Александър Белов
Бой без правила (7)

6.

Този септемврийски ден беше толкова топъл, сякаш бе лято. Върху напечения от слънцето пясък на люберецката кариера се бе настанила една задружна изцяло мъжка компания. По-младите играеха футбол, някои въртяха нунджако, други просто лежаха на земята и се печаха на последните слънчеви лъчи. Малко по-нататък, заобиколени от халби и буркани с наливна бира, трима по-големи младежи седяха върху празни щайги. Те отпиваха от бирата, похапваха чирози и спокойно разговаряха помежду си.

— Шведе, ти на кого ще заложиш? — попита най-якият от тях съседа си — мрачен тип с износен кожен каскет.

— На Котарака, че на кого другиго? Видях онзи пич от Западния квартал — направо е мъртъв…

— За какво говорите? — полюбопитства набит, рус и доста плешив мъж.

— Стига, бе, Володя, не знаеш ли? В момента се бием, както си му е редът, също като в „Настъплението на Дракона“, гледал ли си го? — поясни онзи с каскета, чието име беше Шведа.

Той се постара в гласа му да не прозвучи старателно прикриваната омраза. Направо му се повдигаше от тоя, плешивия на име Володя Каверин. И не само защото той работеше в милицията, макар че на Шведа, който вече имаше зад гърба си две присъди, му ставаше зле дори само от този факт, но най-вече заради старата непреодолима антипатия, която изпитваше към него. Абе, прекалено хлъзгаво, алчно и нагло беше това ченге.

Да включат Каверин в далаверите си предложи Мухата — братовчедът на Володя. Естествено, че им беше изгодно да имат свой човек в ченгесарницата и браточките приеха възторжено тази идея. Отначало всичко вървеше гладко — Вова им снасяше нужната информация, правеше им разни дребни услуги и получаваше своя малък пай за свършената работа.

Но с течение на времето Каверин започна да става все по-нахален — пъхаше си носа, където не трябва, навираше се навсякъде със съветите си и дори започна да иска дял от неща, към които изобщо нямаше никакво отношение. Изглежда, изтъканата от наглост кука бе решила, че се е превърнала в централна фигура.

Те дълго време не събираха смелост да го сложат на мястото му — нали беше братовчед на Мухата. Когато обаче най-сетне осъзнаха накъде вървят нещата, вече беше късно. Копоят знаеше твърде много и оттук нататък имаше само два изхода от създалата се ситуация: или окончателно да го приемат за свой човек, или да светят маслото на милиционерчето Вовка, както вятърът загася свещичка. Мухата реши тази дилема в полза на първия вариант — така лейтенантът от милицията Каверин стана един от тарторите на люберецката бригада.

— Питам, гледал ли си този филм или не? — с едва доловимо раздразнение повтори Шведа въпроса си, отправен към съсредоточено гризящия опашката на един чироз Володя. — Ако не си, иди в нашето кино и го виж.

— Вкъщи си има собствено кино — ухили се русият мъж. — Мухата се е смахнал на тема видео…

— Твоят братовчед е като Джо Безумния!

— Впрочем, той как е? — попита якият младеж. — Как се чувства?

— Добре е — изсумтя Володя. — Лежи си вкъщи с превързана глава и гледа „Рамбо — първа кръв“.

— Оттам ли се учи на разни номера? Жесток филм… Ей, Шведе, а кога ще ни предадат онзи мухльо?

— Ще чакаме до утре, а после ще идем да ги изтрепем — равнодушно отговори той и протегна халбата си към каяка. — Я ми налей още малко…

Но онзи сякаш не го чу. Изпънал шия, той се взираше някъде зад гърба на русия мъж.

— Ей, Фома, какво ти става, да не заспа? — подвикна седналият до него.

Здравенякът внезапно се изправи и с недоумение проточи:

— Това пък какво е?

Другите двама се обърнаха в същата посока. От върха на кариерата към тях бавно се спускаше Белов.

Шведа също скочи на крака, пронизително изсвири и махна с ръка. Русият мъж се учуди:

— Какво се стреснахте, юнаци?

— Това е онзи — обреченият, който разцепи главата на твоя братовчед — поясни каякът на Фома.

Футболистите вече подтичваха към тях и всички като един гледаха приближаващия се Саша. Той вървеше, без да вдига глава, мрачен и решителен. Свали часовника си в движение и го пъхна в джоба си.

Русият мъж прецени ситуацията и също стана.

— Знаеш ли какво — замислено каза той, — аз май ще тръгвам… Вие се оправяйте тука сами, а аз трябва да се отбия и в районното…

— Какво ти става, куко, страх те е да не си изцапаш ръцете ли? — ехидно примижа Шведа. — Остани, нали си ни аверче. Ще видиш какъв цирк ще стане, после ще разкажеш на Мухата…

Русият мъж се начумери, но замълча.

А Белов вече беше стигнал до компанията. Той спря само на някакви си две-три крачки от тях и те веднага го обкръжиха от всички страни. В ръцете на Фома се появи нунджако, той направи решителна крачка напред, но Шведа сложи ръка върху рамото му.

— Чакай малко. Нека да си каже приказката.

— Какво ти става, Шведе? — облещи се той. — Да му видим сметката на този кучи син и толкоз!

И в този момент Саша заговори. Гласът му звучеше равно, в него не се долавяше и сянка от страх — Белов беше спокоен, сдържан и пресметлив. Думите му като че ли бяха отправени към всички, но той гледаше най-вече към Шведа (Космос му беше разказал за него).

— Всички знаете как започна тази разправия. Вие смятате, че аз не съм прав. Няма да ви обяснявам нищо, тъй като това засяга само мен и Мухата. Имате две възможности: или да ме убиете още сега, или да ми позволите да се разберем с него насаме. Ако решите, можете да го направите сега, това е ваше право. Но хората в града ще знаят, че вие сте очистили човек, който е отишъл на гости при него. И е отишъл, за да реши въпроса справедливо.

След като помълча една-две секунди, Саша клекна и загреба пясък в шепата си. На устните му плъзна едва забележима усмивка.

— Давам си сметка какво правя, като идвам сам на ваша територия. Защото животът ми не струва дори колкото този пясък. — Разтвори пръстите си и вятърът отнесе леките песъчинки от дланта му. — Важно е какво ще кажат хората — продължи и се надигна. — Ако кажат за мен или за някого от вас — Саша погледна Шведа право в очите, — че той е лайнар, защо му е тогава да живее? Нали така?

Той замълча, очаквайки отговора на своя въпрос, но никой от люберецката компания не издаде нито звук. Саша плъзна поглед по обкръжилите го от всички страни младежи — браточките го гледаха без злоба, някои бяха свели глави, а други замислено се мръщеха. След като огледа всички един по един, Белов отново се обърна към Шведа. Той бързо размени по един поглед с плешивия Володя и с мутрестия каяк, после се почеса по врата, побутвайки каскета си над очите, и най-сетне неохотно отговори:

— Добре, пич, ще обсъдим тази работа с Мухата. А пък ти… ти засега можеш да си вървиш, по-нататък ние сами ще те намерим.

Шведа се обърна и се отдалечи с решителна крачка. Обяснявайки му нещо, след него поеха русият мъж и каякът, а след тях — и всички останали.

След миг Саша остана съвсем сам със забитите в пясъка буркани от бира.

Камък му падна от сърцето и той забърза обратно — нямаше търпение да зарадва своите хора с резултатите от срещата си с люберецката бригада. Но разказът му за неговото посещение на кариерата предизвика доста по-различна реакция от тази, която очакваше.

— Ти даваш ли си сметка къде си се наврял? Саня, какво ти става, да не си мръднал?! — възмутено крещеше Космос, който се мяташе из беседката като тигър в клетка. — За кого ни вземаш, а?

— Първо, не крещи — въсеше се Саша. — И второ, какво искаш, по-добре ли щеше да стане, ако ти вземат главата?! Не, ако обичаш, аз сам оплетох конците и сам ще ги оправя!

— Нищо няма да оправиш! — развика се Космос. — Мухата ще те направи на пържоли!

— Един срещу друг, не е като трима срещу един — упорито врътна глава Белов. — Всичко трябва да е честно!

— Ти трябва да си щастлив, че изобщо още дишаш!

— Знаеш ли какво, я се махай от главата ми! — ядоса се най-сетне и Белов. — Скъса ми нервите!

Космос махна с ръка и се отдалечи към колата. Пчелата неодобрително поклати глава.

— Саня, не си прав. Не биваше да ходиш сам, не познаваш тези хора — те са пълни боклуци.

— Не, Саня, браво на теб! — не се съгласи Фил. — Само че беше глупаво да ходиш сам. Ако те бяха емнали всичките, щяха да те потрошат…

— При всички случаи щях да си поема отговорността сам и толкова! — обобщи проточилия се спор Белов.

Ала това не беше краят — в беседката отново се втурна възбуденият Космос. Той се нахвърли върху Саша и като забиваше показалец в гърдите му, сърдито и назидателно занарежда:

— Запомни, Белов — ние сме заедно от първи клас! И за всичко, което вършим, също ще отговаряме заедно! Проумей най-сетне: ние сме бригада! Разбра ли?!

— Я, се махай оттук с твоята бригада! Не знам нищо за никаква бригада! — избухна Саша. Той изскочи от беседката и се отдалечи. След няколко крачки се обърна и извика: — Знам само, че имам приятели, и толкова! Ясно ли ти е? Бандит скапан!

Той раздразнено махна с ръка и продължи нататък, без да се обърне. Озадачени, приятелите му мълчаливо гледаха подире му.