Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бригадата (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Бои без правил, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2011 г.)

Издание:

Александър Белов. Бой без правила

Руска, първо издание

 

Редактор: Лилия Анастасова

Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Ера“, 2004 г.

ISBN: Липсва информация

 

 

Издание:

Автор: Александър Белов

Заглавие: Бой без правила

Преводач: Ива Николова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Експреспринт ООД

Редактор: Лилия Анастасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7669

История

  1. — Добавяне

9.

През целия ден след срещата си със Саша Лена Елисеева не беше на себе си — мисълта за вчерашното сбиване между него и Мухата нито за миг не й даваше мира. Тя много добре познаваше характера и на единия, и на другия и затова беше абсолютно сигурна, че работата няма да приключи само с това стълкновение.

Лена се притесняваше и за двамата, но, разбира се, много повече се боеше за Саша. Мухата беше побойник с богат опит и минаваше почти за непобедим сред своите. Тя бе имала възможност да го наблюдава по време на схватки — зрелището наистина беше ефектно. Нямаше съмнение, че за Саша щеше да бъде много, много трудно да устои на този ловък тип.

Но тя много повече се тревожеше за нещо друго. Краткият й разговор със Саша не можеше да се смята за приключен — това беше ясно. Никакво сбиване нямаше да възпре Белов, а това означаваше, че истинската среща с него тепърва й предстои. И щеше да има тежък и мъчителен разговор — нямаше как да го избегне, а той, естествено, отново щеше да поиска от нея обяснения за всичко, което бе извършила.

А какво щеше да му каже тя? И най-вече — как?! Как да намери думите, от които упоритият и „правилен“ Белов най-сетне да разбере, че животът е по-силен от човека и че той много често отпраща хората съвсем не по онзи път, по който те искат да вървят…

Лена не успя да влезе в института и беше принудена да започне работа в приемния пункт на една перачница. Там по цели дни мъкнеше насам-натам чуждото мръсно бельо за дребни копейки. Баща й пиеше до самозабрава, майка й беше болна, парите не достигаха дори да се хранят що-годе прилично! А пък тя беше само на осемнайсет години и наоколо имаше толкова много съблазни!

След една година баща й почина, двете с майка й смениха апартамента си и се преместиха от престижния Югозападен район в забравения от Бога квартал „Люберци“. Това беше нейна идея — на Лена, защото с парите, които им доплатиха за размяната, можеха да си купят някакви дрехи и да поживеят известно време нормално, без да броят всяка копейка.

В този район работа се намираше по-трудно. След като пообиколи доста места, най-после я взеха като гладачка в едно кооперативно ателие. И тамошният началник й хвърли око. Не минаваше и ден без този похотлив шишко да не й демонстрира някакъв твърде своеобразен знак на внимание. Ту я пощипваше по бузата, ту я потупваше малко под кръста, ту дори я натискаше в някое скрито кьошенце. И Лена търпеше всичко това.

А после, след като явно бе преценил, че етапът на „ухажването“ е приключил, шефът я покани в кабинета си и направо й предложи:

— Искаш ли да те преместя на гишето за поръчки? Работата е чиста и заплатата е два пъти по-голяма, а? Но, миличка, в такъв случай и ти бъди добра… — и той с мазна усмивка посочи с глава към кожения диван.

Да, разбира се, тя можеше гордо да се обърне и да се върне там — при нажежените ютии и кълбетата пара, но… Лена сведе глава и поиска да помисли.

— Помисли си, котенце! Мисли, ако щеш дори до… края на деня! — великодушно й разреши босът. — Само че имай предвид: на глупава и инатлива работничка не бих поверил дори и ютията!

През останалите три часа Лена се мяташе в тресавището на еснафската мъдрост: „животът е само един“, „тъй и ще си пукна в мизерия“, „младостта си отива“, „все едно, никой нищо няма да научи“, „че какво ще ми стане, няма да се изтъркам я?!“ — тези и други подобни мисли се оказаха по-силни и от срама, и от честта, и от верността към дадената дума.

Вечерта Лена си тръгна от ателието заедно с началника, в колата му, а на сутринта вече седеше на гишето за поръчки.

Скоро след това миловидното момиче от гишето за поръчки бе забелязано от един приятел на боса — художник моделиер от Москва. За разлика от своя сподвижник той беше хубав, елегантен и любезен. Освен това предложи на Лена да се захване с моден бизнес и обеща да й помогне с всичко, което е по силите му на това поприще. Естествено, гаднярът я излъга…

Но това вече не беше важно — парите, които й даваше моделиерът, бяха напълно достатъчни за неразглезената от излишен разкош Лена.

После се появи някакъв търговец, след него — един спекулант на валута, после — собственик на кръчма… Лена напълно осъзна верността на поговорката: „Стъпиш ли в калта, чисто място не остава.“

Точно по това време престана да пише на Саша. Просто осъзна, че онова, което се бе случило с нея, вече не можеше нито да бъде скрито, нито да бъде простено! Пък и тя не се нуждаеше от ничия прошка, защото в края на краищата сама си беше избрала такъв живот. И този живот беше далеч по-интересен, ярък и весел, отколкото мизерното вегетиране в перачницата!

А пък Саша… Че какво бъдеще би могла да има тя с Белов? Какво можеше да й предложи това довчерашно войниче, освен армейските си пагони? Не, самонавиваше се Лена, тя изобщо нямаше за какво и защо да съжалява!

И въпреки всичко настроението й се развали. През този ден дори не отиде на дискотека и прекара цялата вечер пред телевизора.

А на другия ден Лена случайно срещна на улицата една своя приятелка — същата онази, която стана свидетелка на сбиването между Саша и Мухата.

— Елисеева, направо ще полудееш! — хвърли се тя към Лена. — Хвани се за мен, да не паднеш! Мухин и твоят бившият днес ще се бият!

— Къде? — закова се на място Лена.

— Че откъде да знам! — сви рамене приятелката й. — Какво значение има? Даваш ли си сметка — момчетата ще си прегризат гърлата заради теб! Майчице, колко е хубаво! Де да бях на твое място!

Лена се обърна и бързо-бързо се отдалечи.

— Какво ти става, Елисеева, не се ли радваш? — учудено подвикна след нея приятелката й.

Каква ти радост, по дяволите! Вчерашните й страхове веднага избуяха и връхлетяха Лена с нова сила. Трябваше спешно да намери Саша и да го разубеди! Да го разубеди на всяка цена, защото, беше ли разярен, Мухата като нищо можеше да го направи инвалид за цял живот, пък и да го…

Лена изтича на бегом до най-близкия уличен телефон и набра домашния номер на Белови. Слушалката обаче вдигна Татяна Николаевна и Лена не събра смелост да каже каквото и да е. След като помълча известно време (може би майката щеше да се досети да извика сина си на телефона?), момичето натисна вилката и прекъсна връзката.

Беше късно. Явно вече беше късно!

Оставаше й само една възможност — да причака Саша вечерта пред блока му.