. В аквариума плуваше един макет на самолет. Матракът беше затрупан с разхвърлени дрехи. В гардероба беше останала само парадната униформа на сержанта от граничните войски. Капитанът тържествено я извади и с два пръста внимателно измъкна с носна кърпа от вътрешния джоб на китела пистолет.

— Така-а-а… — доволно проточи той. — Поемните лица виждат ли? Отбелязваме. — Започна делово да диктува на настанилия се на крайчеца на бюрото цивилен. — Пистолет ТТ, калибър — девет милиметра, едно празно гнездо, осем патрона… Ясно доловима миризма на барут. Спешно да се провери цевта по нашата картотека…

Татяна Николаевна гледаше пистолета с разширени от страх очи.

— Космос… — безпомощно промърмори тя. — Какво е това, Космос…

— Спокойно, лельо Таня, само не се притеснявайте — тихо отвърна той и я хвана за ръката.

Космос вече бе решил какво и как трябва да действа. Щеше да откаже да подпише протокола — без неговият подпис тази хартийка нямаше да има никаква стойност. А пък не беше сигурно дали ченгетата щяха да успеят да го подменят! Изземването на пистолета вече бе извършено и новото поемно лице нямаше начин да види как е станало това! Подобно обстоятелство можеше да се превърне в прекрасна сламка, за която да се хване и Сашка.

Цивилният край бюрото завърши с оформянето на документите и подаде химикалката на съседа на Белови:

— Подпишете протокола за изземането, ако обичате. Е, не се притеснявайте, това е чиста формалност. Ето тук…

Старецът погледна виновно вцепенената Татяна Николаевна и с разтреперана ръка постави подписа си. Оперативният работник подаде химикалката на Космос.

— А сега — ти.

— Аз няма да подпиша — завъртя глава Космос. — Тепърва трябва да се докаже, че този пистолет е негов.

Милиционерите се спогледаха. Капитанът се намръщи страховито и направи крачка към младежа.

— Какво значение има това дали пистолетът е негов или не? Ти свидетел ли си на изземането? Тогава отрази това, което си видял.

— Не съм го видял — сведе очи и мрачно изрече Космос, след което се отдалечи към прозореца.

— Как така не си го видял?! Какво ти става, да не си сляп?! — извика капитанът.

Космос мълчеше и гледаше през прозореца.

— Какво искаш да кажеш, а? — заплашително се надигна зад бюрото цивилният. — Как е фамилията му? — подхвърли той на лейтенанта.

Онзи се засуети, бръкна в джоба си да извади книжката му, а Космос видя как от спрелия автобус на отсрещната страна на улицата слиза Белов. Бяха му достатъчни само няколко секунди, за да прецени какво ще последва по-нататък. Щяха да окошарят Сашка още сега и тогава щеше да е много по-сложно да го измъкнат от панделата. Налагаше се на всяка цена да го пресрещне!

Космос се обърна към ченгетата и с виновна усмивка изрече:

— Дайте го, ще подпиша.

— Така е по-добре… — изсумтя капитанът.

Космос грабна химикалката и драсна един подпис в протокола.

— Това ли е? Мога ли да си вървя? — Той тръгна заднешком към вратата.

— Върви! — Хвърли му един последен неодобрителен поглед цивилният и кимна.

Космос изскочи в антрето и чу зад себе си насмешливото подвикване на лейтенанта:

— Ей, Юпитер! Забрави си книжката…

Ругаейки наум, той се върна в стаята и взе от ухиления лейтенант документите си.

— Благодаря. Довиждане — изстреля Космос и след като кимна на Татяна Николаевна, се отправи към антрето.

Той много бързаше, но щом зърна там жално скимтящото кутренце и милиционерската фуражка на ниското шкафче, все пак се спря. Мигновено взе решение. Внимателно се огледа, след това бързо грабна фуражката на капитана от ниското шкафче, сложи я на пода и настани в нея кученцето.

След като затвори вратата зад себе си, Космос не дочака асансьора и се втурна надолу по стълбите. Щом стигна до партера, излетя навън и рязко спря — точно срещу входа на блока беше паркиран милиционерският „луноход“, а до него скучаеха двама сержанти. Космос обърна глава наляво и видя Белов, който вървеше към входа си направо през детската площадка.

— Ей, младеж, имаш ли огънче? — подвикна едно от ченгетата на Космос.

Той се насочи към сержанта и извади запалката си. В този момент Белов го забеляза и радостно започна да му маха с ръка. Милиционерът извади цигара и се наведе над ръката на Космос, който в това време се опитваше да спре Саша над главата на милиционера. Той беззвучно крещеше на приятеля си: „Спри! Назад!!! Изчезвай!“

Белов не можеше да разбере нищо, но странното поведение на Космос и присъствието на милиционерите го обезпокоиха — той забави ход, а след това се спря.

— Благодаря — изправи се сержантът, пуфтейки доволно с цигарата.

— Няма защо — изцеди една крива усмивка Космос и като се стараеше да не бърза, тръгна срещу Саша.

Щом се изравни с приятеля си, той тихо, но ясно изрече:

— Върви след мен, после ще ти обясня… — и без да се спира, продължи нататък.

Белов се забави за миг и тръгна след него. Той догони приятеля си зад ъгъла.

— Какво е станало, Косе?

— Саня, домът ти е пълен с ченгета! — обърна се към него мрачният Космос.

— Че каква работа имат ченгетата там?

— Намериха у вас пистолет!

— Какво?! — застина като вкаменен шашнатият Саша.

— Да се махаме оттук! — Космос сграбчи приятеля си за ръкава и го повлече по-далеч от дома му.

 

 

А в това време капитан Касянов търсеше фуражката си в антрето. Той я намери на пода под табуретката. В неговата униформена шапка имаше една спретната купчинка кучешки екскременти, а до нея клечеше мъничко кутре, което наивно и открито гледаше шашардисания милиционер.

— А как се казва кучето ви? — извика капитанът на Татяна Николаевна.

— Веня… — с безизразен глас отвърна тя.

Скърцайки със зъби, милиционерът изтърси съдържанието на фуражката си в тоалетната чиния и злобно каза на кучето:

— Не, ти не си куче, Веня. Ти си кучка!