Александър Белов
Бой без правила (31)

30.

— Колко ти дължа? — попита Белов обущаря.

— Три рубли! — отвърна старият арменец и за по-сигурно показа с пръсти: — Три!

— Три рубли ли? Че защо е толкова скъпо? — попита пак Саша и за кой ли път се зае отново да пребърква джобовете на сакото си — току-виж, открил още някоя монета.

Изведнъж една ръка легна на рамото му и до самото му ухо се разнесе страховитото:

— Не мърдай! Арестуван си!

Саша потръпна и рязко се обърна — пред него стоеше Пчелата и доволно се усмихваше.

— Здрасти, Пчела! — зарадва се Белов.

В този момент към тях се приближи и вбесеният Космос:

— Какво правиш тук?! Какво ти става, Саня, да не би съвсем да си откачил?!

— Добре, де, не ми викай! — махна с ръка Саша. — Така се случи, ей сега ще ви обясня… Пчела, дай ми три рубли.

Той плати на обущаря и взе обувката.

— А какъв е този чепик?! — изстреля Космос и учудено облещи очи срещу приятеля си. — Не разбирам, Саня, какво става тук, да не би да си с мадама?!

— Косматко, не ми вади душата — подкупващо се усмихна Белов. — Нали ти казах, че всичко ще ти обясня!

— Какво ще ми обясниш? — продължаваше да се възмущава приятелят му. — Аз тука си пържа мозъка и не знам как да го отърва! А той поправя обувките на мадамите на Рижката гара!

— Е, стига, де, стига, Косе! Ами, направих грешка, всички правим грешки, нали така?

— Грешка ли си направил? Ами, че на тебе мутрата ти виси на всеки стълб! — едва сдържайки се, тихо изръмжа Космос.

— Какво говориш, наистина ли? — неуверено се усмихна Белов.

— Не се радвай толкова, Саня — потвърди Пчелата. — Обявен си за издирване.

Той направи крачка встрани и след като изсъска на продавача, взе от сергията му едни черни очила с кръгли стъкла. А щом се върна при Белов, ги надяна на носа му.

— Така е по-добре… Само че заприлича на котарака Базилио.

— Е, това е, пичове, аз се омитам — кимна загриженият Саша.

— Чакай малко, ние ще те изпратим, че тука не можеш да се разминеш от ченгета…

Те поеха към изхода покрай сергиите на търговците.

— А коя е тази мацка, Саня? — попита Пчелата.

— Абе, една… Съседката ми на вилата.

— Да не би да е цигуларката? — подсмихна се Космос.

— Познаваш ли я? — рязко се обърна Белов.

— Не отблизо, успокой се.

Изведнъж Пчелата забави ход, посочи с глава някъде встрани и се обърна към Космос.

— Косе, я виж, тия боклуци пак тарашат.

Вдясно пред тях трима младежи с бръснати глави бяха обградили сергията на някаква търговка. Ясно се чуваше как лелката жално се оправдава:

— Момчета, ама имайте съвест, ами, че аз вече си платих… Не мога да спечеля толкова, наистина…

— Дреме ми! — гракна срещу нея най-върлинестият. — Плащай, кучко!

Космос погледна Саша, а после се огледа. В този момент пред тях се разнесе истеричен женски крясък:

— Господи, на какво прилича това?! Пусни го! Миша! Сине!

Единият от младежите теглеше за яката напреко през сергията хилаво момченце, което явно беше синът на търговката, а други двама трошаха самата сергия.

Космос подхвърли през рамо:

— Саня, ти стой настрана! — и заедно с Пчелата се хвърлиха към безчинстващите младежи.

Космос в движение цапна върлинестия, а Пчелата отпра един шут на другия. Третият заряза момченцето и с десен удар фрасна Космос в ухото. Саша не успя да се опомни, когато се озова сред биещите се. Заби юмрук във физиономията на единия, избегна удара на другия и с всичка сила го изрита в слабините.

В далечината завиха милиционерски сирени.

— Пичове, изчезваме! — викна Космос и те хукнаха покрай сергиите в обратната посока.

Изскочиха в задния двор на пазара и след като подминаха на бегом наредените един до друг контейнери, веднага смениха темпото и закрачиха по-спокойно.

— Ти за какъв дявол се навираш между шамарите, а? — Космос сръга Саша.

— А какво трябваше да правя — да ви гледам ли?

— Ама, че шибани боклуци… — поклати глава Коса.

— Трябва да поговорим с Парамон да оставят лелката на мира — предложи Пчелата.

— Ще поговорим… — съгласи се Космос и се обърна към Белов. — Добре, Саня, ти си отивай, че ще вземеш да налетиш тука на някого.

Саша облиза натъртените кокалчета на ръцете си и се подсмихна:

— Да, братлета, интересна работа си имате!

— Ами, да, динамична е, с хора работим — изсумтя Пчелата.

— Стига, престанете да дрънкате. Хайде, Саня, омитай се оттук, наоколо е пълно с ченгета.

— А вие къде отивате?

— Чукнал съм си среща с един човек от службите. Впрочем, във връзка с теб.

— Е, добре, до скоро! — Той вдигна ръка и хукна към гарата.

— Бъди нащрек — внимавай! Вдигни си яката! Сложи очилата, Ленън такъв! — чу зад гърба си той.

В този момент към перона на Рижката гара се приближи мотрисата. Оля стана от пейката и, накуцвайки, пое към влакчето. Тя въртеше глава, търсеше Саша, и при това смутено се усмихваше на нелепото си куцукане.

Саша никакъв не се виждаше, ала мотрисата щеше да потегли след няколко минути. „Какво пък — не много огорчено си помисли Оля, — явно ще се наложи да изпусна и тази.“

И в същия миг погледът й случайно попадна на едно познато лице.

На стенда с обяви „Милицията издирва“ Оля зърна една току-що залепена листовка. На нея беше отпечатан текст със следното съдържание:

Внимание, издирва се!!!

Градското управление на вътрешните работи на

гр. Москва издирва заподозрения в убийство

Александър Николаевич Белов, роден през 1969 година.

Очи — сини, коса — тъмноруса, ръст —

среден, телосложение — атлетично.

Особени белези: белег на лявата вежда.

Над текста имаше снимка на младеж. И този младеж без съмнение беше нейният познат Саша.

Усмивката изчезна от лицето й. Тя се наведе, свали от крака си другата обувка и я закачи на стенда — точно над обявата. И след като се огледа за последен път на всички страни, както си беше боса, Оля хукна с всички сили към готовата да тръгне мотриса…

 

 

Когато задъханият Белов се озова на перона, пейката беше празна, а мотрисата току-що беше потеглила. Саша се понесе след набиращите скорост вагони, крещейки в движение неизвестно на кого:

— Аварийната спирачка! Дръпни аварийната спирачка!

Къде ти! Мотрисата бързо набра скорост и се скри зад завоя. Белов спря, изплю се ядосано и пое обратно, пъхнал обувката на Оля в джоба на сакото си. Той се върна до тяхната пейка и, разбира се, веднага забеляза увисналата на стенда втора обувка.

Приближи се към стенда със свито сърце, тъй като вече със сигурност знаеше какво ще види зад стъклото му. Точно така си беше!

— Мамка му! — прошепна.

Намръщен, Белов прочете от началото до края обявата за собственото си издирване, след това свали обувката, сложи си очилата и се отправи към изхода на гарата.