Александър Белов
Бой без правила (4)

3.

Татяна Николаевна изстиска ризата на сина си, изтръска я и я обърна към светлината. От петната кръв не бяха останали никакви следи, но озелененото по ръкавите и гърба не беше излязло напълно.

„Сигурно, ще трябва да я изваря — помисли си с въздишка тя. — Дано не избелее… Турска е, кой знае с каква боя са я боядисали…“

Беше й мъчно за новата риза, която бе купила само преди един месец на пазара в „Лужники“. Но изпитваше неизмеримо по-голяма и по-болезнена мъка за сина си.

Той се прибра вкъщи рано — изпоцапан, със синини по лицето и мрачен като тъмен облак. Майка му веднага се досети, че е научил за Лена. Явно приятелите му бяха съобщили на Саша онова, което самата тя искаше, но се боеше да му разкаже. И вероятно се бяха сбили заради тази…

След като простря ризата в банята, Татяна Николаевна се приближи на пръсти до стаята на сина си и внимателно отвори вратата.

Саша лежеше по гръб, очите му бяха затворени, а дишането му беше равномерно и ритмично.

„Спи — реши майката. — И слава Богу. Нищо, всичко ще мине, ще се оправи… Е, разбира се, ще се разстрои за известно време, но… Нищо…“

Стъпвайки безшумно, тя излезе от стаята.

Майка му едва успя да затвори вратата, когато Белов отвори очи и втренчи тежкия си неподвижен поглед в тавана.

Пред него стоеше и се усмихваше Ленка — слабичка, стройна като балерина и толкова красива, че тръпки да те побият. Такава, каквато беше, когато го изпращаха в казармата и каквато той си я спомняше през двете години, докато служеше.

Белов усещаше вкуса на нейните устни, уханието на косите й, чуваше потрепващия й от вълнение глас: „Не си мисли лоши неща, ще те чакам, Саша, непременно ще те дочакам! Та аз те обичам!“ И отново устните й — меки, горещи и малко солени…

И същата тази Ленка да е станала курва?! Не, не беше в състояние да повярва на това, просто умът му не го побираше!

Но нима Космос би могъл да го излъже?! Че защо му е да го прави? Пък и момчетата — тяхното тягостно мълчание, което беше по-силно от каквито и да било думи, потвърждаваше чудовищните му обвинения.

А може би момчетата бяха объркали нещо? Та нали Ленка дори не живееше тук! Може някой от злоба е пуснал мръсната клюка и те са повярвали? Или пък бяха подочули нещо, но го бяха разбрали неправилно… Коса беше дрънкало и дърдорко, само му дай да си чеше езика…

Така ли?! А тогава защо тя престана да му пише?! За двайсет и девет седмици — нито едно писмо! Какво означава това?!

Белов сподави тежката си въздишка и вече за кой ли път съжали за своята невъздържаност. По дяволите! Не стига, че обиди приятеля си, ами на всичкото отгоре взе, че си и тръгна, без да разбере нищо докрай! Ами тогава, лежи си сега и се чуди!

Саша потъна в тревожен сън късно след полунощ, но слънцето едва се беше показало, когато той се събуди. Сънят не му помогна — вчерашните му мрачни мисли с нова сила нахлуха в главата му. Той тихичко стана, излезе на балкона, запали цигара и се замисли при кого от приятелите си да потърси обяснение. Може би бе най-добре да отиде при Пчелата.

— Кой е? — чу се зад вратата съненият глас на приятеля му.

— Сержант Белов! — мрачно избоботи в отговор Саша.

Бравата изщрака и на вратата се появи Пчелата, увит с чаршаф.

— Знаеш ли колко е часът? — недоволно попита той.

— Пчела, излез, трябва да си поговорим — врътна глава Саша.

— С мацка съм…

— Облечи се! — отсече Белов.

— Добре, де, ей сега — неохотно кимна Пчелата. — Почакай да си обуя панталоните…

— Хайде… — кимна Саша, обърна се и заслиза по стълбата.

Пчелата потърка сънената си физиономия и помоли:

— Дай една цигара…

Саша мълчаливо му подаде пакет „Родопи“.

— Ама че гадост пушиш… — измърмори Пчелата и всмукна цигарения дим.

— Разказвай — кратко подхвърли Саша.

Приятелят му въздъхна и сви острите си рамене.

— Ами, с две думи, тя се премести в квартал „Люберци“… Така… И ние нищо не знаехме за нея — Пчелата говореше с неохота. — А пък нашите босове имат един обект в тамошния център и заради него възникна спор. Отидохме да си изясняваме отношенията — както си му е редът, с пет коли… Е, обсъдихме всичко, а после какво да видим — в кръчмата седи Ленка Елисеева. Седи на една маса с четири мутри, така… Космос отиде при нея, каза й нещо, а тя цялата се изчерви… После поразпитахме тук-там: май че станала такава… как им викаха… станала манекенка и туйто… С две думи, тръгнала от ръка на ръка…

Белов слушаше с наведена глава. И без да мърда, попита:

— Какъв е този обект?

— Стига, де, Саня, зарежи тая работа, чуваш ли… — Пчелата го докосна по рамото. — Тъпо е да се косиш чак толкова заради разни жени…

Саша отблъсна ръката му и веднага избухна:

— Пчела, не ме учи… Казвай, къде я видяхте?

Приятелят му погледна пламналите от ярост очи на Белов, въздъхна и поклати глава.

— Е, братле, прави каквото щеш… — Пчелата клекна, взе една клечка и започна да чертае по пръстта и да обяснява на Белов как да стигне до въпросния злополучен обект…