Александър Белов
Бой без правила (5)

4.

В дискотеката беше многолюдно и шумно, гърмеше музика, проблясваха светлини, пред входа се тълпяха издокарани и възбудени младежи. В стария си пуловер и избелелите си дънки, тук Белов изглеждаше като бяла врана.

След като огледа внимателно малката градинка пред клуба, Саша се отправи към една пейка. Стара липа я закриваше от ярката светлина на уличната лампа. Мястото беше подходящо, защото оттук много добре се виждаше и входът на клуба, и почти цялата градинка, пък и двете съседни улички бяха като на длан. Белов се настани на пейката, запали цигара и се приготви да чака.

Независимо от всичко продължаваше да вярва в чудото: ето на, ще се срещне с Ленка, ще я погледне в очите, ще си поговорят, ще я разпита и всичко ще си дойде на мястото!

Пред входа на градинката спря поредното такси, от което слязоха две силно гримирани момичета. Подръпвайки късите си полички, които повече приличаха на широки пояси, те високо се кискаха и обсъждаха някой си Ашотик.

Гласът на едната от тях му се стори страшно познат. Белов стана от пейката и направи няколко крачки към момичетата. По-високото от двете плати на шофьора на таксито и се обърна. Светлината на уличната лампа освети лицето й и Саша изстина — в тази наплескана пачавра разпозна своята Ленка!

„Така! Значи е истина, всичко е истина!“ — каза си той.

Всичко му се изясни. Би могъл да си тръгне. Но това не беше присъщо на Белов. Той нямаше навика да оставя нещата недовършени. Да, сега наистина всичко беше ясно, но, дявол да го вземе, той при всички случаи трябваше да си поговори с нея! В края на краищата искаше да я погледне в очите и щеше да го направи!

— Лена! — подвикна й с внезапно пресипнал глас.

Едното от момичетата спря и застина, вглеждайки се в тъмнината под дърветата. Саша направи още две крачки напред и излезе на светло. Като се опитваше да се държи колкото се може по-спокойно, той сдържано кимна:

— Здравей, аз съм.

Лицето на момичето се изопна и или от изненада, или от уплаха, се вкамени. Приятелката й забеляза това и я побутна:

— Лена, кой е този?

— Върви, ей сега ще дойда — без да обръща глава отвърна Лена. — Върви, върви…

— Само не се бави… — смутено помоли момичето, местейки поглед от приятелката си към непознатото момче и обратно, и изведнъж забърза към дискотеката.

— Не ме очакваше, нали? — попита след кратка пауза Саша и внезапно осъзна, че този негов въпрос прозвуча двусмислено. Излизаше, че тя не го е очаквала не само сега и тук, но и изобщо да се върне от казармата.

Смутената Лена машинално поклати глава, като по този начин неволно даде крайно откровен отговор и на двата му въпроса. Но само след миг се овладя, и предизвикателно заяви:

— Саша, моля ти се, само без скандали!

— А как? — без капка вълнение попита той.

— Как ли? Ами да си поговорим спокойно…

— Тогава може би първо ще се целунем? — със същия равнодушен тон предложи Саша. — Все пак две години и половина не сме се виждали, какво ще кажеш?

— Не… Стига, глупаво е… — засмя се Лена. — И освен това две години са твърде дълго време… Ами, така се случи, извинявай… — с безгрижна и палава усмивка сви рамене тя.

— През цялото това време аз мислех единствено за теб, а ти само „така се случи“ ли ще ми кажеш? — самообладанието започна да изневерява на Белов и в гласа му зазвучаха опасни нотки.

Лена веднага ги долови. Усмивката изчезна от лицето й, тя се напрегна и бързо рече:

— Саша, Саша, Саша, за какво ти е сега всичко това, а?

— Как така „за какво“? Ленка, какво си направила?! — изгуби търпение той и я хвана за ръката. — Какво си направила, Ленка?!

Тя се отскубна и изкрещя с някакъв чужд, рязък и писклив глас:

— Не ме пипай! Ще ми направиш синини!

Ами, да, разбира се, как ще работи със синини! Саша искаше да й каже още нещо, но в този момент зад него се разнесе кратко изсвирване и властен вик:

— Ей, тъпанар, я се махай от нея!

Саша се обърна. Към него бавно се насочи як младеж, облечен в елегантен костюм и с вратовръзка. Съпровождаха го приятелката на Ленка и три мрачни дебеловрати мутри. Младежът спря до ниската, стигаща до коляното му ограда и надменно ухилен, повтори лениво:

— Е, какво не ти е ясно? Казах да дойдеш тук.

— Саша, недей — изплашено го хвана за ръкава Лена. — Не отивай, Саша…

Но Белов вече вървеше срещу съперника си. Този хубавец му беше паднал тъкмо навреме — той просто изпитваше необходимост да изпусне парата и да излее обидата и злобата, които бяха изпълнили душата му.

Пъхнал ръце в джобовете си, той се опитваше незабелязано да си сложи стария, останал още от ученическите му години бокс, който днес едва успя да намери във високите шкафове вкъщи. Проклетото желязо по никакъв начин не позволяваше на пръстите му да влязат в дупките.

Хубавецът спокойно изчакваше Белов до оградата. Той дори не гледаше към него и без да вдига глава, въртеше масивния златен пръстен на дясната си ръка. На Саша му оставаха две-три крачки до оградата, когато съперникът му внезапно я прескочи и му нанесе два бързи и силни удара.

И не срещна съпротива, защото Белов дори не бе успял да извади ръцете си от джобовете. Той се сви на две и се отпусна на коляно, а красавецът го сграбчи за косите и презрително процеди:

— Какъв ти е проблемът, да не би да няма други жени? Изчезвай оттук, малоумнико!

Тази кратка пауза бе достатъчна на Белов, за да си сложи най-сетне бокса. В следващия миг той скочи и заби с всички сили юмрука си в челюстта на нахалника.

Облян в кръв, хубавецът се свлече на тревата. Момичетата запищяха. Дебеловратите мутри веднага се нахвърлиха върху Саша. Той успя да посрещне първия с мощен десен удар, но вторият го събори на земята с убийствено кроше. Той веднага се опита да стане, но не успя, защото тримата приятелчета на хубавеца се заеха яростно да го обработват с крака.

Съзнанието му се замъгли и той почти престана да усеща болката от непрестанните ритници.

И, естествено, Саша не чу изскърцването на спирачките на стария линкълн пред входа на градинката.

Пръв от колата изскочи Фил и хукна към Саша. Останалите тичаха след него.

— Нали ти казах! — извика задъхан Пчелата на Космос.

Фил вече се бе добрал до дебеловратите мутри. Той събори първия с мощен десен удар в главата и завалията загуби свяст веднага и задълго. На втория му провървя повече — той успя да направи блок и смекчи якото кроше на Фил. В този момент се приближиха Космос и Пчелата и противниците бяха принудени да отстъпят към входа на клуба, оставяйки неподвижния Белов на асфалта. Пчелата се хвърли към него, подхвана го под мишниците и го помъкна към линкълна.

— Да се махаме, по дяволите! — изрева той към приятелите си.

Космос му се притече на помощ, а Фил прикриваше изтеглянето им.

Но в този момент от разтворената от край до край врата на клуба се изсипа тълпа от вбесени младежи. Те с яростен вой се хвърлиха да помагат на своите. Някои вадеха в движение боксове, други трошаха бутилки и се въоръжаваха с тях, в ръцете на трети проблясваха остриета на ножове… Замириса на кръв.

— Размърдай се, Косе! — извика Пчелата.

Но той направи тъкмо обратното — пусна Белов и хукна към Фил. Най-чевръстите от помагачите вече бяха стигнали до него. Космос се насочи към най-близко стоящия и веднага получи мощна плесница. Той отхвърча настрани, но се задържа на крака. Нападателят му се спусна към него, за да го довърши. Най-неочаквано обаче Космос измъкна с рязко движение пистолета от колана си и го насочи право към челото му.

— Не мърдай! — изрева със страшен глас.

Но заради шума от сбиването почти никой не чу вика му и тогава той стреля два пъти право в краката на нападателите. Куршумите произведоха искри от асфалта.

— Не мърдай! — още по-силно изрева Космос.

Младежите от предната линия мигновено залитнаха назад, онези, които бяха зад тях, връхлетяха отгоре им и противникът се закова на място.

— Ако някой мръдне, ще му отнеса тиквата! — Космос стоеше и нервно местеше пистолета ту срещу един, ту срещу друг.

Пчелата успя да натика Белов в колата и седна зад волана.

— Косе, движение, хайде! — викна той.

Фил повлече Космос към линкълна, а той отстъпваше заднешком, като продължаваше да държи тълпата на прицел.

— Говедо! Ще те докопаме! На място ще те оставим! — носеха се оттам безсилните срещу оръжието заплахи.

От съседната улица се чу воят на приближаваща се милиционерска кола. Космос се хвърли към колата, стовари се на предната седалка и линкълнът се понесе с бясна скорост.

— През дворовете, Пчела! — подхвърли той на приятеля си.

— Знам — кимна му Пчелата и бързо завъртя волана, завивайки в някакъв безистен.

Фил се усмихна на полуизлегнатия Белов:

— Е, как си, Саня, жив ли си?

Саша кимна и едва успя да раздвижи разкървените си устни:

— Благодаря ви, момчета…