Серия
Драконче (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 88 гласа)
Корекция
Mandor (2003)

Забележка: Поради използването на старобългарски букви в текста, желателно е да се чете с Unicode шрифт, напр. „Lucida Sans Unicode“. Бел.Mandor

 

Източник: http://www.bukvite.com (през http://sfbg.us)


1

Тази история започна с това, че Радослав изтърва ловджийския си нож в тясна клисура, по дъното на която студено ромолеше планинско поточе. Ругаейки каруцарски, младият мъж реши да слезе долу и да потърси загубеното.

Обаче ръбът на стръмнината се зарони под краката му и той отстъпи. Унило погледна двамата си приятели, Павката и Сашо Рус, плесна се ядно по коленете и плю към клисурата:

— Тю, да те…

— Ник’во страшно — веднага заяви Сашо. — Колко му е да се намери!

Русия бе неизлечим оптимист. Но едва помръдна от мястото си, краката му се хързулнаха и той едва не хлътна подир ножа. Радослав с мъка удържа приятеля си за яката.

Павката подигравателно ги стрелна изпод вежди с дяволити очи.

— Сто години жив да съм, та все да ви отървам, загубеняци мамини… — промърмори той.

Разви от кръста си въжето, което винаги носеше, и откопча от куките на колана алпинистки карабинки. Сетне Радослав бе овързан по всички правила на катераческото изкуство и спуснат в издълбаното от водата и времето дере. Той потъна в обраслия в зеленина каменист сумрак. Потръпна — беше хладно, усойно и неприветливо в сравнение с напечените от слънцето полянки. Миришеше на мъх и папрат.

Около него лакомо забръмчаха стръвни комари и младежът замаха с ръце. Не ги пропъди, но пък се разлюля и блъсна главата си в подло изпречил се дебел клон на някакво уродливо подобие на дърво. Изохка от болка и чак му притъмня. За малко не цамбурна в поточето. Потърка ядосан стремително набъбващата цицина, украсена с кървяща драскотина. Но начаса я забрави, щом видя ножа си, по чудо здрав и ненащърбен, който стърчеше забит в някакъв прогнил дънер сред лишeи и камънаци.

Зарадван, Радослав грабна скъпоценния си ханджар. Върху стоманата блесна емблема — хищно озъбена котешка глава. Миналата година го беше съзрял, съвсем случайно минавайки покрай един оръжеен магазин. Веднага му допадна формата на острието, елегантна като нападаща акула. Миряса чак когато си го купи с предвидените за рождения ден пари. А веднъж изтърси пред хора: „За този нож бих се заврял и в устата на ламя“.

Още не подозираше колко прав ще се окаже.

Почти.

Той стисна удобно изрязаната по дланта дръжка и се приготви да извика на приятелите си, които мъчно можеха да го видят отгоре, че операцията е приключила успешно в стил „блиц“. Ала преди да свари да го направи, изведнъж челото страшно го засърбя точно под удареното място и погледът му се спря върху гола кафява канара. Победоносните думи замръзнаха в свилото се от изненада гърло.

Не повярва на очите си и отново изохка — този път от смайване.

Върху камъка личеше издялан зашеметяващ барелеф на същество, от което Радослав се стряскаше дори на картинка. Беше приблизително метър и седемдесет изображение на змия с някакви странни подутини по тялото, а главата на чудовището — увенчана с назъбен гребен. Но най-поразиха младия мъж очите под изящно изписаните вежди — бяха направо човешки, с формата на бадеми, с дълги мигли и… го гледаха като живи!

— Това пък какво е? — измънка съвземащият се Радослав. Подобни очи не помнеше да е виждал и у най-шармантните пловдивски хубавици.

На какво ти прилича? — счу му се иронично момичешко гласче.

Случвало ли ви се е да забележите нещо със страничното си зрение, но нито можете да извиете погледа си като лък, нито пък да завъртите глава, ала все пак продължавате да го наблюдавате? Същото се получаваше и с този глас — сякаш звучеше на границата на чуваемостта, като в същото време бе достатъчно отчетлив и разбираем.

Младежът направи две ситни крачки назад и спря, защото липсваше мегдан за по-нататъшно отстъпление. Въпреки че бе убеден откъде е дошла забележката, той се заозърта, раздразнен и поуплашен.

Отгоре долетя вик — съвсем нормално възприеман от ушите, макар и приглушен:

— Кво стаа, Дичо, ’иждаш ли го?

Радослав, върнат към реалността, бързо съобрази за кое става дума и сви длани в рупор:

— Намерих го!

— Да дърпаме ли? — донесе се откъм слънчевата светлина, където не бръмчаха кръвожадни насекоми.

— Изчакайте, тук има…

— К’воооо? — не го разбраха горе.

— Почакай! — кресна Радослав.

— Окей.

Младият мъж се взря в скалата.

Видя каменната фигура по нов начин — като неудобно замряла тънка момичешка снага с притиснати към люспесто тяло ръце. Имаше и разперени криле, но може би за такива му се струваха само неравностите по канарата. Цялото изваяние беше сериозно поизтъркано от годините и се долавяше повече с въображение, отколкото със зрение. Единствено очите личаха крещящо ясно, като на забулена ориенталска принцеса, някоя приказна Шeхерезада.

Е? — пак долетя призрачното гласче. Съмнения нямаше — говореше барелефът, при това с нотки на досада.

— Какво „е“? — изпуфтя Радослав.

Приключи ли със зяпането? Няма ли да направиш нещо? — нетърпеливо попита змията.

Младежът неволно докосна цицината си и реши, че наистина е добре да се катери обратно. Този удар баш по кратуната… Не бе чувал така да се предизвикват халюцинации, но…

Остра карфичена болка го накара да се плесне здраво по врата и с погнуса да избърше грозното кърваво петно от дланта си в крачола. Въздъхна при мисълта, че дънките прекалено бързо започват да се нуждаят от пране.

Още един миниатюрен „Сикорски“ го атакува.

„Тези комари ще ме оглозгат!“ — паникьоса се Радослав и посегна да дръпне въжето.

Хей, чакай! Не си тръгвай! Ще изгоня комарите, само не си отивай!

Пищенето на ситните вампири рязко секна. Сякаш току-що здраво бе дънил касетофон — Balls to the Wall на „Аксепт“, например — и сетне някой е щракнал копчето.

Тишината му се стори необикновена.

Радослав замислено отвърна на настойчивия скален поглед. Красивите очи незнайно как придобиха умоляващ израз, но гласът прозвуча припряно-равнодушно:

Няма ли да ме целунеш?

Младежът се облещи към канарата.

Ще ти се отплатя — опита се да скрие отчаянието на притежателя си гласчето.

Неканено „как“ се оформи в изуменото съзнание на Радослав.

От това, че имам люспи, не си прави извода, че съм риба — назидателно каза каменната змия. — Пък и къде си чул за златни рибки! Такива не съществуват. Ала хрумването ти за трите желания ми се струва добро като награда… Стига да са изпълними, само ме измъкни от това кофти място, моля те!

— Но как? — изграчи Радослав.

Уф… Ми целуни ме!… Уж не си тъп, пък… И го стори с чувство, инак няма да развалиш магията, пък догодина това хараво[1] паве сто на сто ще се откърти и срути. Тогава съм свършила навеки. Е?

Съвършенството на изрязаните очи изведнъж го облъхна с внезапна светла жар. Стори му се, че го издува някакво предусещане за нещо невъобразимо дивно, все едно бе хлапе, току-що гледало най-вълшебната приказка от детско киноутро, толкова хубава, че да ти се доплаче от раздялата в края на филма. Все едно току-що бе сънувал Щастието… и почти го помнеше, още пазеше в сърцето си вълшебното му докосване… докато подробностите вече се изтриваха от невярната памет.

Радослав затвори зиналата си уста. Измига. Почеса цицината. И се реши.

Камъкът имаше вкус на камък и студена метална влага. Прекрасните очи на змията сякаш се бяха впечатали в съзнанието му, където витаеше объркано недоумение — „Чакай бе, какво правя?“ — от което ехото на радостната светлина взе тихо да гасне под дъжда съмнения. Радослав отстъпи от кафявата скала и се почувства страшно глупаво.

Нищо не се беше случило.

Той мигна.

Фигурата сякаш се раздвижи.

Радослав до болка разтърка очи. Барелефът наистина се преобразяваше. Сякаш течеше, линиите му трептяха, замъгляваха се. За един кратък миг се олюля всичко наоколо, поточето прекъсна простичката си песен… Младежът мигна още веднъж… и в канарата имаше само една пукнатина.

А пред него стоеше стройно девойче, облечено в старинна, направо древна рокля, по която като жива кожа блестяха змийски люспи.

Радослав силно стисна клепачи. Отвори ги… Видението не изчезна, само дето младежът започна да вижда още по-размазано. Само едно забеляза — очите на девойката бяха почти неестествено грамадни и далеч по-пленителни от скалния си вариант.

— Ах, най-сетне! — възкликна момичето. Гласът й вече нямаше смущаващата отвъдна тоналност. — Ей, адски ти благодаря, юнако! А сега, прощавай, ще се видим по-късно!

И тя радостно се втурна надолу по поточето, скачайки от камък на камък с лекота и грация на балерина, преди младежът да е обелил и думичка. Дългата й до кръста катраненочерна коса се подмяташе весело като конска опашка. Цветът на роклята по гърба й напомняше черно-сивата пъстрота на пепелянка. Хлад полази по гръбнака на Радослав. Той конвулсивно задърпа въжето.

— Да те теглиме ли?

От третия път успя да викне „да“.

Прохладата горе под буковите листаци му се стори топла.

— Много се забави бе, братле.

— Треснах си тиквата — обясни смутено той. — И… поразгледах.

— И как е?

— П… поносимо. Като омагьосано.

Приятелите му се опитаха да надникнат долу.

— Фрашкано с комари — допълни идващият на себе си Радослав. Не искаше никой друг да слиза долу.

— Яко си се цапардосал — отбеляза съчувствено Сашо. — Даже си пребледнял.

— Трябваше долу да намокриш цицината със студена вода — закъсняло го посъветва Павката, докато намотаваше въжето под якето си.

— Не се сетих.

Павката кимна, все едно искаше да каже — да бе, мой човек, кога си се сещал ’овреме?

— Карай — отметна назад сламеноцветния си перчем Сашо. — Със студено шише също става. Ама викам, хайде да се връщаме, че току-виж Зако не ни е опазил бирата от бриджьорите.

И те поеха обратно към манастира, при останалите от компанията.

Бележки

[1] Харо, харав — стар.