Александър Белов
Бой без правила (17)

16.

В поликлиниката на спортистите беше многолюдно и шумно — тук се провеждаше редовният медицински преглед. Коридорите на старото тясно здание бяха претъпкани с атлетични на вид младежи — борци, боксьори, щангисти и плувци.

Присъствието на толкова много направо пращящи от здраве момчета тук, между стените на здравното заведение, изглеждаше твърде странно и неуместно. Вероятно точно толкова неуместно би изглеждала тълпа бабички с бастуни и мрежички на старта на маратонски пробег.

Повечето спортисти се отнасяха към това мероприятие като към ненужна формалност и по тази причина се държаха несериозно — дърдореха, смееха се, задяваха минаващите по коридорите хубавички медицински служителки…

— Филатов! — извика, надничайки от кабинета, лекарят с обръсната до голо глава.

Фил влезе в стаята и затвори плътно вратата зад себе си. Тук беше прекалено тихо и дори сумрачно заради спуснатите щори.

— Здравейте — кимна той на лекаря и веднага се насочи към стола на енцефалографа.

Той отдавна беше свикнал с тази процедура, само че изобщо не познаваше лекаря с бръснатата глава. „Вероятно е нов“ — помисли си Фил.

— И ти да си здрав, юнако! — усмихна се докторът и златните му зъби проблеснаха. — Е, сядай…

Фил се настани в широкия стол и лекарят сложи на главата му гумения обръч със сноп жици, които стигаха до кутията на енцефалографа. После натисна копчето, уредът тихо забръмча и изплю една широка хартиена лента, покрита със змийчетата на енцефалограмата.

Лекарят си сложи очилата и започна да разглежда резултатите от изследването, като ставаше все по-мрачен и по-мрачен.

— Така-а-а… Точно от това се страхувах — загрижено измърмори той, докато сваляше от главата на пациента си обръча с датчиците.

На Фил му прилоша.

— Да не би нещо да не е наред? — разтревожено попита той.

— Зависи… — неопределено сви рамена докторът, направи крачка към Фил и дръпна долния му клепач. — Често ли имате главоболие?

— Само когато препия — опита се да се пошегува той, но лекарят изобщо не се усмихна. Фил бе принуден да му обясни: — Това беше шега, аз изобщо не пия.

— Тия работи ги разправяй на треньора си… От колко години спортуваш?

— Отдавна, от десет — толкова станаха вече.

— Кандидат-майстор на спорта ли си? — лекарят задаваше въпроси, без да вдига поглед от книжата.

— Там данните са стари, през пролетта станах майстор на спорта — Фил посочи с пръст значката на ревера на сакото си.

— Браво. — Лекарят остави настрани медицинския му картон, свали очилата си и замислено разтърка челото си.

Фил мълчеше, очаквайки с безпокойство продължението на разговора.

— Ами, какво мога да ти кажа, Филатов… Ти не си първият, за толкова време при много хора стават изменения в кората на главния мозък. За съжаление необратими.

— Какво означава това? — смутено се усмихна Фил.

— Това означава, момче, че ще ти се наложи да приключиш с бокса. В противен случай последствията могат да бъдат крайно печални… — Лекарят сложи ръка на рамото на шашардисания младеж и го погледна в очите. — Колко години са те налагали по главата, а? Тъй, тъй! А резултатът е многобройни микроскопични кръвоизливи и… Общо взето, ако продължиш да излизаш на ринга, ще станеш като Мохамед Али. Видя ли го как носеше олимпийския огън в Лос Анджелис? Болестта на Паркинсон, братле, не е шега работа, ясно ли ти е?

— Какво ме интересува Мохамед Али? — подскочи от стола Фил. — Докторе, я ме погледнете, че аз съм здрав като бик! Че аз мога да разбивам стени с глава!

— Само недей да го правиш в кабинета ми. Както и да е, ама какво съм седнал да те увещавам, като че ли си малко дете? — намръщи се лекарят. — В крайна сметка ето какво ще стане: аз ще изпратя официалното си заключение в твоя спортен клуб, а те нека да решават какво да правят с теб!

— Изпращай каквото си щеш! — избухна изведнъж Фил.

Ругаейки наум, той изскочи от кабинета като куршум.

— Ама, че тъпанар! — поклати глава докторът, смачка енцефалограмата и ядосано я хвърли в кошчето за боклук.

В коридора Фил бързо охлади страстите си. Той беше наясно, че ако в клуба му пристигне документ от диспансера, с него щеше да е свършено, това щеше да е краят му. Щяха да го изключат като стой, та гледай и никакви молби нямаше да помогнат. Ако изобщо беше възможно да се направи нещо, това можеше да стане само тук, в диспансера. Единствено този лекар с бръсната глава можеше да реши съдбата му. Не, на всяка цена трябваше да се опита да се разбере с него!

Фил се обърна и отново отвори вратата на кабинета.

— Докторе, ама какво — никакви възможности ли няма? — примирено попита той. — Наистина ли нищо не може да се направи?

— Я влез… — кимна лекарят.

Той стана, приближи се до Фил и затвори вратата зад него.

— Виж какво, Филатов, ти не се отчайвай — ободрително се усмихна той. — Човек може да се бие не само на ринга, не мислиш ли?

— Ами, сигурно… — не разбра младежът.

— Виждам, че си добро момче, ще бъде жалко, ако се затриеш без време. Повярвай ми, познавам много спортисти… Някои от тях бяха шампиони, а сега се влачат по кръчмите — докторът с бръснатата глава говореше с мек тон, съпричастно и убедително. — Но на теб, Валера, мога да помогна, ако искаш. Но само при едно условие — всичко да си остане единствено между нас…

— Зависи за какво ще си говорим.

— Ще се разберем! — проблеснаха златните зъби на лекаря и той сърдечно потупа Фил по рамото. — Чувал ли си нещо за екстремните боеве?

Те дълго разговаряха зад затворената врата, чакащите в коридора вече започнаха да роптаят. Най-сетне Фил излезе от кабинета, стиснал в ръка листче, на което беше написан един адрес. През вратата веднага надникна нечия нетърпелива глава.

— Може ли?

— Момент. — Лекарят затвори вратата и вдигна слушалката на телефона.

— Гришаня ли е? Здрасти, старче — бодро каза той. — Ами, май че ти намерих още един. Забележи — боксьор, майстор на спорта, полутежка категория, не момче, а слънце! Да, изпратих го при теб, веднага. Запиши си: Валери Филатов. Какво? Не, не мисля. Според мен е много подходящ — пълен будала! Аз, вика, мога стена да разбия с глава! Тъй че, Гришаня, длъжник си ми… Ами да, както винаги… А? Аха… Хайде, хайде, не кашляй!

Докторът сложи очилата си, оправи престилката си, отвори вратата и извика:

— Следващият!