Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (91)

90

В играта винаги идва момент, когато трябва да отвърнеш. Да минеш от защита в нападение. Вече не чакаш да видиш какво ще стане, а поемаш инициативата и действаш.

Гидиън си повтаряше тези аксиоми, докато стоеше пред офиса на строителната компания на Дейв Смитсън. Беше нервен и напрегнат. Сградите на фирмата представляваха грозни сглобяеми бараки в западнал индустриален район. В двора до тях имаше няколко стари и покрити с кал бордови камиона. По осеяната с огромни ями настилка бяха насипани безразборно купчини чакъл и цимент. На този фон черното лъскаво бентли с персонализиран номер беше странна гледка.

Гидиън си пое дълбоко въздух и влезе в мръсната и вмирисана приемна, от която се излъчваше някаква скрита враждебност.

— Добро утро. Търся господин Смитсън. Имам работа за него.

Жената, седнала зад евтиното бюро, вдигна раздразнено поглед, после остави списанието и се изправи.

— Седнете. Ще проверя дали е зает. — Отвори рязко една плъзгаща се врата, надникна вътре, после се обърна към Гидиън. — Можете да влезете.

Издърпа вратата докрай и отстъпи встрани. Дейвид Смитсън стана от прокъсания си кожен стол да поздрави посетителя.

— Господин Чейс, как сте? — Покани го с жест да седне на близкия стол.

— Добре съм, благодаря.

Смитсън отново се отпусна зад бюрото си:

— Определено изглеждате по-добре от последния път, когато ви видях.

— Да, тогава моментът определено не беше подходящ.

— Да, разбирам ви. А сега — с какво мога да съм ви полезен?

— Реших, че е време да се свърши онази работа. Нали се сещате, ремонтът на кабинета, повредените тухли. А също и покрива.

— Покрива?

— Споменахте, че с баща ми сте говорили да го поправите. Даже ви дал капаро.

Смитсън се плесна по челото.

— Разбира се! Съжалявам, сега си спомних. Реших, че имате предвид покрива над кабинета.

Гидиън се усмихна. Време бе да спрат с преструвките. Нямаше никакво намерение да наема услугите на строителната фирма. Това бе само претекст да дойде тук и да се изправи очи в очи с мъжа.

— Когато дойдохте в Толард Роял, се качихте на втория етаж да душите наоколо. Ровихте в личните вещи и в книгите на баща ми.

Смитсън го погледна ужасено:

— Отидох да проверя дали покривът е здрав, това е всичко!

— Не, не е вярно. — Гидиън говореше спокойно, но се чувстваше все по-нервен. — Господин Смитсън, знам точно как и къде бях оставил онези книги. Вие ги бяхте преместили. Опитали сте се да откриете нещо — и смятам, че знам какво.

Строителният предприемач запази мълчание.

— Търсили сте същото като мъжа, който бе влязъл с взлом. Онзи, който запали пожара и ме остави да изгоря.

Смитсън се опита да си предаде вид на обиден:

— Господин Чейс, аз наистина…

Гидиън безцеремонно го прекъсна:

— Вижте, знам в какво участвате и в какво вярвате. Аз не се опитвам да ви изоблича или да ви спра. — Поклати глава. — Гилдията съществува от хилядолетия. Разбирам колко е важна.

Опря длани на бюрото и се наведе напред:

— Искам и аз да участвам. Говорете с Повелителя на кръга и с хората от Вътрешния кръг. — Избута стола си и се изправи. — После елате пак при мен. Знаете номера и адреса ми.

На вратата се обърна и добави:

— Между другото, преместих другаде книгите и подбрах някои много конкретни и подробни извадки. Дал съм ги на специален куриер, който ще ги достави в полицията заедно с обяснителните ми бележки, освен ако не му се обадя лично до двайсет и четири часа. — Преди да излезе, му се усмихна. — Часовникът тиктака. Постарайте се скоро да имам отговор.