Александър Белов
Бой без правила (23)

22.

Онова, което Саша чу от Космос, първо го шокира. Нелепостта на обвинението в убийство беше толкова очевидна и крещяща, че той не искаше да повярва на случващото се. Разбира се, повярва на разказа на приятеля си, още повече, че сам видя пред входа си „лунохода“ и милиционерите. Но че някой там, в милицията, можеше наистина да предположи, че той — Саша Белов, е способен да убие човек, му се струваше невероятно.

Линкълнът безцелно се движеше из града. Приятелите търсеха изход от създалата се ситуация.

— Ама, щом аз не съм виновен, какво могат да ми направят, Косе? — питаше обърканият Саша. — Ще отида и ще им кажа: престанете да се занимавате с глупости, по пистолета дори няма мои отпечатъци… Ами, че така си е, в края на краищата!

— Не, старче, късно е либе за китка — поклати глава смръщеният Космос. — Нали намериха патлака при теб. А останалото е въпрос на техника.

Белов потиснато мълчеше — какво можеше да възрази срещу този аргумент?

— Не се разкисвай, Саша, ще се опитам да изясня за какво става дума чрез босовете.

— Видях, че онзи белокосият стреля във въздуха — замислено каза Саша. — Тогава кой е убил Мухата?

— Ами, може той да го е убил! — сви рамо Космос. — Гръмнал е два пъти във въздуха, а след това — в него. И са решили да лепнат това на теб… Наведи се!

Пред тях се показа едно спряло до светофара милиционерско жигули. Саша подви крака и се шмугна отдолу, под таблото. Космос веднага намали скоростта, като гледаше напрегнато към застаналия до колата си служител на пътната милиция.

— А защо на мен, а? — извръщайки с усилие глава, попита Саша, гледайки отдолу нагоре приятеля си.

— Дявол знае, другарю майор… Ето какво си мисля аз по този повод: ти трябва да се окопаеш! Разполагам с една празна вила, познатите на моите старци — Цареви, сега са извън Москва, отиваме ли там?

— Изпитите ми наближават… — несигурно измърмори Белов.

— Какви ти изпити?! — изсумтя Космос. — Забрави, твоят университет ще е панделата. Минимум осем години строг тъмничен затвор.

Зеленото на светофара най-сетне светна и линкълнът плавно потегли.

— И какво да правя сега, цял живот ли да се крия? Ами, майка ми? Какво ще стане с нея? — отново се обади Саша отдолу.

Космос потупа приятеля си по рамото:

— Излизай. Знаеш ли, Саня, винаги можеш да се оправиш с всичко това. Сега е важно е да се ориентираш за какво изобщо става дума. Трябва да се изчака. Така че отиваме там!

Вилата се оказа истинска извънградска къща — двуетажна, просторна, с гараж и веранда. Ала беше доста стара и някак запусната — явно стопаните й от доста време не се бяха отбивали тук. Впрочем, Белов не обърна никакво внимание на това, защото мислите му бяха заети със съвсем други неща.

Допотопният катинар на вратата беше покрит с ръжда и на Космос му се наложи да се поизпоти, докато го отвори. Най-сетне ключът се превъртя и приятелите влязоха вътре.

— Влизай, Саня! Така… — огледа се Космос. — Е, искаш ли да започнем от кухнята? Да вървим…

В кухнята той първо надникна в хладилника и загрижено избоботи:

— Мамка му, празен е… Ще ти се наложи да погладуваш, Саньок. Утре ще ти донеса кльопачка. Хайде да идем горе.

Те се качиха по глухо скърцащото стълбище на втория етаж.

— Слушай, а кой живее тук? — попита Белов.

— Нали ти казах — Цареви…

— Кои са те?

— Ами, кои… Той е някакъв академик… — равнодушно сви рамене Космос. — Откъде да знам?

— Косе, а те няма ли да дойдат тук? Какво ще им кажа?

— Няма да дойдат. Далече са, не се тревожи. — Потупа го по рамото приятелят му. — Е, как е, може ли да се живее тук?

— Може… — без особен ентусиазъм се съгласи Белов.

В спалнята Космос най-напред издърпа контакта на телефона от розетката и обясни:

— Така ще ти е по-спокойно.

— А това какво е, Косе? — Саша посочи една странна тръба до прозореца.

— Къде? А, телескоп…

Космос отвори вратите на гардероба, извади възглавница и одеяло и ги хвърли на дивана.

— Ако искаш, спи тук, ако искаш — долу. Тук е по-добре: от прозореца се вижда пътят и, общо взето, тук е спокойно.

Той се настани на дивана, но изведнъж си спомни нещо и се изсмя:

— Знаеш ли, Саня, докато ти беше в казармата, ние такива купони вдигахме тук! Веднъж, докато Пчелата чукаше Надка Ланге, тя получи ужасен епилептичен припадък. Той се изплаши, ама, какво можеше да направи — имаше си оправдание момчето, нали? Представи си: изведнъж посред нощ се разнасят викове: „Пичове-е! Пичове-е-е! Тя прави мост!“

— А ти с кого искаш да говориш? — прекъсна го Саша. Сега не му беше до смях.

— Някои хора имат връзки на „Петровка“ — многозначително кимна Космос, скокна от дивана и се приближи към мрачния Саша. — Саня, за теб най-важното е да не нервничиш. Обещавам ти, че ще направя всичко, което е необходимо! Ако трябва да се съберат мангизи, ще ги съберем! От раз можем до петдесет бона да струпаме, а пък момчетата ще ги бутнат на когото трябва. Да не мислиш, че само ти си на този хал?! Хората от какви по-страшни присъди са се отървали, само ако знаеш!

— Космосе, не забравяй да се отбиеш при майка ми или по-добре да й се обадиш по телефона. Кажи й, че никого не съм убивал и че всичко това е нагласено.

— Добре — отново с готовност кимна той и се намръщи. — Тя много се разстрои! Мъчно ми стана да я гледам. Това не беше обиск, ами същински цирк направиха…

— Говеда… Така, и още нещо. — Саша извади от портфейла си една визитка и я подаде на приятеля си. — Вземи кученцето и го занеси на онзи човек — Александър, спомняш ли си го? Един господ знае какво ще се случи, не бива да затривам животинчето.

— Аха… Саня, а дали да не се посъветвам с него?

— Не, нищо няма да споделяш с него. Просто му кажи, че засега не мога да се грижа за кутрето и толкова.

Космос въздъхна и протегна ръка на Белов.

— Е, хайде, братле, не се отчайвай. Ще се оправим… — Той задържа ръката на Саша в своята, сякаш се канеше да добави още нещо, поколеба се и изведнъж поривисто го прегърна.

След миг Космос изскочи от стаята и изтрополи надолу по стълбището.

Белов остана сам. Той обикаляше в кръг по скърцащия под на старата къща и не можеше да си намери място. Приближи се до библиотеката, но се оказа, че тя е пълна само със справочници по астрофизика, с дебели атласи със звездни карти и друга строго научна литература. Всичко, което успя да открие извън нея, бяха няколко стари броя на „Огоньок“ и една грамадна „История на Рим“.

Саша се излегна на дивана с находките си. Но или четивото се оказа доста скучно, или мислите му бяха твърде далеч, защото нито книгата, нито списанията успяха да го отвлекат от стоварилата се на главата му беда. Нещо повече — прочетеното изобщо не стигаше до съзнанието му.

Като капак на всички тези мрачни мисли някъде наоколо тягостно и монотонно скрибуцаше цигулка, повтаряйки с маниакална упоритост един и същ музикален пасаж. Постепенно звуците станаха просто непоносими и Саша се приближи до прозореца, опитвайки се да съзре през стъклата на съседните къщи цигуларя садист. Звуците определено долитаха от отсрещната къща, но Саша така и не успя да види кой точно терзаеше толкова безмилостно благородния инструмент, а заедно с това — и нервите му.

Извръщайки се раздразнено, Белов закрепи огромната тръба до прозореца. Телескопът се наклони на една страна и Саша едва успя да го подхване. Хрумна му да погледне през прозореца на отсрещната къща с помощта на въпросната машинария. Естествено, беше съмнително дали телескопът можеше да се използва за такива явно неастрономически дистанции, но тъй като Белов и без това нямаше какво друго да прави, реши да опита.

След като примъкна статива близо до прозореца, Саша натъкми тръбата върху него и насочи телескопа към съседната къща. Наложи му се доста дълго да върти обръчите на окуляра, но в крайна сметка видя ясно, сякаш на разстояние от една протегната ръка, част от стената с излющена боя. Движейки внимателно тръбата, той започна да наднича в прозорците един подир друг.

Откри омразния цигулар през прозореца на мецанина. За огромно учудване на Саша (кой знае защо той очакваше да зърне някакъв дългунест юноша с гъста, къдрава коса) това се оказа едно слабичко момиче в сив домашен халат. То стоеше в дъното на стаята, обърнато с гръб към прозореца, поглеждаше от време на време към нотните листове и съсредоточено повтаряше една и съща сложна музикална фраза.

Затаил дъх, Белов я наблюдаваше. В това безкрайно повтаряне на едно и също упражнение имаше нещо омагьосващо и хипнотизиращо. Най-сетне момичето остави инструмента, уморено прокара длан по челото си и се отпусна в поставения до прозореца люлеещ се стол.

Сега Саша можеше да види лицето на момичето. То седеше напълно неподвижно, отметнало назад глава и със затворени очи. Уморените ръце свободно висяха от облегалките на стола, раменете бяха отпуснати, а брадичката му — повдигната. Момичето трудно можеше да бъде наречено красавица, пък и сянката от умора на лицето му беше твърде забележима, но Саша изведнъж се улови, че се любува на непознатата.

В този момент някой я повика, цигуларката стана и излезе от стаята. Белов започна бързо да обхожда прозорците на къщата и видя как на първия етаж възрастна жена (баба й — реши той) слага масата. Момичето влезе в кухнята, седна край масата и бабата постави пред нея димяща чиния със супа.

Саша веднага си спомни, че не е ял от сутринта, устата му се напълни със слюнка, а празният му стомах закъркори жално и неприлично високо. Не, нямаше сили да гледа как съседите се хранят!

Откъсна се от телескопа, слезе по стълбите и влезе в кухнята. Претършува всички шкафове и шкафчета, но не откри нищо. Само в една стара захарница намери втвърдена захар на дъното. Захарта обаче не можеше да бъде отчоплена и на Белов му се наложи да налее вода в захарницата и старателно да разтвори съдържанието й. Едва след това той успя да „вечеря“.

Гладен и ядосан, Саша се върна в стаята и легна на дивана с книга в ръка. Цигуларката не поднови заниманията си и той скоро заспа. Върху равномерно повдигащите му се гърди лежеше непрочетената „История на Рим“.