Александър Белов
Бой без правила (38)

37.

Вече наближаваше полунощ, когато в апартамента на Белови се разнесе звънът от обаждането на член-кореспондента Холмогоров. След като се извини за неотзивчивостта на съпругата си, Юрий Ростиславович изрази съчувствието си на майката на Саша и й предложи материалната си помощ по всяко удобно за нея време. Надмогвайки неудобството си, Татяна Николаевна попита дали не може да отиде при него за парите още сега.

— Разбира се! — веднага се съгласи член-кореспондентът. — Ако искате, и аз мога да ви ги донеса?

— Не, не! Няма нужда… — изплашено отказа Татяна Николаевна. — Сама ще дойда… Вече съм на вратата!

Тя затвори телефона, облече се набързо и изхвърча от къщи.

Вратата й отвори самият Юрий Ростиславович, а младата му жена не се появи при гостенката. Домакинът въведе Татяна Николаевна в хола, извини се и излезе.

След минута той се върна и сложи на масата пред майката на Саша няколко пачки с банкови бандероли и малка купчинка от банкноти по сто рубли.

— Ето — мрачно каза той. — В момента имам толкова. Останалите ще изтегля утре от банката…

— Благодаря ви, Юрий Ростиславович — гледаше тази планина от пари Татяна Николаевна и едва сдържаше сълзите си на благодарност.

— А, оставете… — Член-кореспондентът махна с ръка, сведе глава и тихо попита: — Таня, можете ли да ми кажете какво се случи с нашите синове? Кога започна всичко това?

Жената безпомощно мачкаше шала на гърдите си, тъй като и самата тя искаше да намери отговора на този въпрос.

— Не зная… Саня винаги е бил толкова… толкова справедлив, разбирате ли?

Входната врата тихо хлопна. И двамата родители тревожно се спогледаха. Юрий Ростиславович се навъси, стана и бързо излезе в антрето.

Там, вонейки на алкохол и олюлявайки се като прашинка на вятъра, единственият му и безкрайно любим син Космос се опитваше да развърже връзките на обувките си.

— О, тате… — широко се усмихна Космос, в старателен опит да изглежда трезв.

— Къде беше? — сдържайки гнева си, попита бащата.

— Тате, да ти се намират някакви пари? — попита синът, като продължаваше доста глупаво да се усмихва.

— Какво?!

— Ами, дай ми две-три стотачки до вдругиден, тате — помоли Космос. — Дай ми, де, а?

— На! — не издържа Юрий Ростиславович и залепи на синчето си здрав шамар.

От неочаквания удар младежът отлетя в ъгъла и запреплита крака към столовата.

— Никъде няма да ходиш! Събличай се веднага! — с яростен рев се спусна след него член-кореспондентът.

— Пак ли започваш? Имам работа, ти какво си помисли?! — още по-силно крещеше Космос, отстъпвайки от вбесения си баща зад огромната кръгла маса.

— Никъде няма да те пусна, мерзавец такъв! — Заслепен от обзелата го ярост, Холмогоров гонеше сина си около масата. — Ще си останеш вкъщи! Чуваш ли какво ти говоря?! Аз баща ли съм ти или какво?

— Какъв баща си ми ти, дори и пари не искаш да ми дадеш! И това ми било баща! — крещеше пронизително синът.

Космос успя да се измъкне от столовата. Хукна към кабинета, прерови едно след друго чекмеджетата на бюрото, където обикновено баща му държеше парите, но те бяха празни. Той се спусна към хола, където беше старинният шкаф, но и там нямаше пари. Ядосан, Космос се обърна и… срещна погледа на изумената, изплашена и втрещена от онова, което й се бе наложило да чуе и види, майка на Саша.

— Здравейте, лельо Таня… — сепна се в първия момент той.

— Здравей, Космос — едва промълви Татяна Николаевна.

— Извинявайте, лельо Таня… — Той бързо се съвзе, наведе се към масата и взе от купчинката пари две банкноти от по сто рубли. — Със Саша всичко е наред… — със заговорнически тон добави Космос и изскочи в антрето.

Но там, пред вратата на апартамента, стоеше и препречваше пътя му мрачният и решителен като Печорин преди дуел Юрий Ростиславович. Бащата. Таткото.

Той сграбчи Космос за рамото и с вледеняваща ярост попита:

— Белов във вилата ли е?

— Теб какво те засяга! Пусни ме! — дръпна се синът му.

— Как така какво ме засяга! — свирепо изсъска член-кореспондентът. — Аз съм ти баща, негоднико! Аз ти дадох ключовете! А той е убил човек! Търсят го!

Изведнъж Космос престана да се дърпа, също сграбчи баща си с две ръце за раменете и доближи лице до неговото.

— Той е мой приятел — каза той изненадващо тихо и твърдо. — И аз ще го защитя. Разбра ли, татко?

Юрий Ростиславович го погледна в очите и ясно видя, че синът му изобщо не е чак толкова замаян, колкото изглежда. Изведнъж проумя, че думите му не са пиянско дърдорене, нито евтина момчешка поза. Това беше твърдо убеждение, подсилено от известен романтизъм и несъкрушима вяра в светостта на мъжкото приятелство.

Бащата сведе очи и притисна буза до рамото на надрасналия го почти с цяла глава син.

— Синко, ще влезеш в затвора! — също така тихо и с болка каза той.

— Все ми е едно — отвърна Космос. — Пусни ме.

Без да вдигне очи, Юрий Ростиславович направи крачка встрани. Той чу как тежката входна врата се затвори зад Космос. Бащата избърса покритото си със студена пот чело, вдигна глава и изкрещя:

— Надя! Пура, кафе и всичките ми бележници с телефонни номера! Веднага!