Александър Белов
Бой без правила (41)

40.

Въпреки късния нощен час в хола на Холмогорови светеше.

Юрий Ростиславович нервно се разхождаше из стаята с телефон в ръка. Един след друг набираше номерата на хората, които според него биха могли да помогнат на Саша Белов. Между разговорите пиеше кафе, пушеше пури и замислено прелистваше страниците на бележниците си с телефонни номера.

Вкаменена от преживяванията, Татяна Николаевна седеше в същия фотьойл и с надежда следеше всяко негово обаждане.

— Да, ясно… А при вас в Мелбърн сега какво е? Обяд ли е? Добре, добре, Пьотр Мефодиевич, не ми се сърди — мрачно говореше в слушалката член-кореспондентът. — Дай, Боже, никога в живота си да не се сблъскаш с такива проблеми. Е, да си жив и здрав…

Той поклати отрицателно глава в отговор на немия въпрос на майката на Саша, шумно въздъхна и започна отново да прелиства старото си тефтерче с телефонни номера.

— Но ти си генерал, ти можеш да ми помогнеш! Какво, да не би често да се обръщам към теб с такива молби? — раздразнено упрекваше поредния си събеседник Юрий Ростиславович. — Благодаря ти, друже, много ти благодаря…

И отново — кафе, и отново — пура, и отново — измачканите страници на бележниците с телефонни номера…

— Добре, ти не можеш, разбрах това. А кой тогава може? Кой… А-ха, Господ Бог! Добре, добре, коленопреклонно ти благодаря за помощта, Сергей Сергеевич…

Нощта се стапяше като шоколад на слънце. Небето започна да просветлява, настъпваше безрадостното утро.

Член-кореспондентът тресна слушалката върху телефона, шумно въздъхна и извади носната си кърпа. Бавно избърса устни, попи плувналото си в пот чело и все така бавно прибра носната кърпа в джоба си. Майката на Саша със свито сърце чакаше да чуе какво ще каже този път той.

Холмогоров пресече хола с три решителни крачки, отвори капака на пианото и изсвири няколко силни бравурни акорда.

— Край — обърна се той към Татяна Николаевна. — Отървахме го.

— Как така сме го отървали? — боейки се да повярва, попита с треперещ глас майката на Саша.

— Е-е-е, Татяна Николаевна, къде живеем ние с вас? — Юрий Николаевич си наля коняк и след като изпъшка високо, го гаврътна. — Разбира се, това няма да стане отведнъж, но хората ще помогнат и постепенно, плавно ще вкарат това дело в девета глуха. А засега вие скрийте вашия Сашка при някои роднини, изпратете го някъде по-далеч от Москва. А след половин година или след година, когато всичко утихне, той ще може да се върне.

Член-кореспондентът сдържано се усмихна с тайната гордост и съзнанието за изпълнен дълг на мъж и баща. В очите на измъчената Татяна Николаевна избиха сълзи.

— О, Господи… Как да ви се отблагодаря, Юрий Ростиславович?

— Никак — покри ръката й със своята член-кореспондентът и поклати глава. — Нали разбирате, че аз също се страхувам да не изгубя сина си. Тъй че нека да приемем, че нашите интереси съвпадат. Аз все пак мисля, че на вашия Сашка ще му уври главата.