Александър Белов
Бой без правила (26)

25.

Привечер цигулката от отсрещната къща престана да се чува. Цигуларката също никаква не се виждаше. Саша огледа всички прозорци и не откри в съседната къща никого освен бабата, която шеташе в кухнята. Тази дребничка старица с детинско лице натрапчиво му напомняше за някого. Той напрегна паметта си и си спомни един прастар филм, който се казваше „Приказка за изгубеното време“. В него възрастни актьори изобразяваха внезапно остарели деца. Та и бабата на цигуларката невероятно приличаше на една от онези остарели пионерки.

Белов още веднъж плъзна поглед по прозорците на съседната къща — не, момичето никакво го нямаше. А му се искаше да го види. Саша отиде до бюрото и започна безцелно да размества книжата по него. Изведнъж зърна телефонен указател на вилното селище. Втурна се към телескопа и го насочи към стената на съседната къща. „Ул. «Лесная», № 4“, прочете той разкривения надпис върху шперплатовата табелка.

Без да се замисля, Саша включи телефона и набра посочения в указателя номер.

За съжаление слушалката вдигна бабата.

— Ало!

Той мълчеше. Бабата каза „Ало“ още няколко пъти и затвори. Саша изчака, докато тя излезе от стаята, и отново набра същия номер. Но и този път първа до телефона стигна чевръстата бабка.

— Ало! Кого търсите?! — като че ли вече бе започнала да се ядосва.

Саша мълчеше и с усмивка наблюдаваше смешната старица.

— Е, щом ви се мълчи, мълчете си… — Тя раздразнено сви рамене и тресна слушалката.

Щом чу сигналите на прекъснатия разговор, той също затвори. По някакъв начин трябваше да отвлече вниманието на бабката и Белов веднага измисли как да направи това.

Той тичешком слезе долу и изскочи на улицата. Вдигна едно по-тежичко камъче от земята, метна го по вратата на съседите и хукна обратно към телефона. Саша излетя като куршум на втория етаж и набра номера. Щом се разнесе сигналът, той се залепи за окуляра на телескопа. Този път успя да постигне целта си — слушалката вдигна момичето.

— Да?

— Здравейте. Извинете, че се обаждам толкова късно — леко запъхтян заговори Саша. — Само не се плашете, моля ви! Вие не ме познавате. Отдавна ви слушам как свирите и много ми харесва.

— А вие кой сте?

— Аз съм… вашият съсед.

— Кой съсед — отдясно или отляво.

— Нито отдясно, нито отляво, но това не е важно. Вие наистина свирите чудесно, буквално ви се наслаждавам! Само че от този откъс изобщо не мога да си спомня какво е това?

— Благодаря, това е „Каприз“ на Паганини. Да не би само заради това да ми се обаждате?

— Ами да, усещам, че това е нещо много капризно — не особено сполучливо се пошегува Саша и си призна: — Пък и защото много ми се искаше да чуя гласа ви.

— Много мило — разсеяно се усмихна момичето. — Чухте ли го? А сега — довиждане.

— Момент! Почакайте! Исках още да ви кажа, че… — Саша се поколеба, тъй като изобщо не знаеше какво да каже. Най-неочаквано дори за самия себе си задърдори забързано като скоропоговорка: — Абе, общо взето, казано с две думи: аз помня онзи миг чудесен, когато ти пред мен застана, като видение небесно… И… абе, чиста като красота от гения призвана. Това е.

Най-сетне момичето се засмя и попита с известно лукавство:

— Да не би случайно да се казвате Александър?

— А вие да не сте Ана?

— Не, не съм Ана — отново се разсмя цигуларката. — Кажете ми, а ако случайно се срещнем, как ще ви позная?

— Ами-и-и… Да предположим, че в лявата си ръка ще държа списание „Огоньок“.

— Добре, разбрахме се — кимна с усмивка момичето. — А сега ме извинете, имам работа. Дочуване.

— Дочуване.

В телефонната слушалка се разнесоха късите сигнали на прекъснатия разговор. Саша отново се лепна за окуляра на телескопа и видя как в стаята влезе бабата и каза нещо. В отговор момичето кимна и се приближи до прозореца.

То хвана пердетата, но не ги дръпна веднага, а замря за миг, оглеждайки с весело недоумение съседните къщи. Саша ясно виждаше, че момичето се опитва да отгатне в коя от тях пребивава събеседникът. И заради това, че в този момент милото девойче отсреща мислеше за него, на Белов му стана едновременно и радостно, и някак необичайно самотно…

След минута-две то все пак дръпна завесите и през синята им тъкан Саша видя полюляващия се силует на събличащото се момиче. Кръвта веднага нахлу в главата му, ушите му забучаха и той едва се сдържа, за да не скочи и да не закрещи от раздиращото го желание!

През тази нощ Белов не можа да заспи. Той ту лягаше, ту ставаше, пушеше на прозореца, излизаше навън и жадно вдъхваше прохладния и чист есенен въздух… А след това седна зад телескопа и го насочи към непоносимо яркия диск на Луната. И дълго, много дълго се вглежда в сложните орнаменти на лунните морета и океани, опитвайки се да различи в тях познатите черти…